Той е един от хората, ненадейно попаднали на върха на държавната пирамида, и останали и до днес си остават непознати
Автор: Борислав Гърдев
Сред българските премиери има много известни, талантливи и скандални личности. А има и такива, които и до днес си остават непознати, ненадейно попаднали на върха на държавната пирамида. Такъв именно е ген. Пенчо Златев.
Роден е на 21 ноември 1883 г. в Елена. Възпитаник на софийското военно училище (1903 г.) и на Николаевската военна академия в Петербург (1914 г.), той е подготвен и дисциплиниран офицер.
Участник е в Балканската (взводен командир в конен полк) и Първата световна война (командир на дружина, началник-щаб на конна и пехотна бригада), познал бляскавите успехи на българското оръжие, унижението на Ньойския диктат и агресията на генерал Пангалос в Петричко (от 22 октомври 1925 г.), той достига до чин ген.-лейтенант, командир е на конни полкове (1919-1928 г.) и е инспектор на кавалерията от 1928 до 1934 г.
Златев е сред създателите и ръководителите на Военния съюз (1919-1935 г.) и като такъв взема най-дейно участие в подготовката и провеждането на преврата на 19 май 1934 г.
Целта на акцията е сваляне на компрометираното правителство на Народния блок и радикално реформиране на обществото ни по пътя на държавното доминиране в стопанския живот, успокояване на политическите страсти, намаляване на бюрокрацията, сближаване с Югославия и засилване боевата сила на войската.
Военните разчитат не само на армията, но и на земеделците на Гичев, на демократите на Малинов и на народното социално движение на Цанков.
Решението за преврата се взема на нелегално свикания съюзен конгрес на 27 ноември 1933 г. Шефът на съюза ген. Ватев бие отбой през януари 1934 г., намирайки приготовленията за преждевременни, но скланя те да не се отменят.
След продължителни сондажи към 15 май се оформя листата на кабинета с председател Кимон Георгиев и се решава да се действа в събота - 19 май 1934 г. Мотор на заговора е ген. Златев.
На 18 май той с огорчение разбира, че политическата подготовка е слаба, че в последния момент е изоставен от Димитър Гичев, който му пробутва за министър на благоустройството бламирания подпредседател на парламента Никола Захариев, а предложеният от Цанковото движение за просветен ръководител Янаки Моллов не участва активно в инициативата, тъй като съпругата му е болна…
В главата на ген. П. Златев зрее мисълта да обходи 16-те пункта, където се събират офицерите и да отмени акцията. Благоразумието взема връх.
На същия 18 май генералът е поканен за разговор в кабинета на военния министър ген. Ватев, с когото са дългогодишни приятели и съвипускници. Запитан дали има нещо вярно в слуховете за предстоящо действие на Военния съюз, Златев е принуден да лъже своя началник с мъглявия отговор: „Вие имате органи и можете да узнаете какво става в 16-те части”.
Повиканият комендант на София полк. Тановски също отговаря твърдо: „Няма нищо подобно!”, кълнейки се в честната си офицерска дума.
В последния момент хората на Златев осуетяват опита на генерал Ватев да даде предупредителна телефонна заповед, след което е арестуван и началникът на софийския гарнизон ген. Босилков.
Към 6 часа сутринта на 19 май превратът благополучно приключва без жертви, а още същият ден ген. Ватев е пратен в запаса.
Към двореца, на среща с цар Борис Трети за подписване указите за назначаване на новото правителство заминават ген. Златев и Кимон Георгиев. Всички помнят историята за двата указа (вторият с текста за царската абдикация), но малцина знаят, че в поднесения за царски подпис документ, липсва името на военния министър.
Кимон Георгиев го е запазил за приятеля си Дамян Велчев, но царят хитро използва пропуска, лансирайки неочаквано генерал Пенчо Златев: „Впрочем, военният министър е между нас – генерал Златев. Вярвам, че няма да имате нищо против, той е ваш другар и председател на лигата”. (Златев става такъв веднага след като ген. Ватев е назначен за военен министър на 9 май 1934 г.).
По думите на царя, споделени пред Александър Цанков: „Кимон Георгиев се поизкашля малко, мекото на ушите му се зачерви, но не възрази ни дума – смути се, поизпоти се малко, но нищо… Казах си: „Сдадоха се !”.
Така Пенчо Златев става военен министър и като такъв солидарно подкрепя действията на правителството – от Наредбата-закон за учредяване на прословутата Дирекция на обществената обнова (9 юни 1934 г.), станала известна като „фабриката за безработни интелигенти”, до Наредбата-закон за закриване на партийно-политическите организации в царството (14 юни с. г.).
На 27 юли издава и Заповед с пропагандна оценка на преврата, наречен „светло начало на обновителния процес” у нас.
Правителството няма широка обществена подкрепа, изоставено е от големите партийни формирования, атакувано е от ВМРО заради сближението с Югославия, разчита само на армията, а в добавка в самия Военен съюз съществуват ежби за назначения на държавни служби, между съюзни и несъюзни членове, между републиканци (хората около Дамян Велчев) и монархисти.
В тези тревожни „нови дни” ген. Златев си спомня клетвата да служи на цар и отечество и дискретно преминава на страната на монарха като наследник на Кимон Георгиев. На 22 януари 1935 г. той става министър-председател, запазвайки и поста си на военен министър.
По същество неговият кабинет има преходно-временен характер. Но и той е миниран от средата на лигарите. Въпреки това новият Министерски съвет излиза с декларация от 23 януари 1935 г., в която заявява, че ще продължи реализацията на делото на 19 май, „така успешно почната от предишното управление”.
Според Димо Казасов през краткото си съществуване правителството „не можа да осъществи нито една от значение законодателна или административна деятелност. Самият му председател се чувствуваше неловко на своя пост и с войнишка откровеност изповядваше пред близки, че съвсем е непригоден и неподготвен за него”.
Това, разбира се, не отговаря на истината. Кабинетът прокарва 75 наредби-закони, приема държавния бюджет на 3 април, обсъжда план за раздвижване на стопанския живот в страната на заседание от 15 март и следи внимателно кризата в Гърция, предизвикана от поредния опит за държавен преврат.
В известната си реч в театър „Роял” на 24 февруари 1935 г. ген. Златев изтъква 4 причини за правителствената промяна: нееднократни опити за завладяване на военното и вътрешното министерство, свидетелствуващи за скрити намерения; проектонаредбата-закон за даване на неограничени права на премиера Кимон Георгиев; липсата на отчетност за стопанската деятелност на отделни министри и толерирането на протогеровистите във ВМРО за сметка на фракцията на Иван Михайлов.
Накрая, посочвайки задачите пред новото управление, Златев отбелязва: „Поставената от армията цел може да бъде постигната само при тясното и непременно изпълнено с взаимно доверие, искреност и хармония, сътрудничество на Н. В. Царя, народа, армията и интелигенцията и при неприкосновеност и почтеност към установения от Конституцията царски институт.”
Изживявайки се като автократор (с разпуснат парламент, забранени партии и суспендирана конституция), ген. Златев се бори както с Дамян Велчев (изключен от Военния съюз на 8 февруари 1935 г.), така и с някои от хората на царя, изпращайки в запаса на 8 март адютантите и приятелите на Борис Трети - ген. Константин Панов и полковник Първан Драганов.
Все по това време, бившите лидери Малинов и Мушанов искат среща с премиера, за да му изложат вижданията си за държавното устройство. След отказа му, те изпращат критично писмо до ген.Златев, оставено без отговор.
Цената на министър-председателското кресло ще бъде платена малко по-късно.
На 2 април Цанков изпраща открит апел до съмишлениците си и до българската общественост, в който, анализирайки ситуацията в страната, издига лозунга: „Армията в казармите!”. Аналогична теза той защитава и в интервюто си пред белградския вестник „Правда” от 7 април 1935 г.
По заповед на вътрешния министър генерал Крум Колев, мечтаещ също да бъде всевластен диктатор, и в съгласие с премиера Пенчо Златев, Александър Цанков е арестуван. Задържани са също Кимон Георгиев, запасният полковник Никола Кямилев, бивш депутат от Демократическия сговор и бившият началник на полицията Владимир Начев. На 18 април всички вкупом под строга полицейска охрана заминават от софийската жп гара на заточение на остров Света Анастасия, продължило само 8 дни.
Колкото и да е странно, този гаф е използван от царя за свалянето на кабинета на Пенчо Златев.
Тъй като за интернирането на посочените видни личности останалите министри не са уведомени и не е взето тяхното съгласие, трима от членовете на правителството: министърът на външните работи Коста Батолов, на правосъдието – проф. Любен Диков, и на земеделието – проф. Янаки Моллов, с протест и мотивирано подават доброволна оставка.
Генерал Златев се опитва да попълни кабинета си с трима нови членове. Царят обаче парира усилията му с аргумента: „Мое право (според член 152 на Конституцията, б. а.) е да се съвещавам с някои лица и сам да обмисля как да се разреши кризата. Това не може да стане чисто и просто с попълването на опразнените места от лицата, които ми представлявате”.
Пенчо Златев губи куража си, прибира обратно указите и на същия 18 април 1935 г. подава оставка. Три дни по-късно той е сменен от Андрей Тошев, излязъл пред народа с Манифеста от 21 април, в който дебело се подчертава: „От крачката, която се направи в живота на държавата на 19 май 1934 г., правителството няма да отстъпи и ще пристъпи към изработване на проект за нова Конституция”.
Генерал Златев е вече извън играта. Дали е осъзнавал, че с участието си в преврата на 19 май и със своето кратко премиерстване е способствал за ликвидиране на парламентарно-демократичната система у нас, разчиствайки пътя на царския авторитарен режим, прелюдия към комунистическата диктатура, е трудно да се каже.
Знае се, че огорчен, той се оттегля от обществено-политическия живот. Все пак, на 1 септември 1943 г. дава мнението си пред премиера Богдан Филов, че е против избори за Велико народно събрание (след смъртта на цар Борис Трети) и в подкрепа регентската кандидатура на княз Кирил Преславски. Становището му е взето под внимание.
Пенчо Златев умира в София – почти четири години след Деветосептемврийския преврат, на 24 юли 1948 г. Не е преследван, тъй като прословутият Кимон Георгиев, въпреки всичко, го пази...
