Един вълнуващ разказ за сърцатия учител, остави ярка следа с възрожденския си плам и себеотдаденост в името на просветата
Автор: Христина Митева
От малък обикнал учението, Ботьо не мълча пред баща си и поиска от него да го прати в странство, за да учи наука, че да стане голям, уважаван човек. Баща му – Петко гайтанджията, въртеше едновременно няколко занаята, като напоследък бе отворил и кръчма. Дано се види с пари, че спокойно да посреща нуждите на семейството си...
Учил бе Ботьо в училището на даскал Райно Попович, овладял бе харно и гръцкия език, а после две години стоя даскал в родния си Калофер. Някак не му харесваше стария, установен в училището ред, дето повечето даскали държат дълги тояги, здрави дряновици в ръце, също прилични на пастири говедари, заели се да усмиряват говедата в стадото.
Не му харесваха и думите, с които бащите водеха децата си при него в даскалото: „Кокалите му да строшиш, ама грамотен човек да го направиш!“, „Месо ти го давам, кожа и кокали да ми го върнеш, ама грамотен да бъде!“, „Да го пребиеш от бой, ама човеч ка го направиш!“...
Не тояга и бой искаше даскал Ботьо, а уважение към книгите и любов към познанието. Това с бой не се постигаше, а с умение от страна на даскала, с търпение, с изпитан преподавателски тертип на обучение, което бе кротко и внимателно.
Даскал Ботьо искаше децата, обучавани от него, да го запомнят с добро, с мъдри думи и разсъждения, както и с гордостта, че са били точно негови ученици.
И той винаги посочваше най-добрите от тях в ученето, похвалваше ги пред всички с висок глас и в училищните празници пред родителите и гостите.
Особено много държеше даскалът на усвояването на високия морал, отговорност и добросъвестност, които задължително трябваше да притежават неговите възпитаници, за да бъдат ценени и уважавани от всички.
Затова той записа духовна семинария в Одеса и я завърши успешно. Там се запозна и с установените от Господа нрави, в които никак не присъстваше османския гнет. И той осъзна в пълнота какво дивашко, ориенталско насилие се извършва над народа му, какво осакатяване на мисълта и талантите се прави от грубия дивак насилник, чиято единствена цел бе изтреблението на друговерците!
Виждаше и лукавщината и вероломството на гръцките фанариоти, се то со кротце и со благо приспиваха доверието на българите, за да ги прикоткат под своята воля.
Усвоил добре руския език, даскал Ботьо прочете доста книги на техните писатели. Духът му се възвиси, а гордостта му, че е българин нарасна, защото осъзна какво велико племе са българите и какви нечувано добри дела са вършели царете ни за света. Колко пъти са спасявали великата уж Византия от кръстоносци и араби, от погубление. Как са дали българите свои букви, своя азбука на славянските народи, подтиквайки ги към нови познания и напредък! Какви разкошни палати и дворци, църкви и училищна, умело и мъдро устроени селища са имали българите – с водопроводи, с прави и широки улици...
Но сега всичко българско било разрушено, разграбено, запалено. Никъде нищо вече не напомняло за съществуването на български народ и царство.
По цели нощи се въртеше в постелята си даскалът и не можеше да заспи от мъка и ядове, кога видя в библиотеката чужда и една българска книга от Кирило-Методиевото време! Как красиво бе изрисувана и съставена тя, с какви позлатени букви бе! Изработена бе тя в Преславската книжовна школа под погледа на великия книжовник Горазд – ученик на солунските братя.
Видя и книга, списана в Охридската книжовна школа, която пожела да вземе в ръцете си и да разлисти. Искаше сам да види коя от двете български школи е правила по-хубави книги, но библиотеката затваряше и не му позволиха. Когато на другия ден отиде отново там, книгата липсваше на лавицата – била дадена на друг читател.
Знаеше даскал Ботьо, че го лъжат, но нямаше що да направи. Затова побърза да се върне в отечеството си, където с жар се зае да обучава своите ученици, от които се очакваше да извършат велики паметни дела в утрешния ден – та нали бяха достойните внуци на Самуила, Крума, Асеневци, Калояна и на хилендарския монах Паисий!
И намисли коренно да промени обучението в училище. Раздели децата на класове, които настани в различни стаи. Забрани боя над учениците – нека даскалите не ги бият, нито децата се бият помежду си, да не палуват и да се държат прилично в училището.
Създаде той и учебна програма да всеки ден, в която се указва точно кои предмети ще се изучават. Искаше да запознае възпитаниците си с релефа на родината, да опознаят те земята ни, реките, планините, равнините, да научат как се отглеждат растенията, с които се храним... И създаде учебник по землеописание (география с други думи).
Подобри и учебника по граматика, като при словореда сложи подлога на първо място, после следваше действието, след него идеше ред на допълнителните и обяснителни думички. Така с намесата на даскал Ботьо речта ни стана по-ясна и точна, по-разбрана. Затова и учените хора си личаха с изразяването си от останалите люде, дето заекваха, пъшкаха и мъчително търсеха думи да се изкажат.
Щастливо женен за Иванка Дренкова от уважаван в Калофер род, Ботьо се сдоби с девет деца – все здрави и умни, между които бе и гениалният бъдещ поет Христо Ботев.
Казано на съвременен език, усърдният даскал достигна в работата си до поста на високия чин в даскалото, като придоби не само званието „народен учител“, но и бе назначен за главен инспектор на околните 5-6 училища със заплата, повече от 1000 гроша годишно.
Той се зае усилено да превежда книгите на Юрий Венелин, за да покаже на българите какво знаят за тяхното минало чужденците. Че те не са прости орачи и копачи, че сме мерили ръст с Византийската империя, която барем пет пъти е менила името си, докато България никога не е променяла своето!
Успява даскал Ботьо, макар и с много проблеми, да издаде със собствени средства своите преводи и учебници. Узнали за успехите му, и чужди, и свои се втурват да му пречат, да го спъват да не издава повече свои книги. Но, владеейки добре и гръцки език, даскалът превежда не една и две полезни книги. Сътрудничи и години наред на авторитетния „Цариградски вестник“ и на изданието „България“, що издига глас за Българска патриаршия и Българска църква.
Лека-полека неговите старание и упоритост дават своя резултат. От учениците му израстват велики мъже – Георги Сава Раковски, Петко Рачов Славейков, Найден Геров, синът му Христо Ботев... Негови възпитаници учат в 25 държави по света и никога не се посрамват в работата и живота си!
А когато на стари години, грохнал от туберкулозата и немотията, едвам прекосява калоферските улици, чорбаджиите мекерета с доволство кимат с глава подире му и на присмех след него думат: „Тъй му се пада, като е отгледал син нехранимайко!“.
Даскал Ботьо умира едва навършил 54 години – изпаднал в мизерия, без пенсия...
Казват, че великите люде цял живот изплащат приживе своята бъдеща слава и известност. Принудени са търпят обиди, пренебрежение, самота, нищета заради неспирното си себераздаване. Били също като падащи звезди, слезли от небесата на величието, за да светнат на народа си и да изгорят в жаждата си да го извисят!
