Отсъствието на Чарлс Чаплин от големия екран и днес се чувства осезателно
Автор: Борислав Гърдев
Макар новите технологии да възродиха интереса към филмите му на DVD и в интернет, отсъствието на Чарлс Чаплин днес се чувства осезателно.
Той разреди постановките си с настъпването на звуковото кино, позволявайки си лукса от десетгодишна творческа пауза между последните две. На Чарлс Спенсър Чаплин това беше позволено.
Живя достатъчно дълго – повече от 88 години, олицетворявайки метаморфозата от последния бедняк до изискан аристократ и милионер, ценител на красивите жени и шикозните салони, претърпял поредица от крушения в личното си битие – връзки и бракове с Милдрид Харис, Лита Грей, Пола Негри, Полет Годар, докато намери през 1943 г. щастието с Ууна О'Нийл и запълни останалата част от живота си с работа и семейна хармония.
Светът на спектакъла, наследен семейно, го примамва още невръстен през 1898 г., за да се стигне до знаменитото турне с Фред Карно – с когото работи от 1907 г. – в САЩ през 1913 г., до успеха пред американската публика, до първия контракт в Холивуд през 1913 г. с „Кийстоун" на Мак Сенет, до първия филм „Да си изкараш прехраната" (1914) и до раждането на образа на малкия човек, на джентълмена скитник, понятен и разгадаем навсякъде по света, ознаменувал сътворяването на първата световноизвестна кинознаменитост.
Чаплин е ярък и нагледен пример за брак по сметка между европейския интелект и американската предприемчивост. Оставайки в Англия, той би се превърнал в един много добър и местно популярен актьор от мюзикхола и вариетето, вероятно би направил и кариера на шлагерен певец, но звезда и филмово явление от световна величина той можеше да стане само в САЩ.
Няма по-благоприятен момент за кариерата му от годината, в която се появява в Америка. Той, който четири десетилетия по-късно ще се подиграе на еснафския манталитет и стръвната меркантилност на янките в „Един крал в Ню Йорк" (1957), използва най-пълноценно разкрилите се пред него възможности и след краткотрайна школовка при Сенет, започва самостоятелна кариера.
В ония благословени времена и след като си създава име на печеливш актьор, Чаплин се утвърждава като режисьор и продуцент, сменяйки студиите една след друга, докато основава през 1919 г. съвместно с Мери Пикфорд, Дъглас Феърбанкс, Дейвид Грифит и Уйлям Харт „Юнайтед артистс" и своята собствена компания „Чарлс Чаплин филм корпорейшън" през 1923 г.
Колкото и да се критикува, иронизира и бичува системата на звездите, патент на класическия Холивуд, не може да се отрече практическата й ефективност, покрай случайни метреси на шефове на компании, сексапилни глупачки и латински любовници, да лансира и универсално подготвени творци като Чарлс Чаплин.
За него са разрешени много неща – по изключение и независимо от отношението му към силните фигури в бранша. Чувствайки се удобно в одеждите на нямата трагикомична мелодрама, той достига диамантен блясък в своите късометражки, които днес бихме нарекли блестящи филмови новели с времетраене до 30 минути. Тях ги използва и за лаборатория по пътя към пълнометражните си шедьоври.
Чаплин си е извоювал правото да бъде пълен автор на творбите си, пет десетилетия преди да се роди понятието „авторско кино“. Той е сценарист, режисьор, главен изпълнител, продуцент и композитор на своите филми, с цялостен контрол върху творческия резултат и максимално добри условия за разпространение и експлоатация на готовия филмов продукт.
Той е първият кинематографист, подписал чек за 670 000 долара за 12 късометражки от компанията „Мючуъл" през 1917 г. и за 1 200 000 долара за 8 комедии с „Фърст Нешънъл" през 1918 г., суми, внушителни за филмовия бизнес по онова време.
Получил финансова обезпеченост и художествена самостоятелност, Чаплин насочва усилията си към шлифоването до блясък на своите киноспектакли. Той търси оригинални подходи и изразни средства в иначе традиционните, но добре разказани истории, които формално се определят като драматично-комедийни мелодрами, а всъщност са си майсторски реализирани трагикомедии с неподправено-правдив житейско-философски смисъл.
Чаплин се стреми и към формалния синкретизъм, за да бъде посланието му достоверно и въздействащо. И е в състояние да накара публиката да се превива от смях, но да напусне салона просълзена.
Той докрай брани безупречно изградения си свят на пантомимната трагикомедия, дори след тоталната победа на звука в киното. Независимо че притежава нежен, кадифено-прелъстителен глас. Само така си обясняваме дръзките му усилия да се бори срещу опростачения вкус на публиката, предлагайки й немите си шедьоври „Светлините на големия град" и „Модерни времена"...
Ням е филмът , проследяващ визитата му в Индонезия – Джакарта и остров Бали, през март 1932 г., в който танцува туземски танци, храни маймунки по пътя и се снима с официални лица от холандската колониална власт.
Приема звука във „Великия диктатор" едва през 1940 г., за да изрази омразата си към тоталитаризма, пласирайки на екрана едно от най-патетичните и проникновени послания за силата на човешкия дух и вярата в цивилизаторския прогрес, а цвета, когато трябва да реализира стилизираната и красиво заснета салонна мелодрама, каквато безспорно е „Графинята от Хонконг" (1967).
По ирония на съдбата именно във „Великият диктатор" Чаплин се разделя с малкия човек – бръснаря, неговата най-скъпа рожба, донесла му толкова голяма популярност и възхищение сред зрителите.
„Великият диктатор" маркира краят на определен етап в развитието на Чаплин. След Втората световна война той и филмите му са вече други. Творбите му стават по-язвителни и саркастични – „Господин Верду" (1947), „Един крал в Ню Йорк" (1957), сменя се и познатото амплоа на гения и зад известния лик на любимеца ни се показва гротесковата маска на серийния убиец Анри Верду, превърнал се в престъпник вследствие на световната икономическа криза от 1929-1937 г., гърчещият се конвулсивно и трудно приемащ абсурдната следвоенна американска действителност, в която доминират лобизма и тв рекламите, крал-емигрант Шатоф в „Един крал в Ню Йорк" (1957) или помъдрелият и тъжен клоун Калверо в „Светлините на рампата" (1952).
Споменавайки кинотворбите му от 40-те-50-те години, неминуемо трябва да засегнем темата „Чаплин и САЩ". За мен това е дълготраен процес на любов и омраза, при това двустранен и двупосочен.
Чаплин става световноизвестна звезда чрез американското кино и с американски капитал, оставайки си английски гражданин, ако и още през 1921 г. да осъзнава, че няма бъдеще във Великобритания. Той подкрепя Рузвелт и е против действията на комисията „Маккарти", без да е подлаган на унизителни репресии или преследвания.
Това не му пречи през 1952 г. да напусне САЩ, след като в „Пилигримът" гениално-интуитивно прогнозира, че раздялата е неизбежна – обиден по същество на втората си родина, към която има просрочени данъци, да си изтегли капиталите и да се засели не в Англия, а в Швейцария, получавайки през 1954 г. Международната награда за мир за изключителния си принос за развитието на мира и дружбата между народите.
Разбира се, ще дойде и триумфалното му американско завръщане след 20 години, с краткосрочна виза, за която дискретно съдейства държавния секретар д-р Хенри Кисинджър, за да бъде почетен на рождения си ден в „Линкълн сентър“ в Ню Йорк и вземе „Оскар"-а си за цялостен принос към киното, като неговото умилително появяване в компанията на Джейн Фонда и Джак Лемън е вероятно последното публично, но този път заснето от телевизионните камери.
В същата 1972 г. и по същия повод той получава във Венеция наградата „Златен лъв". Така по едно и също време Европа и Америка преоткриват и реабилитират една от най-известните си личности, след като вече две десетилетия в Индия местният Чаплин Радж Капур творчески преосмисля уроците и достиженията на своя велик учител в „Бродяга" (1951), „Господин 420" (1955) и „Моето име е клоун" (1970), след появата на гения на Фелини, избликнал в най-чаплиновските му филми „Светлините на вариетето" (1950), „Пътят" (1954) и „Клоуните" (1970), докато в анимацията дори Дисни прилага модела „Чаплин" в прочутата си приказка „Лейди и скитникът" (1955).
Добавям още нещо, което ще прозвучи крамолно – Чарлс Чаплин създава значими и въздействащи творби с подобаващ зрителски резонанс само в САЩ и отчитайки американските условия. Напускайки Америка и снимайки в Англия, той или се плъзга по плоскостта на злободневната сатира в „Един крал в Ню Йорк" (1957), деградира до елементарната, но изящно експонирана мелодрама – „Графинята от Хонконг" (1967), независимо че е снимана за „Юнивърсъл" и че е доста неочаквана романтична реплика на „Дамата от Шанхай" (1948) на Орсън Уелс, по чиято идея Чаплин снима „Господин Верду" (1947) или пуска наново на принципа „3 в 1“ – „Кучешки живот“, „Пушки на рамо“ и „Пилигримът“ – стари свои класики под ново и примамливо заглавие: „Ревюто на Чаплин“(1959).
Установявайки се в Швейцария, в град Веве, през 1953 г. Чаплин все пак сътворява нещо съкровено, ценно и увлекателно написано – мемоарите си „Моята автобиография" (1964), върху чиято основа Ричард Атънбъро снима великолепната си биографична сага „Чаплин" през 1992 г.
Чарли Чаплин е блестящ стилист и майстор на диалога и интригата, умее винаги да се представи в привлекателна светлина, демонстрирайки прословутото си самочувствие, но и демаскирайки се като непоправим сметкаджия и сребролюбец.
След „Графинята от Хонконг" той живее още 10 години, радвайки се на всеобщо признание, оставайки една от последните велики сенки на стария Холивуд, с който сякаш всичко е започнало. Публикува „Моят живот в снимки" през 1975 г., когато получава и рицарско звание от кралица Елизабет II, затварящ мемоарния му цикъл, започнат със „Собственият разказ на Чарлс Чаплин" (1916), „Моето първо пътуване в чужбина" (1930) и „Моята автобиография" (1964), страда от подагра, свидетел е на артистичните усилия на децата си Сидни, Жералдин, Джоузефина и Виктория Чаплин, спорадично обявява, че ще снима нов филм, какъвто не прави.
Но за него излизат през 1977 г. „Джентълменът скитник" и през 1983 г. „Неизвестният Чаплин", докато на Коледа – 25 декември 1977 г. светът научава, че го е напуснал един от великите му комици, създател на класическите образци на бурлеската и трагикомедията, „филмовият Адам" според сполучливото определение на Фелини, без който киното не би могло да се утвърди и развие като изкуство, съпоставимо с театъра, операта и литературата.
Излишно е да посочвам колко е популярен Чарлс Чаплин в България, кои са неговите артистични последователи – Тодор Колев и Ицхак Финци, а проникновена книга за него и творчеството му през 1992 г. издаде Александър Грозев, как особено в годините след 9 септември 1944 г. за дълго неговите творби бяха сред малкото с качествения щемпъл Made in USA...
Но все пак смятам, че е необходимо, дори и по такъв тъжен повод – 40 години от смъртта му, по националните ни телевизии да се пусне подборка от неговите най-известни филми. Вярвам, че те отново ще се гледат с внимание и ще бъдат интересни и любопитни и за днешната ни младежка аудитория.
