Той е в основата на модели и подходи, възлови и значими за българската литература и за родния обществено-политически живот
Автор: Борислав Гърдев
На 2 септември се навършват 130 години от смъртта на Захарий Стоянов – един от тези български писатели от ранга на Ботев, Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, формирани, изградени и употребени в обществено-политическите борби у нас през 70-те – 90-те години на XIX век.
Заедно със Стамболов той е от тези малцина, белязани от съдбата, участвали в подготовката и провеждането на Старозагорското (1875 г.) и Априлското (1876 ) въстание и оцелели след това. Той е душата на комитета, осъществил Съединението на 6 септември 1885 г. Той е “стражевото куче” на контрапреврата от 11 август 1886 г. и е човекът, написал и изпратил телеграмата за избора на княз Фердинанд за български владетел (25 юни 1887 г.), както и на прокламацията към българския народ, прочетена от Кобурга на 2 август 1887 г.
Захарий Стоянов е в основата на модели и подходи, възлови и значими за българската литература и за родния обществено-политически живот. Той се формира като творец в горнилото на актуалните политически страсти и затова развитието му описва сложна парабола от левичарския вестник „Работник”(1881 г.), през яростното противодействие на Гаврил-Кръстевичевата източнорумелийска администрация и политика във вестник „Борба” (1885 г.), с чиито 15 броя подготвя почвата на Съединението, до кореспонденциите в „Таймс” чрез Джеймс Бринсли Ричардс и водещите статии в официоза „Свобода”(1886-1889), в които като ударен юмрук на Стамболовата либерална фракция раздава истини от последна инстанция и воюва на широк фронт със социалисти, каравеловисти, радославовисти и русофили от всякакъв калибър.
Смятам, че това е резонно да бъде пътят не само на Захарий, но и на голяма част от дребнобуржоазната ни интелигенция в онези години, изживяла както драмата на разорението на водещите занаяти у нас, така и на грубата и брутална намеса на руската имперска политика във вътрешните ни работи, родила през 1881 г. спонтанната реакция на дядо Драган Цанков: „Не ви ща меда, не ви ща жилото!” и крайната русофобия, чиито флагмани в българската журналистика са Димитър Петков с „Независима България” и Захарий Стоянов със „Свобода”.
Вероятно това е въпрос колкото на характер, толкова и на лично убеждение, че правилният път за развитието на България е единствено свързаният с политиката на Стамболов. Но веднъж приел това верую, на стороника ще му се наложи не само да пише ехидни писма „до негово превъзходителство генерал Каулбарс” или да се подиграва с починалия Катков, но и да се разправя жестоко със средствата на писаното слово с довчерашни съмишленици, с бивши партийни лидери и чужди дипломати...
Ще трябва не само да се доказва несъстоятелността на социализма в България, но и да се пристъпва към административен произвол, довел до уволнението на 30 март 1888 г. на помощник-прокурора при Софийския апелативен съд Алеко Константинов, за това , че не е осъдил за обида на правителството редактора на вестник „Народни права” Риболовски.
Нарочно наблягам на подробностите, защото желая да видя не само светлите, но и тъмните страни в живота и делото на една толкова сложна и комплицираналичност, каквато е ЗахарийСтоянов.
Той не е фигура като Петко Каравелов и Стефан Стамболов, а е на втори план, комплексиран (няма висше образование, но знае добре френски, руски и турски и е масон от 1 февруари 1880 г. като попечител), не е сред водачите, но винаги е на линия, готов да помогне и с живо слово, преодолявайки пелтеченето си, и особено с темперамента си и огнената публицистика.
А тя е вършела чудеса – подготвяла е Съединението и е громяла противниците на официалната политика. Това се е знаело много добре от всички интелигентни и прозорливи хора в България – от Иречек и Благоев до Димитър Петков и Стефан Стамболов.
Достатъчно е да прочетем писмото на всесилния премиер до него от 22 март 1888 г.: „За това аз мисля да направиме „Свобода”ежедневен вестник. Но затова има нужда, освен Петкова, да дойдеш да живееш в София и ти, а още да намериме и един трети редактор – коректор. Освен това, чрез издаването на ежедневна газета, ще се пребият крачищата и ще останат в тъмнината всички литературни паленца, които днес се мъчат да лаят на кервана ни”.
Знаел е добре Стамболов каква сила има Захариевото перо и затова прави всичко възможно да го прибере при себе си в столицата.
Успоредно с работата в пресата Захарий Стоянов става и депутат в 4 ОНС, в 3 ВНСи в 5 ОНС, на което е подпредседател (15 октомври –14 декември 1887 г.) и председател (от 15 октомври 1888 до смъртта си на 2 септември 1889 г.).
Захарий Стоянов е вече официална и меродавна фигура,олицетворява нацията и държавата и като такъв е коронен съветник на Фердинанд, както и носител на орден „Свети Александър”, първа степен.
Помним какво пише за тази му дейност неговият сподвижник по Съединението Н.Касабов: „Презрение към вашата мизерна личност, която с „Ана на шею”, фрак и цилиндър, смуче народната пот и заедно с полицейщината тъпче и задушава честното в България.”
Това са наистина тежки думи за поборника за свобода и последователя на Любен Каравелов, Чернишевски, Белински и Лесинг, за човека, писал отворено писмо доправосъдния министър Димитър Греков за уволнението си на 27 август 1882 г. и сам предизвикал отстраняването на Алеко Константинов.
Всъщност преображенията на Захарий Стоянов следват протуберансите и гърчовете на следосвобожденската ни действителност, в която, за съжаление, няма място за консенсус и съгласие по магистралните вътрешно и външнополитически въпроси и в която, ако не си либерал или консерватор, трябва да станеш такъв в някое от крилата им, за да очакваш житейска реализация. В противен случай следва да се задоволиш с присъствието си в масата на мълчаливото мнозинство.
Захарий не е такъв. Той не може да бъде анонимен и тъпкан човек. Има съзнанието, че е допринесъл за раждането на свободна България и затова, прегръщайки либералните идеи, е чакал мига за осребряване на усилията си.
Той настъпва по време на Съединението и съвпада със сложната ситуация у нас, родила 10-годишната българо-руска крамола. В близо четири от тях Захарий Стоянов е една от водещите фигури в България, допринесла в най-голяма степен за всичките активи и пасиви на провежданата държавна политика.
На противниците на тази негова главоломна и на моменти нелицеприятна кариера ще напомня, че това е бил целенасочен избор. Захарий е осъзнавал, че е партизанин в журналистиката, че вестникарството е стъпка към политическата кариера и към място в националната литература. В този аспект развитието и израстването му са логични и са показателен пример за нашенските нрави.
Но така е постъпвал не само той. Ние не можем да си представим битието на Алеко Константинов без вестник „Знаме”и идеите на Демократическата партия на Петко Каравелов или Вазов извън страниците на „Мир“ и кръга около Стоилов, Иван Евстратиев Гешов и Народната партия.
Година не достига за официалното честване 40-годишнината на Захарий Стоянов. Тя е била необходима и неизбежна дотолкова, че ранната му смърт и огромната омраза на голяма част на засегнатите от него влиятелни съвременници забавят интегрирането му в културния ни живот с 30 години.
От това се възползват народняците – те не само бляскаво отбелязват 25-годишния творчески юбилей на Вазов, налагайки го като национален творец, но и след това използват авторитета му като министър. Тази традиция ще продължи и при комунистите, и в годините на демокрацията.
Затова смятам, че превъплъщението на някогашния апостол във властник и приятел на короната е следване гримасите на епохата и на желанието за лично осъществяване.
Захарий става име в обществото чрез своята публицистика. Тя натежава при избора му за депутат, тя му отваря и вратите към голямата литература. В нея той е колкото следовник на Каравелов и Ботев, но и на Теофраст Ренодо и Еужен Атен, толкова и оригинален и самобитен талант, майстор полемист, блестящ анализатор, поднасящ вещо и непосредствено своите идеи на език емоционално въздействащ и разбираем за всеки негов читател.
Такъв е той и в Народното събрание – оформен политик, човек с авторитет и влияние, знаещ кога да вземе думата, за да направи запомнящо се и ярко изказване.
Споменавам само две – първото, с което пледира отпускането на пенсия от 6000 лева годишно на Александър Екзарх, което е прието, но с горчивата констатация и коментар: „Съжалявам, че имаме и такива депутати, които не знаят нито от история, нито от минало, нито от нищо и мерят всичко с адвокатско мерило. Говоря за господин Станева...“ и най-вече второто – прението при отпускането на месечна пенсия от 100 лева на севлиевския поборник Димитър Багрянов, участвал в национално-освободителните борби от 1862 до 1876 г. с прословутия д-р Минчо Цачев, желаещ прекратяване на дебатите и прехвърляне на прошението към вътрешното министерство.
Много показателна е реакцията на председателя Захарий Стоянов: „Когато Христо Ботев се биеше с неприятеля, в това време доктор Цачев беше кольааси в турския аскер и когато той говори за такива хора, като Ботев, трябва да седне на колене вън в калта на стълбите.”
Много точен е Вазов в оценката си за Захарий в „Нова земя”: „С една дума той убиваше една репутация, с един етикет една партия... Българският език в неговата история, полемика, памфлет, издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила. Захариевата – образна и богата – а при това тъй проста – фразеология, идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърцето му.”
И това е характерно не само за публичните му изяви, но и за интимни и съкровени текстове, каквито са антологията с афоризми „Обскуранти и мистици в литературата” (1886 г.), в която разкрива учителите и образците в творческото си поприще и своите широки културни интереси и дневникът му от 1882 - 1886 г., лаборатория за повечето от статиите и книгите, с които след това ще изненадва своите почитатели и критици.
Пътят към съвършенството води до създаването на българския биографичен роман „Христо Ботйов” и до сътворяването на великолепния национален епос „Записки по българските въстания”.
Безспорно е, че това е големият му литературен паметник, синтез между мемоар, хроника, роман и епопея, сагата нон финито, която без излишна скромност разкрива одисеята по формирането и израстването си като личност, участието си в двете знаменити въстания и борбата за оцеляване след убийството на войводата Бенковски.
„Записките” затвърждават литературната слава на Захарий Стоянов. Те предизвикват възторга като на обикновените читатели, така и на самия владетел, подтикват Стоян Заимов да напише своите етюди „Миналото”, в които набляга на психологическите зарисовки и обобщения, липсващи в „Записките”.
Отношенията Вазов – Захарий Стоянов са отделна важна тема , но бих посочил, че в тях преобладава достолепното съперничество и съобразяване с таланта на противника.
Захарий точно и безпощадно критикува Вазовите слабости в „Неотдавна”, „Михалаки чорбаджи”, „Руска” и „Митрофан и Дормидолски”. Иван Вазов осъзнава грешките си и след това в значителна степен ги поправя.
Статията на Захарий Стоянов „Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си” (1881 г.) стимулира Вазов да напише „Епопея на забравените”(1883), а „Записките”- да създаде в Одеса „Под игото”(1889 г.).
Захарий Стоянов пише книгите си с много любов и амбиция. Вярно е, че те са поднесени на читателите в синкретична форма между циклизирания разказ, хрониката и биографичния очерк (роман), но смятам, че това е по-скоро белег на творческия натюрел на автора им, отколкото слабост.
Захариевите книги са се радвали на голям успех, но те не са паралитература. Те са по-скоро първите образци на литературата за широката публика, съобразена с изискванията, потребностите и възможностите й, като е необходимо уточнението, че и тогава, както и сега, тя се е пласирала трудно, при финасова оскъдица и с търсене помощта на отговорни държавници – премиера Петко Каравелов и просветните министри Димитър Моллов и Стоян Чомаков през 1885 г.
Пишейки за Захарий Стоянов, не бива да забравяме,че той влиза дръзко и скандално в литературата с много популярния памфлет „Искендер бей” (1882 г.), изпълнен с жлъч и подигравки към тогавашния му враг и бъдещ приятел Александър Батенберг, че същата година по аналогичен начин си разчиства сметките и с един от вдъхновителите на преврата на 27 април1881 г. д-р Константин Стоилов в другия, непечатан приживе памфлет „Българският Кавур”.
Капризите на времето раждат и втората му дисидентска творба, писана за по-добри години: „Превратът през 1881 г.”(1886 г.), в която привърженикът на правителството и князът изпада в парадоксална, двусмислена и конфузна ситуация, да ги критикува със задна дата за прегрешенията им при суспендирането на Търновскатна конституция на 27 април 1881 г. И вероятно знаейки какво ще последва (”Никаква служба”) , Захарий Стоянов предпочита да напише честно и пристрастно хрониката на онези трагикомични, налудничави дни от забавачницата на българската демокрация за своето чекмедже.
Геният на Захарий ражда и най-ведрата и оптимистична апология на българския национализъм: „Чардафон Велики”(1887 г.), явяваща се до голяма степен и автопортрет, и съответник на неговата съдба и същност, и прекрасният роман за Ботйов - дотатък към „Записките”, и ескизите към ненаписаната биография на Любен Каравелов (1885-1886), и брошурите, с които се разправя постфактум с противниците на Съединението и Александър Батенберг.
Той защитава темпераментно и неистово своите позиции (след като е преживял благополучно бурята в братска Румъния), напада и обвинява от позиция на силата, громи и разобличава враговете си, слизайки до площадното ниво на жълтата преса...
Хубаво е, че след тези партизански писания следва биографичният роман за Ботйов, ведрият пътепис за разходката с Фердинанд до Рила и Родопите и работата по третия том на „Записки по българските въстания”.
Вероятно тогава Захарий е разбрал, че не бива да се отдава на прекалено политиканстване (след сондажа с Димитър Петков при екзарх Йосиф Първи на 11 април 1889 г.за изглаждане на отношенията с църквата и при подхлъзването си с предложението за премиерско кресло в ущърб на Стамболов на 2 - 3 август 1889 г.), че е опасно да се рушат мостове, човешки взаимоотношения и литературни контакти.
Може би и затова е бързал през последната година от живота си да пише не само злободневни статии, но и да издава Ботйов, да присъства на пазара с първия си роман, да се помири с Вазов на Костенецкия водопад на 17 август 1889 г., да публикува ведри пътеписи – „До Злати мостове и Черни връх”, 1889 и да се опита да завърши третия том на своите „Записки”.
Смъртта му в Париж на 2 септември 1889 г. в ръцете на бъдещия депутат, шеф на парламента и на МС от Народнолибералната пратия д-р Петър Гудев е неочаквана и поражда слухове за отравяне както от Стамболов, така и от руския Азиатски департамент, но е факт, че парижките лекари Пино и Пошер констатират болестта задънване на червата, при което смъртта е била неизбежна.
Така Захарий Стоянов умира в разцвета на своите сили и способности, на върха на литературния успех и на държавната йерархия.
В близките години е можел да продължи катеренето нагоре по стълбата, която води надолу, но е било вероятно и в един момент да се стъписа и оттегли по примера на учителя си по демокрация П.Р.Славейков, до когото изпраща силно и достойно критично писмо от 10 април 1885 г. в защита на вестника на Георги Кърджиев „Напред”, едно от най-представителните в богатото му епистолярно наследство.
Със сигурност е щял да преживее болезнено агонията на Стамболовото управление и неговата оставка и ако Господ за пореден път го бе запазил от преследване, съд и атентати, вероятно е щял да напише поредния си опит за биография – за живота и делото на политическия си кумир Стефан Стамболов.
И си мисля, че все пак Съдбата е постъпила по най-мъдрия начин – предпазила го е от нови изкушения и падения, поставяйки на изпитание качеството на сътвореното от него пред съда на читателската аудитория.
Захарий Стоянов търпи забрава до 1922 г., когато е преоткрит от проф. Александър Балабанов с фундаменталната му статия „Един класик на българската проза.”, поместена в списание „Пролом” на 30 юни с.г. След това настъпва голямото му завръщане в българската литература, преосмислянето и дооценяването му и като продуктивност, и като ниво, и по достойнство - редом до Каравелов, Ботев, П.Р.Славейков, Вазов и Алеко Константинов.
Сред първенците и класиците на художественото ни слово.
