Българите, конят и Тодоровден

Автор: Десант

Според християнския календар, в съботата от първата седмица на Великия пост, се чества Денят на св. Теодор Тирон, в който се смята, че светецът яхвал жребец и отивал при Бог да го моли да идва вече лятото. Празникът е известен още като Тодоровден или още е наричан Конски Великден. Той е тясно свързан с обичая кушии.

"Тодоровден е еманация на почитта към коня, останала от един от най-старите народи в света, вероятно и народът, който е одомашил това красиво животно – българите" - отбелязва покойната вече изследователка  Кристина Кирилова.

Тя цитира Дейвид Антъни и Денис Синор, според които това е станало край Днепър и западните части на Евразия около 4000 години преди Христа. Потвърждава го и руската изследователка Наталия Шишлина, която сочи долните течения на Волга и Дон и Черно море като местата с български поселища. Докторът на историческите науки Марин Димитров пък посочва българите като създатели на конни армии с докъм 400 000 кавалеристи и почти още толкова в резерв.

Празникът на коня е бил втори по значимост от няколкото по-важни празници на старите българи, отбелязва Кристина Кирилова. Най-големият, разбира се, бил Вторият народен събор до приемането на християнството. На този празник са отивали всички – от най-възрастния до пеленачето. Това бил денят за почитане на българските воини, който по-късно дедите ни са приспособили като Гергьовден в християнския календар.

Тодоровден е също класически образец за прикриване и запазване на старата традиция за отдаване на почит към коня. Той съвпадал с празника на свети Тодор (Тирон). Според християнския календар на този ден светията яхвал жребец и отивал при Бог да го моли да идва вече лятото. Празникът е известен още като Конски Великден и винаги се чества в събота преди Заговезни. Той е тясно свързан с обичая кушии.

Кристина Кирилова твърди, че царството на конния народ – българите, е било известно като Кушанско царство. То се е намирало в Северна Индия, около днешния пакистански град Пешавар. Следи по тези земи с български традиции има и сега – шевици, обредни хлябове, дърворезба и др.


Кушански воин върху кон

Д-р Живко Войников в опита си за систематизация „Прародина и преселение на древните българи" пише, че ключът за разгадаване „на древния български произход е в пожълтелите страници на кушанската история”.

За кушани за първи път се споменава в китайски хроники – през 105-а година преди Христа при тях, живеещи тогава по северните склонове на Памир, е изпратен Че лин да закупи коне, които китайците наричали „небесни коне”. Отдавна е известно, че китайците не само са купували от българите коне, но са и заимствали конния строй за армията си. Кушанската държава е била съсед на китайците и се е развивала бурно, създала е администрация, монетосечене, строени са крепости и напоителни съоръжения.

Доказателство, че кушаните са българи е видно и от това, че са носили островърхи шапки – български патент, запазен допреди няколко десетилетия в традиционния овчарски ямурлук с гугла. И още – с изобразяването от българите на Бога на изобилието като овен с мартеница.

От благодарност към застъпника си сънародниците ни кичели конете с венци от кукуряк и здравец. За здраве на конете по традиция жените месят специални погачи с форма на конче или подкова. Тези обредни хлябове замесвали рано сутрин преди изгрев слънце и украсявали с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. От тях слагали по залък в храната на конете, а после раздавали.

Докато правели това, жените в детеродна възраст подскачали и имитирали движението и цвиленето на конете. Така те вярвали, че ще родят здрави и силни деца. Варяло се още жито, царевица и боб, от които давали на конете за здраве, а в градината разхвърляли, за да е плодовита годината.

В подготовката за кулминацията на деня – кушията, участие взимало мало и голямо. Невестите и момите миели косите си с билки, като във водата пускали слама от яслите на конете, превързана с червен конец. И всичко това, за да са гъсти и лъскави косите им като конските опашки. Водата изхвърляли на улицата след конете, поели с ездачите си към кушията.

Преди изгрев слънце ергените пък водели конете на водопой, почиствали гривите им, разчесвали опашките, за да са буйни и красиви. Участниците в кушията полагали по-специални грижи –  те окичвали коня си със синя мъниста и с червен конец против уроки. Опашките, сресани и богато украсени, вплитали в сложна плитка.

Именно на Тодоровден старите българи проверявали ежегодно изрядността на конната  войска и в състезанията, носещи и до днес името кушии, се е извършвало бойното кръщене на конете. Животните били толкова тачени от прабългарите, че за смъртта на боен кон, причинена от немарливост, наказанието е било смърт.

Победителите в кушията се награждавали – стопанинът с риза или кърпа, а конят получавал юзда. Спечелилият състезанието обикалял всички домове, за да честити празника. Него го благославяли, а конят му бил поен с вода.

На Тодоровден именници са освен Тодор, Тодорка, които са гръцки имена, и Божидар, Божидара – българския им превод, както и името със същото значение – Сара, което е пък еврейска аналогия. Празнуват още Божин, Божил, Богин, Дарко, Дарина. Тъй като това е ден на почитта към коня, би трябвало да празнуват и Филип и Филипа, което в превод от латински означава „Обичащ конете".

В категории: Традиции , Добри Вести , Църковни празници