Решаването на българския национален въпрос през XIX век се преследва не само с революционни средства – завери и въстания. Търсят се и дипломатически пътища за еволюционното му и мирно разрешаване чрез преговори в рамките на Османската империя.
Това не означава, че авторите на подобни инициативи са предатели. Напротив – те също са горещи патриоти и реалисти, разбиращи добре, че силите ни срещу поробителя са неравни и вместо разоренията и човешките жертви, са необходими други средства за решаването на кризата между българи и турци.
Двама знаменити търновци – Пандели Кисимов и Стефан Стамболов, опипват почвата на дипломатическия натиск пред Високата порта, търсейки защита, автономия и просперитет на българите в рамките на Османската империя по примера на Австро-Унгария.
Пръв поема инициативата Пандели Кисимов (1832-1905) – един от видните дейци в умереното крило на Тайния централен български комитет (ТЦБК), основан през декември 1866 г. Той е основният автор на „Мемоара (Припомнювание) към Н. И. В. Султана”, писан в Букурещ и станал достояние на политическия свят в Цариград през март 1867 г.
Според Кисимов, издаването му става със средства на комитета, като членовете му събират крупната сума от 50 австрийски жълтици, дадени на французина Марсилак, редактор на вестник „Гласът на Румъния” за „труда и мълчанието му, гдето ретушира французкия превод на мемоара ни, заплата напълно заслужена, защото тоя поправен французки стил именно даваше дипломатическото лустро на мемоара, но с това наедно и съмнението у всекиго, че то е работа на опитни чужденци, а не на хора новаци, от каквито се състоеше тогава емиграцията ни.”
Мемоарът, готов през февруари 1867 г., се разпространява благодарение находчивата смелост на Христо Сариев (Гълъб войвода). Документът е предаден на кралица Виктория, цар Александър Втори, император Наполеон Трети и канцлера Бисмарк, както и в редакциите на големите европейски и турски вестници на френски, а на български език е предназначен за нашите емигранти.
Целта му е с дипломатически натиск върху османските властници и под заплахата от въоръжена борба да стимулира промени в живота на българите на основата на турско-българския дуализъм, тъй като „със системата, която е днес в действие, в разните ветви на управлението, не само никакъв напредък не е възможен, но даже нещастното наше отечество ся още унижава и върви към явна пропаст…”, поради което „единственото средство да ся предвари опасността, която грози империята и нейното възрождение, е да се даде на българите политическа и религиозна самостоятелност в една дуалистична турско-българска държава.”
Предлага се султанът да стане и цар на българите като в империята се създаде автономно българско царство със свое правителство, войска и парламент, съставен само от българите, като депутатите му се избират по вишегласие.
Начело на управлението се поставя султански наместник, избиран от Народното събрание и одобряван от Абдул Азис. Той е фактическият държавен ръководител, в чийто ръце е изпълнителната и съдебна власт, както и командването на войската.
Кисимов далновидно осъществява разделението на властите, като на парламента се възлага задачата да изработва законите и контролира изпълнението им чрез първообраза на нашенски сенат.
Армията следва да се командва само от български офицери, а знамето на българското царство носи едновременно султанския и нашия герб – лъва.
Любопитно е , че Кисимовата визия за вътрешното управление на страната е изцяло в либерален дух – със свобода на печата, събранията и личността, административно самоуправление на общините, неприкосновена частна собственост и веротърпимост при господство на самостоятелната ни източноправославна църква, управлявана от патриарх и Свети синод, избирани от парламента!
С цел да се упражни натиск върху султана и Великите сили Кисимов отправя тактическа заплаха, че „ако гласът му (на българския народ, б.а.) остане без отзив, страшната отговорност за следствията, които биха могли да произлязат, ще падне върху онези, които биха зели в презрение законните желания на един цял народ верен, предан и покорен”, който ще се принуди да търси революционни средства и ще се съюзи със съседите си, за да разруши империята.
Търсеният сензационен политически ефект е постигнат. Но резултатът е неудовлетворителен за Пандели Кисимов и членовете на ТЦБК. Султанът отхвърля мемоара.
Лидерите на революционното движение (Раковски, Каравелов) се обявяват срещу идеите му. Против са и дейците на църковната борба в Цариград (Чомаков, Иларион Макариополски), смятайки го за „бунтовнишко обявление” и опасявайки се, че исканията на ТЦБК ще предизвикат недоволството на Високата порта и ще попречат на каузата за самостоятелна българска църква.
В действителност, умереното крило в ТЦБК няма намерение да насърчава революционните стремежи на народа. То се разграничава и от обвиненията, че работи за пращането на четници у нас, доказателство за което е написаното през май 1867 г. „Обявление към българский народ”.
Скоро нараства и недоволството към комитета, тъй като той не подпомага четите на Панайот Хитов и Филип Тотю и отстъпва от идеята за въоръжена борба в Мемоара. Това обрича ТЦБК на изолация, спорове и бездействие, което води и до разпадането му през същата 1867 г.
Пандели Кисимов не се отказва от авангардните си идеи. Нещо повече, тъкмо след разрушенията и жертвите на Априлското въстание, той има смелостта да изпрати от Букурещ на 30 септември 1876 г. писмо до великия везир Митхад паща, в което дебело подчертава: „Десят години от тогива, и станалите събития в туй кратко време додоха да покажат, колко добре не направиха държавните мъже на Високата порта от тогива, дето не взеха в по-дълбоко уценение здравите начала на този политически акт на българския народ. Не се чу тогива този чисто български глас, който обаче настоящето потресение на държавата го въздига на глас от прорицалище.
Да! Ако демонът на Османската държава би изработил осъществението на това чудо: Дуализма с българския народ, днешните беди, които угрожават царството, не щяха да се появят, нето въстание, нето клане, не щяха да разклатят основите на държавата, нето сръбската война щеше да изпъкне.
Но време е още.”
То настъпва 16 години по-късно с посещението на Стефан Стамболов (1854-1895) в качеството му на български премиер в Цариград и разговорите му със султан Абдул Хамид Втори на 31 юли 1892 г.
Великият български политик и бивш революционер е и велик ревизионист в своята обществена дейност. След като ръководи три неуспешни въстания срещу Османската империя, разбира, че единственият полезен път за решаване на спорните въпроси между двете страни, без намесата на Великите сили, е директната настъпателна дипломация и еволюционно-реформисткият начин за облекчаване съдбата на останалите в робство българи.
Прагматично и целесъобразно, той заимства (или по-точно присвоява) известните му идеи на Раковски и Кисимов за своите разговори със султана. (Със своя съгражданин Пандели Кисимов са върли противници, а по скалъпено обвинение, че последният подпомага Коста Паница в опита му за държавен преврат на 20 срещу 21 януари 1890 г. и въпреки доказаната му невинност от ВКС на 6 юни 1890 г., Кисимов е екстерниран в Букурещ за 4 години, като брошурите му, печатани в румънската столица, са забранени за разпространение в България).
В беседата си с Абдул Хамид Стамболов хитро изоставя идеята за дуалистична империя „като невъзможна”, предлагайки нещо по-ефикасно и полезно – всичките европейски провинции (Княжество България, Македония и Одринско) да станат един Урумели-бейлер-белък, като престолонаследникът бъде Урумели бейлер-бей.
„А дали няма да има опасност един ден да замръкне Урумели бейлер-белък, а да осъмне Българско кралство, както това стана в Източна Румелия?” – пита проницателният султан, гледайки Стамболов право в очите, за когото след срещата възторжено ще заяви на своите министри: „Ако той беше мой велик везир, света преобръщах наопаки!”
Стефан Стамболов цели сключването и на военен съюз с империята за стабилизиране на българското външно-политическо положение като етап от решаването на националния въпрос.
Затова ще заяви след срещата си: „Отидох в Цариград да сключа със султана военен съюз и да създадем с български офицери християнско войнство в Македония и Тракия, което да получи същата подготовка, както и българската войска”. Но е принуден да се върне с празни ръце.
Половин година по-късно изпраща на Абдул Хамид втори меморандум, който съдържа подробно изложение на проекта за решаване на българския въпрос, но отново не постига съществен резултат. Остава само шумът, вдигнат от официоза „Свобода” (с излязлата на 28 април 1894 г.статия на Драмов „Едно спомнювание”) за предстоящото турско-българско съглашение…
Неуспехът на Стамболов и Кисимов ще дирим в инертността и мудността на отговорните турски фактори, съобразяващи се с Великите сили в този толкова важен и деликатен вътрешно-политически въпрос.
Изминалите години само потвърждават пропуснатите шансове, които биха имали съдбоносни последици за двустранните ни отношения. А това е достатъчно, за да изтъкнем по достойнство прозорливостта и смелата инициативност на видните ни общественици, предложили нестандартно решение на българския въпрос – без сътресения, жертви и намеса на външни фактори.
