Българките носели пиърсинг още през XVII век

Автор: Диана Славчева

През 1581 г. немският протестантски свещеник Соломон Швайгер прави голямо пътешествие из Балканите, Константинопол и Средния изток. След като се завръща в родината си, той подробно описва личните си преживявания, разкривайки интересни поробности от живота в Османската империя в книгата „Ein newe Reiss Beschreibung auss Teutschland nach Constantinopel und Jerusalem, Nuremberg“. Тя бива издадена през 1608 г. в Нюрнберг, а през 1639 г. се радва на второ издание.

В нея Швайгер отделя няколко страници да разкаже и за българите и за това, което е видял на техните земи.


Соломон Швайгер

Та там, в нашенско, описвайки бижутата, които се носили, така го впечатлява една българка с пиърсинг на носа, че Швайгер не се стърпял да увековечи образа й в илюстрация към книгата си – на страница 43, за който се интересува.

Сега това ни изглежда почти куриозно. Но всъщност в онези времена не е било нещо кой знае колко необичайно. Особено сред европейската аристокрация пиърсингът имал фенове. Но през  XVI-XVII в. висшето общество носело предимно обеци, което, както и да погледнеш, си е пак пиърсинг. Но на носовете си благородниците не посягали.

С дрънкулки по ушите се кичили и ловците, търговците, войниците, както и представителките на най-древната професия. Впрочем сред воините пиъсингуването датира още от времето на Древния Рим, когато по-смелите легионери си пробивали гърдите – така смятали, че каляват характера си и демонстрират колко са мъжествени. И даже с тези халки си захващали туниките. Те си знаят, мен ме заболя, докато го обяснявам...

Не знам защо днес пиърсингът минава за нещо модерно, като всъщност е бил масово практикуван още в древния свят. През средните векове също добива доста широко разпространение, като се стига до там, че през 1299 г. един от непримиримите му врагове – папа Бонифаций VIII издава була, с която забранява членовредителството. Така за известно време дори жените свалят обеците си. Забраната се отнасяла и за домашните животни, на които също тогава имало практика да им окачват халки на носовете.

Но с настъпването на Викторианската епоха тези украшения изживяват нов ренесанс. Тогава обаче хит е „интимният“ им вариант, който се прилага най-вече с целомъдрена цел.

Специално за пиърсига на носа изследователите твърдят, че той се е зародил около две хилядолетия преди Христа някъде на изток. След което намира плодородна почва в Индия, където става знаков атрибут на култа към богинята на богатството, мъдростта, щастието, плодовитостта и красотата Лакшми. В индийската страна и до днес тези украшения на носа се носят с вдъхновение.

Та не се знае откъде изобразената в книгата на Швайгер българка е заимствала тази мода – дали от запада, или от изтока. Но като се има предвид времето, по което е живяла – началото на XVII в., е по-вероятно образецът да е източен.

Трябва да се има предвид, че в Османската империя подобни украшения не са били непознати. Въпреки че Коранът забранява всякакво вмешателство в естествения вид на човека – иначе излиза, че си недоволен от това как те е сътворил Всевишният, пиърсингът в областта на ушите и носа е бил разрешен за жените, но пък строго забранен на мъжете.

Съществува постановление на Шериата относно продупчването на ноздрите за закачане на обеци върху тях, който обявява тази манипулация за допустима, тъй като се прави за украсяване, а не за промяна на творението на Аллаха. Разбира се, при условие, че никой друг мъж, освен собственият съпруг на жената не може да види пиърсинга й.

В нови времена шейхът на Саудитска Арабия Мохамед Салих ал Усаймин прави запитване до Шериата дали да позволи дъщеря му да си украси по този начин носа, на което му отговарят, че ако в страната, където живее жената, пиърсинът на ноздрите се смята за украшение, то няма нищо страшно и тя да си го направи.

Смятам, че нашенската девойка от гравюра на Швайгер е видяла халката на носа на някоя кадъна и е решила и тя да си тури. И с този си вид взима акъла на протестанския свещеник, невиждал дотогава туй чудо – в Западна Европа, както видяхме, дупченето на тази част от тялото не се практикувало. Дълбоко изумен, той увековечил лика й в своя пътепис, за да се дивим ние днес колко модерни са били според съвременните ни представи българките от старо време.



Апропо, на съседната страница от книгата на Швайгер се вижда една рисунка на мъж и жена - също българи. Същата илюстрация намираме в „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград“ на Стефан Герлах, който също е протестантски богослов и проповедник. От неговия пътепис става ясно, че това са наши сънародници от Куручешме, днес Клисурица в Сърбия, но по онова време българско село, принадлежащо на Синан паша.

Това определено ни помага да установим с приблизителна точност, че девойката с пиърсинга също е някъде от този край, при всички случаи от западните части на България.

При своето пътешествие, което описва в книгата си, Швайгер пътува из Египет заедно с Герлах. Двамата са се познавали много добре - преди това две години са били заедно и в Константинопол като свещенослужители в дипломатически мисии, и това обяснява присъствието на скиците, направени от него, в герлаховия дневник.



В категории: Новини , История