Драматична е историята на преподобния, който живее в крайна бедност в колиба пред бащиния си дворец
Автор: Десант
На 15 януари Църквата почита паметта на св. преподобни Йоан Колибар, известен още и като св. Йоан Кущник.
През царуването на Лъв Велики (457-474 г.) в Цариград живял богатият сановник Евтропий, който имал трима синове. Двамата от тях постъпили на царска служба, а най-малкият Йоан останал при родителите си, които особено го обичали, защото бил ангелски кротък, незлоблив и смирен. Този прекрасен юноша повече от всичко обичал да чете Словото Божие и да посещава богослужението.
Един ден в училището, където се учил Йоан, се отбил някакъв монах от манастира на незаспиващите братя, който бил основан от преподобни Маркел в малоазийската област Витиния и се наричал така, понеже непрекъснато денем и нощем в него монасите поредно извършвали богослужение. Монахът разказвал на любознателните ученици за живота и обичаите на своята обител, но с най-голяма любознателност го слушал и разпитвал евтропиевият син Йоан.
Чистият и възторжен младеж така възлюбил ангелското житие на незаспиващите братя, че изтръгнал обещание от този монах да дойде и да го отведе със себе си, след като се завърне от поклонението си в Палестина.
Така и станало. Цели шест години преминали в същото неизменно усърдие, и младият Йоан надминал всички със своята монашеска ревност. Но много му било мъчно за неговите родители.
Мислите за тях започнали да смущават дори молитвите му. Лукавият дух се възползвал от това разсейване и коварно започнал да му припомня богатството и блясъка на бащиния дом и всичко, от което той се бил отрекъл.
Той залинял и отслабнал и игуменът се смилил и го пуснал да се завърне при своите родители, като му заповядал да се пази от дяволските мрежи и да води непорочен живот.
С дълбоко съкрушение младият монах приел съветите и благословението на своя игумен и тръгнал на път за Цариград. Той добре съзнавал, че отива на много тежък подвиг и много се молил да успее и в бащиния си дом да води същия строг и въздържан живот, както в напуснатия манастир.
По пътя обаче срещнал един просяк, сменил дрехите си с неговите и облечен в дрипи наближил бащиния си дворец. Когато се стъмнило, той останал да нощува пред заключените порти на своя дом. На другата сутрин управителят на бащината му къща открил дрипавия странник, но някогашният любимец бил толкова неузнаваем, че той не го познал.
Не го познали и родителите му. Отивайки към царския палат, те отминали своя син с безразличие. Когато те се отдалечили, той дълго плакал и се молил на колене, но след това се решил на необикновена жертва. Останал да живее в крайно смирение и доброволна нищета пред вратата на богатия родителски дом.
Три години прекарал Йоан в тази колиба. Пред очите му всеки ден блестял богатият разкош на бащиния дом, а самият той прекарвал дните си в крайна нищета, строго въздържание и непрестанна молитва. Дори и слугите от къщата се ползвали с уважението на другите, а той страдал от лишения, мраз и зной, като не липсвало презрението и дори оскърбленията на минаващите.
Когато получил насън откровение, че след три дни Бог ще го прибере при Себе Си, поискал да види майка си и поискал от нея да заповяда да го погребат в колибата, в която живеел, и във вехтите дрехи, с които бил облечен. Той й подарил евангелието, което родителите му дали, когато тръгнал да става монах. И тогава майка му разбрала кой е той.
Но радостта им била краткотрайна, защото трябвало да се разделят завинаги.
Погребали го на мястото на неговата бедна колибка. Родителите му издигнали над неговата гробница църква и страноприемница, в която приемали и обслужвали в негова памет бедни, болни и странници. Те употребили за богоугодни дела цялото си състояние и завещали да бъдат погребани до своя син.
