За предишния режим в нашата страна бе важно да внуши, че огромното предприятие за добив и експлоатация на оловно-цинкови руди в Източните Родопи - Горубсо, е плод на българо-съветската дружба.
Всъщност, първата модерна родопска мина започва работа още през 1928 г., вярно – с наш, български капитал, но не и социалистически.
Историята припомня поредица от публикации в октомврийските броеве на „Златоградски вестник“от тази година.
Авторът – Димитър Събев, припомня как е поставено началото. „Пътувайки из Родопите, писателят Антон Страшимиров попада в затънтеното село Боево. Докато разговарял със селските старейшини, те му показали късчета блестящи минерали. Част от богат оловно-цинков пласт се подавал като козирка на пещера, в която местните при лошо време подслонявали добитъка си.
Връщайки се в София, Страшимиров дал камъчетата на добрия си приятел инж. Иван Савов. Минният инженер възкликнал: „Това е голямо богатство, особено ако запасите са промишлени!” – пише Събев.
Въпросният инженер продава големия си чифлик в Северна България, основава МАД „Родопски метал” и започва добив и флотация на оловно-цинкови руди. Концесията си кръщава „Страшимир” - в чест на писателя.
В средата на 30-те години на миналия век са положени значителни усилия, за да се докаже, че родопските концесии разполагат с промишлени запаси. Към тях проявяват жив интерес германците, които в един момент сключват договор за разработването им. Германия продава на България собствените си минни машини и получава насреща десетки хиляди тона олово и цинк.
Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и в обогатителната фабрика в Кърджали към началото на 1941 г. работят 963 души, от които само 54 са чиновници.
В непубликуваните си спомени за началото на родопското рударство Симеон Беловеждов споменава един любопитен факт от онова време. Германският технически ръководител издал разпореждане, че миньор, който не си изяжда храната в стола, се предупреждава... с уволнение!
Не че родопчаните били злояди. Но вместо да си изяждат манджите, те предпочитали да ги носят на децата вкъщи.
Германците обаче се нуждаели от силни, тоест добре нахранени работници, и тази саможертва не ги устройвала. „Работниците, които не ползвали столова, преживявали с „малко царевичен хляб и едно лимонадено шише със силно разреден айран от козе мляко“, отбелязва Беловеждов и допълва многозначително: „В района на мините има много зайци и костенурки“.
А това навежда на мисълта, че менюто на някогашните рудничари най-вероятно е включвало ястия именно от тези животни като например култовата супа от костенурки...
