Терористичният акт е руска матрьошка, при която новото лице винаги е най-малко очакваното
Автор: Борис Цветанов
На 9 октомври 1934 г. в Марсилия е осъществен кървав терористичен акт, който европейската преса нарича атентата на века. Главният изпълнител - нашият национален герой, патриотът Владо Черноземски, бе наречен „терорист номер едно".
В Македония обаче запяха песен за него. Да се стигне до стъпалото на открития автомобил и да се стреля от упор в българомразеца крал Александър, за чиято охрана са наети 1300 полицаи и цялата елитна гвардия на „Секюрите национал”, се иска повече от смелост, хладнокръвие, съобразителност, ловкост и патриотизъм.
И досега сравняват Марсилия с Далас, но с убийството на Кенеди, освен по това, че двата атентата са филмирани, друга прилика няма. Задкулисието в убийството на американския президент е само повърхностно, докато загадката в Марсилия надхвърля възможностите на най-добрите пера в криминалния жанр.
Атентатът е руска матрьошка, при която новото лице винаги е най-малко очакваното. И докато се чака следващото, старото, като един двулик Янус се оказва, че не е това, за което сме мислели, че е.
Странно е, че опитното френско контраразузнаване не включва в разследването логичната версия, че може би крал Александър не е бил истинската мишена, че обект номер едно е бил френският министър на вътрешните работи, също загинал в атентата.
Терорист номер едно загива от куршума на друг член на терористичната група - Мио Крал, демонстративно, за да се спази закона, че най-добре мълчат мъртвите. Часове по-късно в полицията сам Мио Крал изпява всичко, дори това, което не би трябвало по законите на конспирацията да знае.
Това не са всички въпроси, които никнат като бурени при отварянето на атентата матрьошка. Учудващо е, че европейската преса не обръща никакво внимание на статия на сръбския журналист Града Козомарич, кореспондент на лондонския "Таймс", който заявява, че усташите, за които се приема, че са организирали атентата, са били само марионетка в опитните ръце на ГПУ.
Дори Иван Михайлов, надарен със здрав разум, некоронованият крал на Македония, гений на конспирацията, извършва без да иска това неоценима услуга на организаторите на атентата, искрено възкликвайки: „Милиони хора благославят Владо Черноземски! Герой срещу една тирания. В Марсилия той не извърши убийство, а наказателна присъда, която чрез милиони проклятия и реки от кръв и сълзи беше произнесена от македоно-българи, хървати, албанци... Господ да благослови Владо - това е гладът на милиони жени, майки и сестри!"
Колкото и само в щрихи да сме се опитали да дадем бледа картина на атентата, читателят, вярваме е наясно, че тук имаме работа с гениално разработена манипулация. Дело на гений, който освен изключителен манипулатор, трябва да е още и съобразителен, с усет към детайлите, с интуицията на гросмайстор и задължително с въображение на поет.
Бил е такъв. Вячеслав Менжински. Наследник на Дзержински в ОГПУ след смъртта му. Дворянин, философ, юрист, журналист, владеещ 14 езика, най-сетне и поет. Прочее Владо Черноземски също пише стихове.
Марсилия, 9 октомври 1934 г., 16 часа и 12 минути. По булевард "Ла конебиер” се движи кортежът на току-що пристигналия с кораба "Добровник" югославски крал Александър. Той е в третата кола. За сигурност. До него - външният министър Луи Барту. Срещу тях - ветеранът генерал Жорж.
1300 полицаи се грижат за безопасността на район, разделен на участъци от пристанището до кметството. За охраната отговаря шефът на „Секюрите национал” Систерон. Кортеж от елитни кавалеристи е около колата. Шеф им е полковник Пиоле.
Неочаквано от тълпата с огромен букет в ръце изтичва мъж и с възторжен вик на френски и сръбски "Да живее краля!" се спуска към колата, скача на стъпалото, колата почти спира, поднася букета на краля, Александър го приема ... и вижда дулото на деветмилиметровия валтер.
С изстрелите всичко замира за два-три мига... След което идва хаосът. Писъци и викове отвсякъде. Полковник Пиоле с гола сабя скача срещу атентатора. Съсича мъртвец. Мио Крал вече си е свършил работата - застрелял е терориста. Лишено от смисъл, както вече знаем...
Изстрелите продължават. Вече стрелят полицаите. Читателят да обърне внимание - осем десетилетия автори, нищо не разбиращи от полицейска работа, говорят за безразборна стрелба на полицаи. Но това са елитни служители на реда. Те трябва да предотвратяват хаос, а не да го създават. При това са убити две жени.
А французинът в кръвта си е кавалер. Французин не би стрелял в жена. Освен ако не са провокирани. Освен ако не са видели жена с димящ след изстрела револвер. Не са улучили нея. Тя е изпълнила задачата си - да убие Луи Барту и да се измъкне, опитна е във всяко отношение.
Друга нелепост, която и до днес си битува, е, че Владо Черноземски е убил и френския министър. Нелепо е, ако се познава характера на Владо. Човек на детайлите (работил е и като часовникар), той още е отговорен и прецизен в работата си - при едно изпълнение на смъртна присъда отлага покушението три дни, за да не се допусне смърт на невинен по погрешка или дори от рикошет.
Някои пишат, че полицаите стреляли по Владо, гръмнали случайно и министъра.
Автоматичният пистолет на Владо Черноземски, с който застрелва в Марсилия крал Александър
Когато полицаите вадят патлаците, терористът е вече на земята в краката на полковник Пиоле.
Продължаваме с недоразуменията: Арестувани са Мио Крал и терористът с български корени Иван Райч. Никой от тях не е унищожил паспорта си. Докато Мио Крал пее в полицията, става ясно, че три лични карти на атентаторите са издадени в Монреал, Канада, че са все на канадци с чешки произход, че имат една серия и поредни номера. Елементарна справка на „Секюрите” и от Канада се получават данните за още една лична карта с пореден номер от същата серия...
А Мио Крал пее и лъже. Според него Владо Черноземски е извършил акта, след като на него се паднала честта чрез тегленето на жребий, което е поредната нелепост. Както и тая, че в характера му не е да бъде камикадзе.
Той е истински Вилхелм Тел - с револвера си многократно за веселба е свалял шапката на приятеля си готвач от Велиград - колко му е да стреля иззад някой ъгъл и да изчезне в тълпата. Историците пишат, че на организацията им е бил нужен демонстративен терористичен акт. Напомнят такива от практиката на ВМРО: Мелпомина Карничева във Виена, Димитър Стефанов в Милано, Мара Бунева в Скопие. Но и в демонстративните атентати ВМРО си има почерк. В Марсилия той е чужд.
Но тук има още една подробност за сценариста. През 1927 г. Владо Черноземски предлага на ръководството на ВМРО да взриви сградата на Обществото на народите, самовзривявайки се, за да обърне внимание на света за македонския въпрос. Ръководството не одобрява. Дали Венжински е знаел за това намерение на Владо, можем само да гадаем, но факт е, че е било добре дошло.
Разследването се поема от сенатска комисия с шеф Андре Лемер и от главния следовател на „Секюрите” Гибало. И двамата са членове на профашистката организация "Огнени кръстове".
С този атентат се хвърля тъмна сянка и на България. Световната преса гръмва: Българите, освен че взривяват божи храмове навръх Велики Четвъртък, още са и убийци на крале. Злостната кампания много напомня тая, която знаем от наши дни, подета от Запада по повод атентата срещу папата.
Започваме с онова, с което добрият криминален роман завършва: разкриваме истината за една напълно объркана, изпълнена с лъжливи следи полицейска анкета.
Истинската мишена на атентата в Марсилия е френският министър на външните работи Луи Барту. Сложността идва от това, че дори сянка на съмнение не трябва да падне върху Москва.
С тази мисия невъзможна се заема наследилият трона на ГПУ след смъртта на Дзержински Вячеслав Менжински. Железният Феликс е оставил зад гърба си две съвършени операции – „Тръст" и „Синдикат", които и до днес са гордостта и на руската тайна служба, наследила КГБ, а десетилетия са изучавани като буквар в школите на КГБ, ЦРУ и „Мосад”.
Лаврите на Дзержински покой не дават на Менжински. И той иска да остави на фона на историята следа от себе си. Изключителният комбинатор вече е бил сценарист на няколко шумни процеса – Шахтинското дело и делото на Промпартията – макар и пълни фалшификации, дори в наше време те са образци на контраразузнаване.
Но той иска повече. И който търси, намира. През 1931 г. един разузнавач, българин по произход, за когото и друг път е ставало дума в "Десант" – Борис Афанасиев, му доставя съвършен френски план за унищожаване на СССР, чийто мотор е Луи Барту.
Афанасиев е може би най-ценният агент на ГПУ в Париж. Преди години е организирал отвличане на генералите Кутепов и Милер. Проучил е и характера на Луи Барту.
Менжински живял в Белгия, Швейцария, Франция и също го познава. Добре прикрит военолюбец, френският министър дори е радетел за договор със Съветския съюз, но старателно подготвя удар срещу СССР. Зад демагогските си излияния за мир той непрекъснато демонстрира рожбата си: Малката Антанта (Румъния, Югославия, Гърция и Турция), както и Пакта на четирите: Полша, Литва, Латвия, Чехословакия. Но това всъщност е санитарен кордон срещу едно евентуално настъпление на Червената армия при нежелан развой на планираните събития.
Факт е, че в разговори между свои Луи Барту често заявява: „Заемам се с това, което трябваше да свършим преди 14 години". По това време (1932-1934 г.) Франция е най-опасният противник на СССР. В Париж се намира и Руският общовойскови корпус с 80 000 готови за война бойци. Там е мозъчният военен тръст на белите.
Планът за война със СССР включва помощ от Англия, където се разработва план за подкрепа на французите. Разработката на Луи Барту носи наименование Р.И.П. Това е стратегия на светкавична война. В продължение на 22 дни тя трябва да е въздушна – всеки ден и нощ по девет ескадрили да извършват непрекъснати налети на бомбардировачи, като 122 нефтени рафинерии в Баку, Майкоп, Грозни и Батуми бъдат сравнени със земята.
Предвижда се да бъде ликвидиран енергийният потенциал на СССР. От 4000 френски самолета се смята от 800 до 1200 да бъдат унищожени, но цената би трябвало да оправдае загубите. Обезкървената съветска страна ще бъде нападната и по суша, като първа ще тръгне на военен поход (според Луи Барту „военен парад") Левантийската армия на генерал Вейгън. В настъплението ще се даде възможност и на войски от цяла Европа да се включат в нов кръстоносен поход.
Планът Р.И.П. завършва с разпределение на територията на съветската държава. Франция ще получи Уралските рудници. Англия – Апшеронския полуостров и нефтените полета. За Белгия е Донбас, а области в Украйна ще задоволят апетитите на Румъния. Ще допълним само, че по статистически данни през 1934 г. общият военен потенциал на Франция и Англия надхвърля този на СССР.
Този план ще възкръсне 6 години по-късно, когато през 1940 г. Чърчил ще настоява пред парламента Англия да обяви война на СССР. Според Менжински този перфектен план има само една слабост: отреже ли се главата на хидрата, тоест ако бъде убит Барту, той не може да се осъществи.
Въпрос номер едно става намирането на изкупителна жертва, внушаваща доверие, като фалшива следа, която да отведе в глухата линия евентуален търсач на истината за ликвидирането на Барту.
Като че ли самото небе ще се притече на помощ на Менжински. Не само ще му сложи картите на масата, но и непрекъснато ще му ги подрежда.
През 1931 г. съветският агент Мирчо Кикиридков, член на ВМРО, му съобщава за интересен българин, който може да послужи на ГПУ. Казвал се Владо Черноземски. Двамата са лежали известно време в затвора и са си татуирали на рамото „Свобода или смърт".
По това време Менжински е хвърлил вече око на ВМРО и на организацията на хърватските националисти Усташа, ръководена от доктора по право Анте Павелич. И двете имат една цел – главата на крал Александър Карагеоргиевич. Луи Барту отдавна кокетничи с югославския крал. Бил е вече на посещение в Белград, логично е величеството да посети Париж. От тая карта по-печеливша няма.
Хърватската организация е свързана с Бенито Мусолини – псевдомарксист, уличен скандалджия и бандит. В Парма той е дал територия на усташите, на която са намерили убежище 2000 бойци. Анте Павелич мечтае за качеството на стройната организация на Иван Михайлов и в дружеско писмо го моли за „размяна на агенти и други служители". Михайлов се отзовава веднага и след измъкването на Владо Черноземски от затвора веднага го предлага на разположение на Анте Павелич, който го изпраща в Парма като инструктор.
Казахме, че Менжински е с въображението на поет. С оформянето на свръхсекретната операция (нея той не споделя и със заместника си Хенрих Ягода, истинското име на който е Гирш Йехуда). Известна е само като операция „Галстук”. Тя е далече от крещящите „Тръст" и „Синдикат", но ги бие по всички показатели. Менжински е кодирал в нея навлязлата в редица европейски езици дума за вратовръзка – „крвате” (на френски), „гравата” (на гръцки), хрвате (на немски), хрватка (на полски). Приема се, че думата се е наложила, когато Наполеон се възхищавал от шаловете, които носели Хабсбургските войници хървати. Модата се наложила по време на Людвиг ХIV от хърватските наемници на френска служба.
Сценаристът на най-загадъчния атентат в световната история в минута на откровение споделя с най-добрия си агент: „Сега хърватите ще хванат цял свят за врата, както вече веднъж го хванаха с вратовръзката си”. А този негов най-добър агент е вече споменатият Борис Афанасиев, човек с утвърдени и доказани литературни заложби. Остава му да изпрати този Троянски кон в крепостта на усташите.
За централата им в Загреб заминава една съветска Мата Хари. Истинското й име никога няма да узнаем. Задачата й е да стане близка с шефа на терористичния отдел на Усташа Густав Перец. Детска игра за опитната шпионка. Скоро под името Елка Погоралец тя вече ще е негова секретарка. Класическа шпионска игра.
Макар тероризмът да е стар като света, до ден днешен няма универсално определение за него. А квалификацията на терористите варира от герои и мъченици до престъпници – зависи от ъгъла, под който се разглежда тяхното дело.
За Борис Афанасиев Марсилският епизод в живота му е драма, която го преследва до края на дните му. „Бях четвъртият конник на Апокалипсиса. Яздех белия кон и името ми беше Смърт и адът вървеше след мен..." – сподели той само веднъж.
Стигнахме до гнездото на осите – Янка пуста. Това е местност в Унгария, която Густав Перец купува под името Емил Хорват, взема Елка Погоралец и организира там лагер за подготовка на терористите.
От Парма пристига Владо Черноземски. В групата има още една българска връзка – Иван Райч, потомък на архимандрид Йован Райч (1736-1801) , чието родословие е от Видин. В нея са и Еугенио Кватерник, Звонимир Поспешил и Мио Крал.
Отново всичко работи за Менжински. Оказва се, че Янка пуста е местност в наследствените имения на цар Фердинанд. Сам Владо Черноземски носи винаги в портмонето си една снимка на сина му – цар Борис ІІІ, подарена му с автограф от монарха: „На доброто момче Владо”. Наистина е добро момче, обича да черпи децата, обича котките...
За да е съвършена фалшификацията за атентата, Менжински нарежда на стария офицер от ГПУ – писателя историк Ернст Хенри, да съчини мита за участието на Берлин в организирането на терористичния акт.
Така ще се роди измишльотината, битуваща и до днес, за участието на Канарис в атентата на века – операция "Тевтонски меч". При все че чак до 1 януари 1935 г. той оглавява Абвера, а дотогава е само командир на крайцера „Силезия", който по-скоро е музеен експонат, отколкото боен кораб. А Хитлер и Гьоринг си имат през 1934 г. други грижи...
Когато всичко е готово и е ясна датата на посещението на крал Александър във Франция, Менжински вече не е между живите. Неговият заместник Хенрих Ягода (Герш Йехуда) го е отровил, за да изпълни задачата на шефовете си от Берлин: да оглави ГПУ. И да организира ликвидирането на Сталин, Ворошилов, Киров, Каганович, Молотов, Максим Горки... Машината на атентата обаче е задействана така, че не може да бъде спряна.
Елка Погоралец прави бурен скандал на любовника си и офейква от Унгария. Озовава се в Белград, където прави „пълни разкрития": усташи, издържани с италиански и немски пари, готвят унищожаването на Югославия.
Белград отправя официална нота до Хорти. Но съветската агентура вече е изпратила „откровенията" на Елка Погоралец на шефа на унгарското контраразузнаване генерал Рудолф Андорка. За броени часове Янка пуста опустява – самолети обират всичко и всички и ги откарват в Италия.
Когато международна комисия пристига в имението, отчита, че любовницата на Емил Хорват (Густав Перец) е само една клеветница. Междувременно тя вече е изчезнала яко дим и от Белград.
Светът обаче вече е подготвен за ада в Марсилия.
Предчувствал го е и крал Александър. Той не взема със себе си съпругата си – нещо иначе обичайно дотогава. Тя е била до него дори когато десетина дни по-рано е посетил България – едно особено опасно за него място. Жълтата преса не е пропуснала да отбележи, че току-виж цар Борис може да влезе в ролята на балкански Отело, когато зърне румънската принцеса, към която имал нескрити мераци, но тя му отрязала квитанцията, омъжвайки се за краля-войник...
На 6 октомври терористите, трима от тях с канадски паспорти, пристигат в Париж за среща с координатора Борис Афанасиев. Петимата мъже идват от Будапеща, Цюрих, Евиен и Тоном. Дохожда и една жена с прозаичното име Мария Вондрачкова – нова червена Мата Хари в играта, чието истинско име също никога няма да узнаем. Тя довтасва от Виена – центъра на шпионските резидентури на ГПУ за Западна Европа. Последно уточнение във Версай и всички поемат към Марсилия.
Ще допълним само, че Еугенио Кватерник и Звонимир Поспешил не са арестувани, защото са имали задача да организират ново нападение над кортежа, при условие че Владо Черноземски не успее.
И за да не ни обвинят в съчинителство, от тук насетне ще приведем откровения на самия Борис Афанасиев, при това не недоказуеми, споделени на маса с автора, а казани на пресконференция в Съюза на българските журналисти, отпечатани в два сборника за българи – съветски разузнавачи, печатана дори в официоза „Работническо дело" и сп. „Български воин".
Едно живо доказателство за истинските организатори на атентата, за срам на българските историци, неразчетено до ден днешен, близо 35 години от тогава.
„С паспорт на канадски гражданин от чешки произход се установих в хотел „Лютеция"... Точно в деня на пристигането ми в Париж, вестниците излязоха с екстрени издания. В тях се съобщаваше за организираното от усташите убийство на крал Александър и външния министър на Франция Луи Барту... Съобщаваха се подробности по убийството. Заловени били отделни участници. Границите на Франция бяха затворени и започна повсеместно щателно издирване на други участници.
Екстрените издания започнаха да публикуват и данни за паспортите на заловените и убития терорист. Оказа се, че са издадени в Монреал. Оказа се, че и моят паспорт бе издаден там, съвпадаха сериите и номерата бяха поредни... Взех багажа си от хотела, смених няколко таксита и автобуси и преминах на друг паспорт... В хотела, в който бях отседнал по-късно, ме търсили от контраразузнаването и били уверени, че един от участниците в заговора им се измъкнал и че това съм бил аз... Търсили ме под дърво и камък".
Афанасиев не пропуска още веднъж да даде следа, за която по законите на тайните служби, не би трябвало да каже и дума: „Историята с канадските паспорти беше пропуск на бюрократи, които не липсват дори в такива важни служби като разузнаването".
Още няколко думи за някои от участниците в разказа ни. Борис Афанасиев работи за разузнаването от 1952 г., когато по доноси е репресиран, но за кратко. Преминава на литературна работа като заместник главен редактор на сп. „Советская литература". Прототип е на героя на Юлиян Семьонов Максим Исаев (най-известен като Щирлиц), още на майор Деянов от „На всеки километър". Един от създателите на излизащото и до днес литературно списание „Факел".
Има вероятност жената, застреляла Луи Барту, да е една от най-секретните агентки на ГПУ Мария Закревская-Бекендорф, наричана баронеса Будберг, известна сред интелектуалните среди на Съветска Русия като Мура. Под прикритието на литературна секретарка на Максим Горки тя пътува и извършва редица тайни операции на ГПУ в Западна Европа. В „Сикрет сървис” има обемисто досие, в което е наречена Червената Мата Хари, но то е засекретено до 2040 г.
