Ня 19 януари се навършват 140 години от рождението на видния български писател, дипломат, историк, революционер и публицист
Автор: Борислав Гърдев
При четенето на публикуваните вече неиздавани ръкописи на Симеон Радев се сблъскваме с два основни проблема. Единият е прагматичен – трябва ли да излиза на пазара всичко, включително незавършени творби от изтъкнатия ни дипломат, критик, журналист и историограф. Вторият е творчески и екзистенциален и е свързан с усещането, че възприемаме литература от висока класа, шедьоври, съпоставими с най-представителното , сътворено в световен мащаб, което винаги вгорчава удовлетворението , че малка част от него е в завършен вид.
Настъпил е моментът да възприемем Радев изцяло, да се докоснем до огромното му наследство, което за нас е неоценимо богатство (каква мъка бе през годините да четем фрагменти като „Това, което видях от Балканската война“ или „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“), но същевременно болезнено осъзнаваме, че Симеон Радев се е бил заел с непосилна задача, че е работил по много амбициозни проекти, които са изисквали ровене в архиви, време, сили и енергия, оказали се дефицитни за него, особено в периода на дипломатическата му кариера от 1913 до 1940 г.
Сега си давам сметка, че е цяло чудо оставените от него три тома на „Строителите на съвременна България“ и двата тома на „Македония и българското възраждане“. Естествено, в този класически фонд ще добавим и седемте тома мемоари „Лица и събития то моето време“. След това идва и нашето съжаление за неосъществените докрай негови замисли.
„Лица и събития от моето време“ обхваща период от детството му и учението в галатасарайския лицей и завършването на правни науки в Женева до първите стъпки като царски дипломат в румънската столица след позорния за страната ни мир от 28 юли 1913 г., вкл. до смъртта на крал Карол I на 10 октомври 1914 г.
Това е епохален, египетски труд, писан и диктуван вдъхновено, ярко, цветисто, увлекателно. Епос, пълен с верни лични оценки и характеристики, тълкувания, цитати от вестници, спомени и скъпоценни архивни свидетелства.
Същевременно разбираме, че поради смъртта си авторът не успява да разкрие в целия й блясък и дълбочина своята дипломатическа кариера, приключила три десетилетия по-късно.
Издателство „Скай принт“ и съставителите Ива Бурилкова и Цочо Билярски предприеха още по-рискован ход – да запознаят читателите с два обемисти тома с незавършени в по-голямата си част негови историографски изследвания, излезли през 2015 и 2016 г.
В първия том , озаглавен предизвикателно „Строителите на съвременна България“, акцентът е естествено „Произходът на съвременна България“, който определям като встъпление към „Строителите “.
Когато го четох в захлас, изпитвах едновременно възхищение и болка. И радост, че най-после ми се представи наситено и в дълбочина като ефектна многоцветна панорама същността на националния ни въпрос, теченията, движещите фактори, влиянието на Русия и другите велики сили върху него, пътищата, по които се търси възкресението на България – от колаборацията със Сърбия на Добродетелната дружина, през мечтанията и хайдушките импулси на Раковски до наложения от времето комитетски подход при Левски.
Трудът обаче е недовършен. При това в най-съществената си част – липсва аналитична оценка за пропадането на делото на Апостола, няма го разследването за неговото предателство, нито усилията на приемника му Стамболов, а след това и на Ботев за новото повдигане на народа и неговия дух…
Подобни мисли и чувства ме обземат докато поглъщам „Дипломатическа подготовка на освобождението на България“. Оказва се, че това е сборник от девет текста, малка част от които са в завършена форма.
При прочитането на обемистата книга от 572 страници ме нападат еретични въпроси. Питах се защо Радев не е съсредоточил усилията си при толкова много замисли върху по-краткото им обхващане и осмисляне.
Истината е, че той е много силен, блестящ , в кратките рамки на есето и очерка, където и обобщенията му са най-точни, внушителни и безупречни. В няколко странички той успява да разкрие величието на делото на един от признатите ни водачи по църковния въпрос д-р Стоян Чомаков, вкарва в обращение с необходимия предговор преведената от гръцки биография на легендарния герой от елинските освободителни борби генерал-майор хаджи Христо Данкович, рисува с едри мазки, но вярно и убедително, проникновено и впечатляващо сложните образи на английския дипломат Пърси Смит, шести лорд Странгфорд, на руския цариградски посланик граф Николай Игнатиев, на външния министър граф Николай Ламсдорф.
Дори си позволява иронично-критичен анализ на сръбския шовинизъм в исторически план, тръгвайки от битката при Черномен на 14 септември 1371 г., стигайки до Балканската война, започнала на 5 октомври 1912 г. в „Легенди и действителност в сръбското минало“, като прави и опит за оценка на „Положението в Европа при сключването на Балканския съюз“. С този фрагмент обаче положението е повече от проблематично – великолепен политологичен анализ, който обаче е само ескиз към много по-обемната и щекотлива избрана за интерпретация тема.
Така стигаме до двата основни текста, фундамент на тома, които са също недовършени. „Стефан Богориди и неговото време“ е просто опит за биография на знаменития османски държавник, родом от Котел, играл съществена роля в Турската империя в продължение на половин век – до края на 50-те години на XIX век. И подстъп към реализацията на примамлива задача, останала нереализирана в нейната иманентна същност.
Подобна е ситуацията с „Дипломатическа история на освобождението на България“. Вместо „да хване бика за рогата“ с Цариградската конференция, приключила на 7 януари 1877 г., и да стигне до Берлинския конгрес, изработил прочутия договор на 1 юли 1878 г.,Радев се връща към Одринския мирен договор от 2 септември 1829 г. след похода на знаменития генерал Дибич Забалкански, изследва причините, довели до избухването на Кримската война на 28 март 1854 г.и след това анализира кризата в Босна и Херцеговина, лумнала на 21 юли 1875 г.
Мимоходом споменава за Априлското въстание, пояснявайки че то е станало известно с подробности в европейските столици през юли 1876 и обещава да го разнищи подробно. Силите му обаче стигат само до експонирането на Берлинския меморандум от 12 май 1876 г., изготвен от Гочаков, Андраши и Бисмарк. Българската драма и нейният европейски отзвук остава в перспектива и така и не е отразена подобаващо от него…
В такива случаи се чудя дали времето е било виновно, че е сложно и драматично и все не му стига, или самият му изследователски подход не му е изиграл лош номер.
Симеон Радев е цар при събирането на важна, достоверна и атрактивна информация от архивите. Самият той изпада в екстаз при четенето и интерпретирането на телеграми и докладни записки, при тълкуванието на частни разговори, мемоари, писма и прочути изследвания, както и при портретирането на знаменити фигури като Гюла Андраши, княз Александър Горчаков, Ото фон Бисмарк, Митхад паша, султан Абдул Азис, генерал Игнатиев, император Александър II…
И не усеща, че целият този натрупан масив трябва да се обработи, осмисли и вкара в действие, за да не го затрупа и погребе. Че трябва да има концепция и визия за всеки труд , с който се захваща. Да не е подвластен само на вдъхновението и емоционалния импулс, чиято липса на стари години е основната причина той да не довърши биографиите на Вазов и Стефан Богориди, а и на проверена, системна работа с текст до неговата филигранна обработка и довеждането му до очаквания успешен финал.
Иначе остава нереализираната напълно амбиция.Замисълът е налице, но резултатът е половинчат и тъжен – поредица от незавършени ръкописи.
Аз не мога да си представя знаменития му колега от същото поколение, който е само пет години по-възрастен от него, но е дълголетник като Радев, достигайки възраст от 91 години – Уинстън Чърчил, да не доведе до край знаменитата си поредица „Втората световна война“ или да не издаде четирите тома на „История на англоезичните народи“.
Умишлено давам този пример, тъй като става дума за съпоставими величини като талант. И двамата работят при сходни екстремни условия, преживяват Първата и Втората световна война, свидетели са на абсурдите и парадоксите на Студената война.
Вярно, Чърчил не е пратен в „глуха линия“ от новите господари на живота както Симеон Радев, но също преживява кошмара на парламентарния провал на 5 юли 1945 г., веднага след като е спечелил войната срещу Германия. Това е тежък удар за него, но той не унива, а в имението си Чартуел, запазил впечатляващата си работоспособност, запретва ръкави и написва „Втората световна война“ и „История на англоезичните народи“ – общо 10 тома! А е бил два пъти премиер на Великобритания в най-бурните й времена и преживява инсулт на 15 юни 1953 г.
Не искам да навлизам в дебрите на примамливия съпоставителен анализ, нито да търся поуки от сверката на един успореден животопис между двамата. Само посочвам, че ни се налага да общуваме с историографските трудове на Симеон Радев, които са от най-висока проба, но малка част от тях са довършени. Такова е неговото наследство, отделен въпрос е дали това ни харесва или не.
В бъдеще ще трябва да се преосмисли значимото му дело и вероятно неговото творчество ще се издаде отново в строго определен порядък. За да добием пълна представа за качествата и потенциала му и да го поставим заслужено сред първенците на изящната ни словесност, редом до Вазов и Талев.
