По международното право западната ни съседка не е и не може да бъде правоприемник на българските територии, окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава
Автор: Иван Николов
Българските медии доста пестеливо отразиха посещението у нас на сръбската парламентарна делегация начело с председателката на Скупщината Мая Гойкович. Но все пак разбрахме, че основните теми са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и все още неизпълнени!) ангажименти към българското малцинство. За тия ангажименти продължавам да съм отчаян песимист.
По-оздачаващото е, че Мая Гойкович обяви, че догодина ще се чества 140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Сърбия?!
Много е странно, че г-жа Гойкович, пък и не само тя, се натиска по всяка цена да се отбележи 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България! Имаше такива опити и по повод 133-та и по повод 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, почти детско мълчание от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата повечето от събитията на територията на бивша Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на 86 години.
Днес на тази територия съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави, с които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем страната ни де юре не е признала само държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 г.
С оглед на това, че България е членка на ЕС, признаването на тази наша съседка едва ли може да стане без съгласуване с другите европейски държави и особено без съседните на Сърбия държави. Това е съвсем естествено, защото, ако България беше признала през 2006 г. Сърбия, признаването на Косово през 2008 г. щеше да бъде невъзможно.
Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към днешна Сърбия, включително и България. Колкото и да искаме да си затворим очите или да си забием главата в пясъка пред този щекотлив проблем, той продължава да тлее не само в научно-историческото, но и в публичното пространство.
Сърбия, от една страна, не иска (или безкрайно протака) да изпълни поетите ангажименти към българското малцинство в Западните покрайнини, а от друга, чрез честването на 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България, иска по заобиколен начин да изнуди де юре признаването си, като по този начин накара България да се откаже от най-силния си коз за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини и дори да стане говорител на Сърбия в ЕС. Докато България държи този коз в ръцете си, дотам ще е и надеждата за българите в Западните покрайнини.
Убеден съм, че всеки студент първокурсник по история е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била самостоятелна, суверенна и независима държава. Тя губи държавноста си на 1 декември 1918 г. след обявеното създаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възстановява едва на 5 юни 2006 г. след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование – Държавната общност Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма как през 2019 г. да начислиш 140 години дипломатически отношения между Сърбия и България.
Проблемът се намира на друго място.
Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните покрайнини от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска държава по силата на Чл. 27 от Ньойския договор. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като субект на международното право по Версайската система от договори и не може да черпи самостоятелни права от тях.
По силата на Чл. 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на Чл. 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 г., като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!
На фона на така очертаните факти и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, остава само отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 28 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, съвсем незаконно и без никакво основание в международните договори, реокупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.
За разлика от повечето български политици, Мая Гойкович като юрист и адвокат много добре си знае, че Сърбия по международното право не е, и не може да бъде правоприемник на българските територии, окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и затова разчитат на мекошавото „суперевропейско“ поведение на българските политици, които наивно продължават да плуват в уюта на „поетите ангажименти по отношение на българското малцинство“ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.
Мая Гойкович по убеждение е последовател на сръбската националистическа десница и има съвсем други политически и дипломатически възгледи. Тя няма как да не знае какво представлява за българският народ стогодишнината от Ньойския договор и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически отношения, когато, хванати за ръчички пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-накрая ще празнуват! Въпреки че няма абсолютно никакви причини за радост и празненство.
Каквито ангажименти и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го изпълни поради простата причина, че никой няма да строи дом върху чужд имот. Но ако може да си набере без проблеми ябълки от чуждия двор – защо не? В момента иде реч точно за това – никакви инвестиции и безмилостна експлоатация на природните ресурси в Западните покрайнини. Когато стане дума за човешки права – веднага се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство чрез който то се било ползвало с правото на „автономия“?!
На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономия, но българското, барабар с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „автономия“ по въпросите за образование, медии, култура и официална употреба на българският език и писмо?
Демографските и социалните резултати опровергават твърденията и на сръбските и на българските политици и дипломати.
Западните покрайнини продължават да са горещ картоф в сръбско-българските отношения, който те не могат да преглътнат. А нашето положение никак не се вписва в блудкавите изказвания след срещите на високо равнище за „добросъседски отношения“, „мост на сътрудничество“ и втръсналите се вече безсмислици от типа на „икономическо развитие на района“, „изграждане на пътна инфраструктура“, „изучаване на български език“, „превеждане на учебници“и т.н.
Истинският показател за сръбско-българските отношения са Паметната костница в двора на Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица, Международните конференции за „зверствата“ на българската армия в Първата световна война и отказа да се постави паметна плоча на жертвите от Босилеградският погром. Безотговорното изхвърляне с ангажименти и обещания – също е показателно за ония, които могат да го проумеят.
"Тезата на Грција дека не постојат етнички Македонци не само што не е точна туку е и болна. Боли фактот што не може тукутака да се избрише едно население од сите статистики, карти и податоци. Вака 73-годишниот Георги Христо Kанзуров го почнува разговорот за своето повеќегодишно истражување низ градовите и селата во Северна Грција, кое вчера го објави во својата книга „Достојно опстојуваме“.
- Ова е тапија со која во бројки, преку макотрпни и долгогодишни анализи, се обидов да докажам колку н` има во последниве 100 години, етапно од година во година, почнувајќи од 1913, па с` до 2011 г. Во книгата се детално објаснети промените во бројот на населението за секоја година одделно - објаснува Kанзуров. Потекнува од село Сетина, Леринско, од револуционерно семејство.
- Тетка ми беше мажена за Грк. Тој загина во граѓанската војна, па државата не ~ го одзеде имотот, туку како жена на загинат бранител го наследи. Но не роди деца, па с` што имаше ни остави нам - вели Kанзуров, потенцирајќи дека тоа го спасило од голготата што сега ја поминуваат прогонетите деца за да си ги вратат бесправно одземените државјанства и имоти.
Тој објаснува дека во голем дел од анализите што ги студирал Македонците не се споменуваат, но не дека не постојат, ами затоа што се нарекувани Словени и Бугари. Kористел документи од разни автори, грчки и бугарски, споредувал и со независни анкети и пописи правени по балканските војни. А ги поминал, вели, сите села и градови во овој крај. Собирал податоци од жителите и открил многу свои роднини. Kонечниот податок до кој дошол е дека во моментов во 470 населени места во 39 општини во Северна Грција живеат Македонци.
- На пример, по пописот во Грција 1928 година, грчките власти тврдат дека по размена на населението помеѓу Грција и Бугарија во државата не постои население од словенска националност. Меѓутоа, во една графа од пописниот лист е внесено: „На територијата на егејскиот дел на Македонија во Грција има 81.984 жители на кои мајчиниот јазик им е македонски и 16.755 жители кои го говорат бугарскиот јазик“. Според податоците на Kомисијата за населување грчки доселеници во овој дел на земјата, бројот на иселени славофони во Бугарија изнесува 72.000 - што приближно одговара на вкупниот број иселени македонци во Бугарија - објаснува Kанзуров."
Ако написаното от тези македонисти е истинско, задава се въпросът: как така имаше българи (по-точно хора с майчин език български) в "Егейска Македония"?
Всичките славо-езични би трябвало да са били "етнически македонци", поне според "македонските" "историци". Разбира се, става дума за несвършена още славо-македонизация на местните българи, имаше оше славяни с българско етническо самоопределение, не всички бяха с "македонското".
Само-славо-македонизацията (частична) на българите в "Македония" (това включва БЮРМ, "Егейска Македония", Пиринска "Македония" и няколко населени места в източна Албания - тоест Голям(а) БЮРМ за който/която сънуват македонистите), подкрепена и от сърбите вече беше факт през втората половина на 19. век и началото на 20. (преди 1912 г.): Пулевски, Мисирков, Благоев и т.н. (обяснението с подпука от страна на сърбите не винаги е правилно, някои от тях искрено започнаха да имат "македонско" етническо самоопределение).
Г. Данаилов: Ама вие сте родом от Загоричане (с. Загоричане е едно от най-борческите български села в Костурско, Южна Македония).
Д. Благоев: Аз съм родом от Загоричане, но между другото аз не съм българин, аз съм македонец, македонски славянин! (Смях) И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония като славянска земя, която ще има собствено управление (смях, смях, ама това се оказа програма на титовите и благоевите комунисти, когато дойдоха на власт след 25 години - бел. на авт.).
Според податоците на Канзуров, речиси 30 отсто од жителите на регионот се Македонци, меѓу 600 и 720 илјади, што е од пет до седум отсто од вкупното население во Грција
ЗОШТО ЃОРЃИ КАНЗУРОВ ВЕЌЕ НЕ МОЖЕ ДА ВЛЕЗЕ ВО ГРЦИЈА
Процентот на етнички Македонци во Егејска Македонија е речиси ист како пред повеќе од 100 години, кога таа територија сѐ уште не била дел од грчката држава, тврди Ѓорѓи Канзуров, активист за човековите права на Македонците во Грција, во својата книга „Достоинствено опстојуваме“. Канзуров, кој истражувал шест години пред да ја напише книгата, од 2006 до 2012 година, го постигнал во Грција тоа што сѐ уште не е постигнато во Македонија - ги пребројал Македонците. Ги посетувал селата, разговарал со жителите, ги прибирал статистичките податоци од пред еден век до денес итн. Сѐ на сѐ, според него, и тогаш и сега речиси 30 отсто од жителите на регионот се Македонци, меѓу 600 и 720 илјади, што е од пет до седум отсто од вкупното население во Грција.
Се смета дека во западниот дел на Егејска Македонија има најмногу Македонци
- Од вкупно 470 населени места во кои живеат Македонци, посетив 220. Ги следев миграциско-статистичките движења, користев разни извори и на крајот составив околу 600-700 табели. Работев за да заработам за патувањата и за истражувањето. За ова прашање сите главно зборуваат за минатото, но јас решив моето внимание да го насочам кон сегашноста, кон денешното жилаво, тешко, но достоинствено опстојување на Македонците - вели Канзуров за својот труд.
Но објавувањето на неговиот труд го чинело повеќе отколку само трошоците за истражување и за печатење. Во средината на септември, кога се обидел повторно да ја премине грчката граница и да го посети своето родно село Сетина во Леринско, рампата се спуштила за него.
- На другите што беа со мене во автомобилот им дозволија да продолжат, но не и на мене. Ми рекоа дека сум бил на листата како закана за грчката безбедност. Беа љубезни кога ми го соопштија тоа. Ни јас не се противев. Знаев дека не е до нив, тие само ги извршуваат своите задачи. Ги поздравив со зборовите: „Да ви е жива вашата демократија“ - се присетува Канзуров.
ИЗДРЖАЛЕ МНОГУ ИСЕЛУВАЊА И ИСТРЕБУВАЊА
Авторот во еден дел дава историски пресек, со податоци од почетокот на 20 век, податоци за миграциските движења од Балканските војни, за доброволната размена на население меѓу Бугарија и Грција и меѓу Турција и Грција и други. Според овие податоци, во 1900 година Егејска Македонија имала 1.163.477 жители, од кои 326 илјади Македонци-христијани и 41 илјада Македонци-муслимани. Како една третина од населението, тие биле најмногубројни, пред Грците, кои биле 20 отсто. Најмногу ги имало во Воденско, Костурско, Леринско, Валовишко, Ениџевардарско, Кукушко, а помалку во Солунско и во други региони.
Во Леринско сè уште се говори македонскиот јазик
Потоа се споменуваат податоците од Карнегиевата меѓународна анкетна комисија од 1913 година, по Балканските војни. Пишува дека околу 30 илјади Македонци се иселиле за време на тие војни и уште толку додека траела Првата светска војна, но, како што заклучува авторот, и натаму останале меѓу 270 и 300 илјади. Над 86 илјади се иселиле од 1913 до 1928 година, а околу 10 илјади биле убиени. Пред грчко-италијанската војна, се наведува во книгата, во 1940 година бројот на Македонци се движел меѓу 300 и 320 илјади, па ако меѓу 1941 и 1949 година тој се намалил за 55.000, околу 275 илјади останале, односно околу 16 отсто.
Со своите анализи авторот утврдил дека во 1913 година во Егејска Македонија имало 315.789 етнички Македонци, а во 2011 година меѓу 600.644 и 727.912. Тоа е меѓу пет и седум отсто од вкупниот број население во Грција. Македонците ги идентификувал преку говорот и фолклорот, и тоа песните, ората, формата и имињата на ората, инструментите, како и по поетското и прозното творештво.
ПОДАТОЦИ ЗА СЕКОЕ СЕЛО
Канзуров на овој начин дошол до заклучок дека во 2012 година во Егејска Македонија има три области, десет окрузи, 39 општини и 470 населени места, во кои живеат Македонци и го говорат македонскиот јазик. За нив вели дека ја негуваат својата култура во семејствата или во месните културни друштва. Има, како што вели, и грцизирани етнички Македонци што живеат во градските центри и во населените места каде што грчките доселеници биле мнозинство. Повозрасната генерација, додава, го знае и го употребува македонскиот јазик, а помладата, под 25 години, го препознава, но помалку го употребува.
Анализите на податоците покажале дека во 2001 година Егејска Македонија има 2.424.765 жители, од кои од 19,04 до 24,09 отсто се со македонски етнички идентитет, односно од 460.642 до 582.912. Во 2011 година имало 2.393.450 жители, од кои од 20,9 до 27,2 отсто со етнички македонски идентитет, односно од 454.562 до 570.091. На таа бројка тој ги додава неевидентираните грцизирани етнички Македонци, околу 140-145 илјади, и добива од 600 до 727 илјади, односно од 25 до 30 отсто. Најмногу во западниот дел, до 30 отсто, во централниот до 25 отсто, а во источниот до 11 отсто.
И не застанува тука. Во книгата може да се најдат податоци што авторот ги собрал за сите населени места со Македонци, со опис каде се наоѓаат, што им се случувало низ историјата во последниве стотина години и друго. Забележани се и со македонското и со грчкото име. На пример, за Попово или Мирјофтион, се вели дека е на околу четири километри источно од Дојранско Езеро и дека пред Балканските војни имало 360 Македонци и 40 Турци, но дека и во 2001, од 794 жители, околу 70 отсто се со македонски идентитет. Потоа, Балџа или Мелисохорион е опишано како село на 18 километри северно од Солун, во кое пред Балканските војни живееле 1.700 Македонци, но тие се погрчени и се чувствуваат како Грци. Таму се населиле само 10 доселенички семејства. За ова место авторот вели дека сите жители се етнички Македонци, но патријаршисти и со грчка национална свест. Понатаму, Бања или Лутрохорион е во воденско-пазарското поле и има 483 жители, од кои, според Канзуров, 170 се Македонци. Сите податоци се распоредени според регионот, општината и населеното место.
Од класична бегалска приказна до силен активизам
Авторот Ѓорѓи Канзуров е роден во 1940 година во Сетина и потекнува од револуционерно семејство на учесници во Илинденското востание. Татко му Христо, пак, бил учесник во антифашистичката борба во Грција и одлежал речиси една година во грчки концентрационен логор.
Тешката приказна за семејството Канзурови е слична со многу други што потекнуваат од Егејска Македонија. Заедно со десетици илјади протерани деца, тој во 1948 година бил преселен во Чешка, сестра му Лефтерија била сместена во Унгарија, мајка му и најмалиот брат во Скопје во населбата Мичурин, а татко му со остатоците од поразената војска на ДАГ се повлекол во Узбекистан, тогаш дел од СССР. Дури во 1956 година семејството се обединува во Скопје, каде што Канзуров продолжува со нормален живот, дипломира на Земјоделскиот факултет и работи на раководни позиции во фабриката за сокови и конзерви „Мичурин“. Од 1973 година до пензионирањето во 2001 година бил пазарен инспектор во Министерството за економија. Оттогаш често патува во Грција како активист за правата на Македонците. Учествувал дури и на антирасистички фестивал во Атина во 2010 година, каде што по неговиот говор, во кој ги раскажувал страдањата на прогонетите деца, бил примен од пратениците на партијата Синаспизмос, која денес е клучниот дел од моќната грчка опозиција Сириза."
Автор: Н.М.
Нова Македонија
3
EDIN BALGARIN
17.09.2018 12:30:30
0
0
,,PRIJTELJU NA BALGARIJ,,-,,S 4UZDA PITA-POMEN NE SE PRAVI,,!ZAPADNITE POKRAININI/I NE SAMO TE/SA
SI 4ISTO BALGARSKI,KATO TERITORIJ,NASELENIE I KULTURNO-ISTORI4ESKO NASLEDSTVO!TE NE MOGAT DA SE DELJT OT DRUGI,A TRJBVA DA SI SE VARNAT NA BALGARIJ ILI NA XORATA TAM DA SE DADE PALNA AVTONO
MIJ! I NAU4I NAI-POSLE BALGARSKATA ISTORIJ! PREZ 1885/A NE PREZ 1886 GODINA/!NA 02.11.-NE BALGARIJ
NAPADA SARBIJ,A SARBIJ NAPADA BALGARIJ! MNOGO STANAXTE ,,4UK4A PISATEL,,!A VZEMETE TA I PRO4ETETE NESHTO!
2
Приятел на България
16.09.2018 17:04:36
0
0
Всички от тези независими сега държави да вземат равен дял от Западните Покрайнини
влкючително и от Струмишко!!!
1
Приятел на България
16.09.2018 17:02:01
0
0
Точно, Западните Покрайнини трябва да са или на България, или делени между Сърбия, Хърватско и Словения (като равни наследници на Кралството на ШС), или делени между 6-те федерални "второ-югославски" републики (Черна Гора, Хърватско, Словения, Босня-Херцеговина, БЮРМ/"Македония"/"Северна Македония"), може би и Косово. Всички от тези независими сега държави да вземат равен дял от Западните Покрайнини, а не само Сърбия.
Единственият аргумент за кражбата на Западните Покрайнини беше това че България беше нападнала Сърбия и през 1886, и през 1913, и през 1915 г., така че тя имаше нужда от стратегическа граница, буфер-зона, населена с българи (и власи, и цигани, но почти без сърби). Понастоящем България няма как да нападне Сърбия, така че Сърбия трябва да ви върне Западните Покрайнини.
