На 15 февруари се навършват 180 години от рождението на видния български просветен и обществен деец
Автор: Атанас Коев
На 15 февруари се навършват 180 години от рождението на Райко Жинзифов – виден български просветен и обществен деец от периода на нашето Възраждане.
Родното му място е Велес, откъдето започва земния си път на 15 февруари 1839 г. Баща му Йордан Зинзиф се опитва отрано да го приобщи към господстващия по това време елинофилски дух и го кръщава с гръцкато име Ксенофонт, записва го да учи в гръцко училище и сам го обучава по гръцки език. Още в ранните си ученически години обаче Жинзифов успява да изучи и българското четмо и писмо.
През 1856 г. прекъсва учението си и е назначен като помощник-учител в Прилеп, където главен даскал по това време е известният наш просветен деец Димитър Миладинов. Двамата с него се захващат и прерабатват основно училищната програма, като въвеждат нови общообразователни предмети и налагат българския език в школото и в църковната служба.
По същото това време те повеждат борба срещу асимилаторските тенденции на фанариотското духовенство и получават покани от редица селища в Македония да реформират образователната система и в техните училища.
През юни 1858 г., с моралната и материална подкрепа на Димитър Миладинов, Жинзифов се отправя за Русия. Първоначално се установява в Одеската духовна семинария, където възпитател по това време е Г. С. Раковски. Под негово давление македонският просветител променя името си от Ксенофонт на Райко.
По препоръка и по внушение на Константин Миладинов в края на 1858 година Жинзифов напуска семинарията и се отправя за Москва. Там през есента на 1860 г. се записва като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където попада в кръга на родолюбивите свои сънародници Константин Миладинов, Любен Каравелов, Нешо Бончев и др.
Там се включва в българската дружина „Братски труд“, по чиято инициатива през 1860 г. започва да излиза списание под същото име. В него Райко Жинзифов отпечатва няколко свои стихотворения, както и статията „Две думи към читателите“, като е не само сътрудник, но и най-дейният участник в редактирането на списанието.
Студентските години на велешкият просветител са много тежки, тъй като той е принуден едновременно да следва и да работи, за да се издържа. Първоначално е библиотекар в Чартковската библиотека, а след това става домашен учител. Със спестените пари от учителстването започва да издава „Новобългарска сбирка“, в която включва свои оригинални творби, както и няколко превода, направени от самия него.
През 1864 г. Жинзифов завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет, като за кратко след това е домашен учител, но през есента на следващата година е назначен за учител по гръцки език в Лазаревския институт, а впоследствие учителства в Първа и Пета московски гимназии. От 1873 г. е преподавтел в „Лицея на цасаревича Николая“. Заедно с педагогическата си дейност той постепенно се утвърждава като обществен и книжовен деец.
Той обнародва редица свои статии в българския переодичен печет-весниците „Время“ и „Народност“, както и в руските издания „День“, Современная летопись“, „Московские ведомости“, „Руский архив“, „Православное обозрение“ и др. И първи превежда на български език някои от творбите на Тарас Шевеченко, както и руската летопис „Слово о полку Игореве“.
Изявява се и като литературен критик и историк, като неговите статии „Българската литература“ и „Българските поети“ показват умението му да види и посочи основните моменти и насоки в развитието на литературата ни и дават първите изчерпателни сведения за Любен Каравелов, П. Р. Славейков, Д.обри Чинтулов, Г. С. Раковски и др.
Райко Жинзифов
През лятото на 1866 г. Райко Жинзифов са завръща за кратко в родния си край, но след като обикаля Македония, отново се прибира в Русия, където приема руско поданство и остава до края на живота си в Москва.
Оттам той подкрепя редица инициативи на сънародниците си. През май 1867 г. участва в Славянския конгрес, където произнася прочувствена реч, а на следващата година е избран за член на Етнографския отдел при Императорското дружества на любителите по естествознание, антропология и етнография..
През лятото на 1870 г. Жинзифов присъства на годишното събрание на БКД-дн. БАН, като представител на одеските българи и е избран за дописен член на дружеството. По това време издава най-значимата си творба, поемата „Кървава кошуля“,в която образно е показан османския гнет в неговата бруталност и цинизъм, отхвърлена е примиренческата философия за непротивене на злото, загатнати са дълбоките социални противоречия.
Голямата му близост с редица изявени представители на славянофилството оказва силно влияние при формирането на мирогледа му, както и на някои негови решения и постъпки.
Жинзифов е потресен от жестокото потушаване на Априлското въстание. Заедно с Нешо Бончев започва да превежда за вестник „Московские ведомости“ сведенията които получава от сънародниците си за зверствата извършени от турците в България. Той заживява с мисълта да се включи в чета и да вземе участи в национално-освободителната борба на народа ни.
Във връзка с наближаващата война между Русия и Турция Жинизифов пристъпва към изработването на „Дорожник по Македонии“, както и към съставянето на Руско-български речник.
Видният наш просветител умира в Москва на 15 февруари 1877 г. на 39-годишна възраст, само два месеца преди началото на Руско-турската война.
