Един личен спомен на някогашен десетгодишен хлапак
Автор: Борислав Гърдев
Без никакво съмнение любимият ми български филм е „Козият рог“ (1972). Смятам го и за най-добрия в сто и петгодишната история на родното ни кино.
Заснет с огромен хъс и безпределна любов, излят в рамките на 100 минути, без нищо излишно. Абсолютна, непомръкваща класика.
Изпипан във всичките си основни компоненти – силен и убедителен сценарий, дело на Николай Хайтов, всъщност адаптиращ малък разказ от „Шумки от габър“, който след шумния успех на филма, емигрира логично в легендарния му сборник „Диви разкази“, експресивна и завладяваща камера на Димо Коларов – незабравими са насечените му ракурси с препускащите Караиван и Мария, предаващи на творбата легендарно звучене, много ефективната режисура на Методи Андонов и незабравимата , пробождаща с нож в гърдите музика на Мария Нейкова – песента й „Вървят ли двама“ е сред вечните български шлагери.
Изключително прецизно е осъществен кастингът – независимо че по тогавашните критерии в „Козият рог“ липсват звезди.
Десетилетия по-късно се оказва, че в екранизацията на Андонов няма слаб актьор – от митичните изяви на Антон Горчев – Караиван и Катя Паскалева – Мария до знаковите епизодични отблясъци на Тодор Колев, Марин Янев, Климент Денчев, Стефан Мавродиев, Милен Пенев и малката Невена Андонова с изумителното си превъплъщение на невръстната Мария.
„Козият рог“ е апотеоз и тържество на минимализма. Той е със скромен бюджет, стегнат и максимално въздействащ, с виртуозен монтаж и пределно лаконичен диалог, побиращ се в рамките на 12 минути! Това го прави понятен и възприемлив навсякъде по света.
Едновременно драма и кървава балада за инициацията и отмъщението (водещо само до затъване в блатото на личната вендета, чиято жертва става дъщерята на Караиван ) и впечатляващ планински уестърн, „Козият рог“ е нагледно доказателство как с ограничени , но адекватно използвани изразни средства, може да се създаде шедьовър. Дори и на черно-бяла лента.
Нека не забравяме, че редица класики на световното кино са черно-бели, но винаги се гледат с удоволствие – припомням само „Летят жерави“ (1957) на Михаил Калатозов в Русия, „Роко и неговите братя“ ( 1960) на Лукино Висконти в Италия, „В случай на нещастие“( 1958) на Клод Отан – Лара във Франция, „Спортен живот“( 1963) на Линдзи Андерсън във Великобритания или „Този прекрасен живот“( 1946) на Франк Капра и „Светлините на рампата“( 1952) на Чарлс Чаплин в САЩ…
Впрочем имаме и цветна версия на „Козият рог“ – римейкът на Николай Волев от 1994 г. Независимо че и той се хареса и бе добре посетен, като екип, структура, атмосфера и идейно-философски внушения е на светлинни години от оригинала…
Завършвам с личен спомен.
Само два пъти в битието ми на зрител съм бил тъпкан от публика, щурмуваща касата на киносалона. Днес това звучи невероятно и невъзможно, тъй като салони има само и преимуществено в моловете, но някога не беше така.
За втори път бях в менгемето на премиерата на „Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков, но прощъпулникът беше именно „Козият рог“.
Любопитно е да се знае, че само за една петилетка той е гледан от повече от 4 000 000 зрители!
Сградата с киносалона в родния ми град все още съществува, префасонирана на търговски център и често като минавам край нея се сещам за еуфорията от есента на 1972 г. – премиерата бе на 5 октомври.
Независимо че филмът бе „забранен за лица до 16 години“ – съществуваше и такова ограничение при социализма, аз, десетгодишен хлапак, подмамен от препирните на гледалите го щастливци, се наредих на опашката, стискайки в ръка заветните 35 стотинки, с които се купуваше билет в най-хубавата зона на киносалона.
Блъсканицата беше невъобразима. Един чичко, малко преди да му дойде редът, милостиво ми предложи сделка: „Слушай хлапе, нека аз ти взема билет, защото сигурно ще те върнат и ще се ядосваш, че напразно са те мачкали на опашката“.
Рискувах, дадох му парите и след две минути държах в ръката си заветния пропуск с ресто от 10 стотинки. Филмът щях да го гледам от втория ред, току пред екрана, защото се оказа, че само там все още има свободни места.
Скрит зад покровителя си, минах безпрепятствено контролата и бързо се настаних на стола си. Филмът ме зашемети – не само мен, но и цялата зала.
Ясно е, че не всичко от него съм го разбрал тогава – лично ме притесни жестокостта на встъпителното групово изнасилване на жената на Караиван. Бях шокиран от голото тяло на Катя Паскалева и трудно проумявах кървавата непримиримост на Караиван, пред която бледнееше любовта и неговата абсолютна , всепоглъщаща безкомпромисност към поробителите.
Минаха години – „Козият рог“ се излъчваше регулярно по БНТ – първо в късните часове, след това и в праймтайма, „24 часа“ го пусна на ДВД като част от класическото ни кинонаследство.
Гледал съм го в захлас десет пъти и вече съм убеден – това е любимият ми български игрален филм, най-добрият, с който можем да излезем на световния кинопазар без да се червим. Неповторимият роден шедьовър – „Козият рог“, версия 1972 г.
