Вижте защо е запален той и какво се е чествало с него
Автор: Диана Славчева
„Драги ми Смехурко, Ти си видял вече свещения огън, от Преслав пренесен. Той и при нас мина. Срещнахме го всички със радост и песен. Взехме си от него. Той и у нас пламна..."
Почти няма българин, който да не е израснал с Ран-Босилековото „Патиланско царство" и да не е чел за Патиланския свещен огън, който палавниците прескачаха. Но колцина са се замисляли какъв ще е този, дето е пренесен от Преслав и от който са си взели искрица патиланците.
Става въпрос за един твърде неизвестен момент от новата ни история - на 12 и 15 май 1929 г. в Преслав и София се празнуват едновременно три три юбилея: 1000-годишнината от Симеоновата епоха, 50-годишнината от Освобождението на България и 10-годишнината от възшествието на българския престол на цар Борис III.
Празненствата са грандиозни. За честванията в Преслав и София се канят височайши участници и гости, а най-вълнуващият момент е пренасянето на Свещен огън, запален в Преслав от митрополит Симеон Варненски и Преславски – по това време най-старшия сред църковните йерарси, изключително авторитетен духовник, църковен деец, учен, преводач и писател.
Събитието е отразено подобаващо и от централната, и от местната преса. Така например, в брой 116 на в. „Казанлъшка искра" от май 1929 г. намира място дописка, в която се съобщава: „Свещеният огън, носен от дворците на Симеон Велики в старопрестолния Преслав за двореца на цар Борис III в София, мина на 15 того в 11 ч. преди обед през града ни (Казанлък), носен от две групи - едната идеща от Стара Загора, другата - от Габрово. Оттук замина Карлово - Пловдив - София и Карлово - Клисура - София. Там същия ден имаше голям парад и народни хора".
Покрай тази, несъмнено зрелищна проява, от въпросните тържества остава още едно безценно наследство - цяла редица от нови паметници, много от които днес приемаме за знакови. Това са една голяма част от бюстове в Борисовата градина, паметникът „Първа пушка” в Копривщица, паметникът в местността Оборище и др.
Натрапва се аналогията с еуфоричното честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава през 1981 г. Оказва се, че това не е първото така мащабно отбелязване на значима за историята ни годишнина.
В интерес на истината, публикация в брой 7 от 2003 г. на университетското списание „Следва" (издание на НБУ, б.а.) обръща внимание, че юбилейното празнуване на съответните исторически събития е изместено във времето. 1000-годишнината от Симеоновия “Златен век” е трябвало да бъде отбелязана през 1927 г. (927 г. е годината на смъртта на цар Симеон), а 50-годишнината от Освобождението – през 1928 г.
Но „историческите обстоятелства, подсилени от хроничната държавна немотия, постоянно „изтласкват” празненствата, като така тяхната подготовка се разтяга във времето в продължение на петилетие".
Решението за празнуване на 1000-годишнината е взето с XXX-то постановление на Министерски съвет от 26 август 1924 г., с което е назначен и организационен комитет за тържествата, в който влизат: Ал. Радославов (председател), Н.Т. Балабанов (секретар) и членове архим. Борис, д-р Йорд. Велков, Йорд. Венедиков, полк. З. Георгиев, проф. В. Златарски, д-р Т. Зъбов, Ст.Л. Костов, Д.Т. Страшимиров, А. Тацов, Г. Цветинов и проф. Ив. Шишманов .
Институцията, осъществяваща координацията при подготовката на тържествата, е Министерството на народното просвещение, по-точно Отделът за културните учреждения и фондове, чийто дългогодишен председател през 20-те години на миналия век е Никола Т. Балабанов, който де факто е министър на културата на България по това време.
Интересно е да се отбележи, че е имало доста съпътстващи проекти на тържествата от 1929 г., които така и остават нереализирани. Една от тези идеи е изграждането на паметник-музей или иначе казано, жив музей на българската култура.
В доклад до Министерския съвет от Отделението за културните учреждения и фондове при просветното министерство от 2 декември 1927 г., намерението е представено така: „В София да се построи голям паметник-музей, в който да бъде изложена цялата стара и нова култура и който впоследствие да се развие с оглед на една по-широко полезна цел. Този паметник-музей да се построи в Борисовата градина, в широки размери, с оглед на по-далечни нужди и при възможност да се строи постепенно и на части.
Паметникът-музей да бъде с голям парк, украсен с скулптурни работи, продукт на българския творчески дух и с бюстовете на народните будители – един парк на българската култура. В една част от тоя парк постепенно да се построят областни български къщи, с мобелировка. В съседство с парка, като неразделна част, да се построи голям стадиум, с всички приспособления за нуждите на физическото възпитание на младежта. Постройката само на централната част на тоя проект изисква една сума от около 35 000 000 лв.”.
Именно като част от този проект са поставени в Борисовата градина бюстове и паметници на будители, просветители и комити, което донякъде в течение на времето се е развило като своеобразен „жив музей на открито".
За съжаление, днес трудно можем да станем свидетели на подобна неподправена патриотична еуфория по повод славни годишнини, каквато е царяла преди близо век. Само за пример ще дадем вялото отбелязване на 110-годишнината от най-голямата битка на Х век - тази при Ахелой. Благодарение на тази съдбовна победа българският владетел Симеон I Велики се сдобива с титлата „цар на българи и ромеи" и страната ни се превръща в първостепенен военен фактор на Балканите. Святата годишнина бе отбелязана скромно и провинциално и общо взето честването премина твърде безславно.
Угаснал ли е свещеният огън, който преди 90 години е обиколил цялата страна от старата столица Преслав до новия главен град на републиката - София и е бил посрещнат с възторзи навсякъде, дори и от непослушните Патиланци?! Да се надяваме, че тук-там от него все още тлее скътана някъде жива искрица. Може би всеки трябва да я намери сам за себе си, но в крайна сметка да запалим общо пламъка на националната ни гордост!
