Ана дьо Ноай е първата жена във Франция, удостоена с най-високото отличие – званието Кавалер на Почетния легион
Автор: Огнян Стамболиев
На френската поезия България дава двама големи поети – Пиер дьо Ронсар (1524- 1585) от прочутата френска поетична „Плеяда”, наречен от своите съвременници „Принцът на поетите”, и принцесата (по потекло) Ана дьо Ноай (1876-1933). Макар и родени в страната на галите, и двамата са с български произход, с което са се гордеели до края на дните си.
На 15 ноември 1876 г. - годината на Априлското въстание, под знака на Скорпиона в Париж се ражда Ана Елизабет, третото дете на Ралука Мосурос и на румънския княз Григорий Бесараб от прочутия благороднически род Бранковяну. По линия на майка си, която е известна пианистка, тя е пряка потомка на Софроний Врачански, тъй като майка й Ралука е внучка на българския княз Стефан Богороди, който от своя страна е внук на Софроний, и е бил посланик на Високата порта в Лондон.
Несъмнената й поетическа дарба се проявява още в детските й години. На тринайсет вече пише истинска поезия. На двайсет и една става съпруга на френския граф Матийо дьо Ноай, страстен почитател на поезията, който ръководи един от парижките литературни салони.
Младата графиня е много красива. Ето как я описва поетът Едмон Жалу: „С матовото си лице, което напомняше цветя на мрамора, с големите пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й, богат на нюанси, почти пронизващ глас бързо приковаваше вниманието на всички с повелителния си, безспорен авторитет”.
Но не само ослепителният й чар и духовното й излъчване привличат най-големите френски писатели от епохата: Анатол Франс, Едмон Ростан, Марсел Пруст, Пол Валери, Жан Кокто, Колет, а също и почти целият интелектуален елит на Париж. Може да се каже, че всички оценяват изключително високо поетическия й талант, озаренията на романтичната й лирика, определят я като „ярко явление във френската литература”, а Марсел Пруст казва, че „ако по отношение на Ана дьо Ноай се говори за гений, то тя действително го притежава”.
Дебютната й стихосбирка „Безбройно сърце”, издадена през 1901 г., я прави веднага известна. Следват: „Сянката на дните”, „Възхищения”, „Поема за любовта”, „Живите и мъртвите”, „Вечните сили” и още осем книги с поезия и проза. И всяка от тях е посрещната като истинско събитие във френския литературен живот. Получава много положителни отзиви от френската критика, както и редица престижни награди – сред тях на Френската академия.
Ана е приета за редовен член на Академията на Кралство Белгия и става първата жена в историята на тази институция. Тя е и първата жена във Франция, удостоена с най-високото отличие – званието Кавалер на Почетния легион!
Интересно за нас, българите, е че графиня Дьо Ноай сравнително късно научава истината за своя произход. След разговорите с брата на своята баба по майчина линия – прочутия български княз Александър Богориди (Алеко паша), известен ни от историята като генерал- губернатор на Източна Румелия, който прекарва последните си години в Париж и умира там през 1910 г.
По- късно, в „Книга на моя живот” тя ще опише пътуването си до Цариград и ще сподели възторга си от „мраморния палат” на своя прадядо княз Стефан Богориди. Така у нея се пробужда българското самосъзнание. И още нещо: през 1933 г., малко преди смъртта си, „принцесата на френската поезия” Ана дьо Ноай се обявява публично в печата в защита на българина Георги Димитров, тогава несправедливо обвинен за подпалването на Райхстага в Берлин.
Днес, романтичната поезия на Ана дьо Ноай се радва на интереса на читателите във Франция и по света. У нас, благодарение на талантливия поет и преводач Иван Бориславов през 1989 г. излезе малка антология на издателство „Народна култура” с нейни стихове под надслов „Сянката на дните”.
