В българския фолклор има много обичаи, свързани с великденските празници. Един от тях е молитвата за дъжд „Вайдудула", който е съхранен до наши дни единствено в софийското село Чавдар и се изпълнява в дните преди Христовото Въскресение.
Обявен за нематериално културно наследство на населеното място, изпълнението му се организира от местното читалище, като за възстановката му през 1965 г. на Първия Национален събор на народното творчество в Копривщица изпълнителите са отличени с бронзов медал.
На други места в България народният обичай е по-популярен като „Пеперуда”. Той представлява молба за дъжд от страна на българското население, отправена към Бога. Изпълнява се само от жени.
До помощта му народът прибягвал в рамките на месеците април и август, ако тогава не вали достатъчно количество дъжд за посевите.
Винаги „вайдудулата" трябва да бъде момиче, което е изстърсак в семейството, т.е. да няма други родени деца след него. Символът на това предание е, че ако то е изтърсак, дъждът също трябва да се изтърси като него.
Девойката задължително трябва да бъде момиче, което е девствено, неопетнено.
Участниците във „Вайдудулата" обикалят селото и пеят по къщите, където ги даряват - дават им брашно със сито, за да е сита годината, лук, яйца, сирене, плодове и зеленчуци...
После девойките отивали на чешмата и най-младата от тях замесвала пита със събраното от хората брашно.
После се правела трапеза, на която се канел и самия Бог.
Накрая се пристъпвало към последната традиция - търкулвало се ситото, с което било пресято брашното. Ако то спре на дъното си, годината ще е сушава и няма да вали, но ако дъното му е обърнато към небето - валежи ще има и годината ще е сита.
В края на празника зеленината, с която била окичена „вайдудулата" се сваляла и се хвърляла в реката.
