В омаскаряваща статия във в. „Мир" дори е наклеветен и младият Ботев, с когото легендарният хъш дори още не се познава по това време
Автор: Борислав Гърдев
Темата за края на д-р Петър Берон ме вълнува от 2011 г. Стараейки се да бъда точен, описах в едри щрихи драмата на 21 март 1871 г.
Посочих конфликта между Берон и арендаторът му Теохар Папазов, управляващ неговите имоти, към когото докторът има съмнение, че го краде и управлява имението му „Скорила“ некомпетентно.
Наблегнах и на насроченото дело между двамата за 7 май 1871 г., както и за удушаването му от две подкупени лица - Йон Калин и Николае Тибаку. Те са арестувани, заедно с укривателя им Петру Александру и инженер Илия Чокулеску, дължащ голяма сума на Берон за имението му „Присяка“. Физическите убийци са изпратени на солниците на доживотна каторга, тъй като тогава в Румъния няма смъртно наказание.
Наследниците на доктора се отказват от имуществени и финансови претенции и се съгласяват всичките му средства да се използват за народната просвета. За целта на 27 септември 1872 г. в Букурещ се създава 12-членен комитет, в който водеща фигура е Евлогий Георгиев. Първата му задача е продажбата на имението „Скорила“ и уреждането на всички изостанали плащания.
Комитетът взима решенията си с гласуване на неговите членове, след като е изработил устав за дейността си. Получените парични средства са предназначени за българското образование, а проектираното учебно заведение е трябвало да носи името на благодетеля д-р Петър Берон.
Благодарение на Евлогий Георгиев, ангажирал за каузата по спасяването на имението „Скорила“ видния адвокат Георгиос Кастафору, то е запазено за българите.
Доходите от имота и останалото наследство се използват за изграждането на българската гимназия в Одрин – „Доктор Петър Берон“. Цялата сума от имотите на Берон през 1890 г. е 400 000 лева - с нея се строи гимназията, която след изграждането й се издържа само от лихвите на капитала до прехвърлянето им по-късно в Котел, родният град на дарителя.
Дойде време за необходимото надграждане от мен.
Както всяка благородна инициатива и тази се оказва подвластна на политическата конюнктура.
След потушаването на Априлското въстание главният апостол Стефан Стамболов пристига в Букурещ на 23 юни 1876 г. Търси помощ – не само за себе си, но и за останалите революционери емигранти, именно от Евлогий Георгиев.
Срещата между тях протича бурно. Стамболов му припомня за завещаните от наши родолюбци пари, които отлежават в касите на карловските братя. Настъпил е моментът с тях да се помогне на българските страдалци. Георгиев се разкрещява: „Вън от тук, скитнико! Моите милиони не са печелени за вагабонти!“. Стефан Стамболов побеснява и се хваща за револвера – „Млък! Да не смееш да скверниш с нечистите си уста мъчениците на България!“.
Магнатът натиска копчето на алармения звънец и в критичния момент от близкия участък пристигат полицаите. Евлогий Георгиев казва на началника им, че няма да подава жалба и Стамболов е пуснат на улицата. Честолюбивият хъш забавя, но не забравя.
След проведените на 20 януари 1880 г. избори за Второ ОНС Стамболов е избран за подпредседател на събранието. Той има основна заслуга за касиране избора на Евлогий Георгиев като чужд поданик. Докато е на власт - 18 май 1894 г., той не допуска олигарха да се върне в родината си, който и умира в Букурещ на 5 юли 1897 г.
Но след това? На кормилото на държавата застава д-р Константин Стоилов, който създава на 1 юни 1894 г. Народната партия. Това е опит за модерна реанимация на отишлата в небитието Консервативна партия.
Първите месеци на новото управление са известни като „изкореняване на стомболовщината“. Типично по български членове и симпатизанти на Народно-либералната партия, заемали възлови постове, са уволнени и омаскарени. На Стамболов не е разрешено да напусне страната, за да се лекува, а официозният печат постоянно бълва клевети и инсинуации срещу него. Освен в преследване на противниците му, той е обвинен без аргументирани доказателства, че е блудник, който подозрително бързо е забогатял.
Стига се и до най – гнусното обвинение, чийто вдъхновител е старият му съратник и съперник Григор Начович. Стефан Стамболов е нарочен за убиец на д-р Петър Берон, при това с помощта на младия Ботев, с когото през 1871 г. дори не се познават!
В брой 35, год.1, на меродавния вестник „Мир“ от 10 декември 1894 г., на първа и втора страница е поместено любопитното четиво „По убийството на д-ра Берона“. То, разбира се, не е подписано, тъй като в противен случай авторът му подлежи на съдебна санкция, ако не може да докаже твърдението си. А изводът е подчертан категорично и твърдо: „Убиецът на д-ра Берона е Стефан Стамболов от Търново, бивши хъш и регент и който с подлостта си опозори хъшеството, а с регентството си – българския народ“.
Анонимният автор посочва, че прави съкровеното си разкритие след две десетилетия мълчание и тегоби – „да хвърля от сърцето си този тежък камък, който ме души от 20 години и повече и да разкрия едно престъпление, за което твърде малко хора знаят.“ Според него между 1873 и 1875 г. „патриотите“ (емигрантите?), между които и Стамболов, изобилстват в Букурещ и „понеже аз им помагах сегис – тогис, те ме имаха на добрия тефтер и не криеха нищо от мене“.
Скоро след убийството на Берон, един от „патриотите“ разказва на автора историята на престъплението – един от арендаторите на Бероновите имения (кой?) излъгва клетия старец като му дава 20 полици, които трябва да си изплатят в разстояние на двадесет години. Срещу тях Берон предоставя продавателен акт, с който удостоверява, че му е продал мушиите, тоест имотите и горите, и си е взел парите. Ако живее още 20 години, ще прибере парите на полиците си, ако ли не – имотите попадат в ръцете на арендатора даром.
Известните факти веднага се смесват с „арията на клеветата“ – един ден в Бероновата мушия – без да се уточни, че това е „Скорила“ – пристигат двама хъшове: Стефан Стамболов и „един втори патриот, за когото Захари Стоянов често говори в книгите си“ (Ботев?). Те се представят като жертва на турските зверства и искат от Берон за живеят в имението, където са готови и да работят.
Берон „не обичал такива гости и заповядал да ги изпъдят“, но арендаторът „ги взел под покровителството си и им дал квартира в една по-отстранена колиба, гдето докторът не отивал никога.“
След три дни обаче „намерили злочестия старец одушен в леглото си, касата отворена с ключовете, които били в джеба му, пари, тефтери, книжа и всичко ограбено. В същото време и патриотите изфирясали.“
Изчезването на тефтерите подсказва на властта, че целта е не само убийство, заради пари, „а и унищожението на сметки някакви“. Полицията затваря арендатора, претърсва „от дъно мушията“, след което „в една купа сено намерили не само тефтерите, но и гореказаните полици.“
Арендаторът е осъден и наказан, без да издаде Бероновите убийци, „понеже се боеше, че тяхното свидетелство щеше да му напакости още повече, но в хъшовския свят тая работа се знаеше до най-малката подробност“ (От кого?).
Намирането на полиците спасява имуществото на Петър Берон. Наследниците му вземат назад имотите от арендатора и „ги определиха за изпълнение завещанието на покойния.“ Но за да се постигне тази цел „трябваше могущото влияние на г-на Евлогия Георгиева, който пристоя да се утърват мушиите от хищнически ръце“.
Според неназования мемоарист това е основната причина Стамболов „да го преследва през целия си живот“ и може би „осуетяването от г. Ев. Георгиева на тая народна спекула да е причината на тая вечна омраза на Стамболова против едно лице, което не е правило на България освен добрини.“
Следва категоричното заключение: „Във всякой случай факт е, че Стефан Стамболов е убиецът на Берона, че г. Евлогия Георгиев е спасителят на няколко стотини хиляди лева и че завещанието на Стамболовата жертва сега ще може да се изпълни, благодарение на същия тоя Евлогия Георгиева. Ако Стамболов беше сполучил да затрие тефтери и полици, това завещание щеше да остане вятър.“
Посочено е също, че „мушиите му трябва да послужат, за да се съгради в Тракия едно българско училище, в което да се учат и възпитават местните младежи. Такова училище ще се съгради в Одрин. Парите за него са депозирани в Българската народна банка в София.“
При внимателно четене на това „откровение“ веднага се набива на очи фактът, че този компромат е изработен професионално и точно. Заедно с безспорно познатите факти се добавят непознати и недоказуеми инсинуации на базата на „разкази на очевидци“, като целта е прозрачно ясна – охулване и омаскаряване на падналия от власт Стефан Стамболов. Тъжното е, че покрай него е засегнат – при това анонимно! - и Христо Ботев.
Консерваторите също отмъщават – подло и със същата омраза. Доказва го и Григор Начович – опитен държавник и патриот, противник на Стамболов, готов винаги да стреля от засада – спомняме си и друг негов „подвиг“ в „Политише кореспондец“, влиятелен виенски вестник, в който, в деня на обявяване на Руско-турската освободителна война – 12 април 1877 г., към „Възвание към българския народ“, издадено от БЦБО, добавя на своя глава призив за подчинение на „временното революционно правителство, избрано от патриотите“, заради който на 14 април 1877 г. руският управник княз Черкаски разформирова БЦБО, наречен от Вазов „Последният комитет“ и чийто член е самият Стамболов, да изобличава без подпис или само с инициали – в случая три звездички, да фабрикува пасквили, в които знайните обстоятелства са омесени в клевети и злостни обвинения.
Ефектът е естествено временен, но целта оправдава средствата: да се отвлече вниманието на обществото от нещо много по-важно и съществено – с мъка потушената правителствена криза, родила на 9 декември вторият кабинет на Константин Стоилов.
СТАМБОЛОВ Е НАЙ ПРОТИВОРЕЧИВАТА ЛИЧНОСТ - В НАШАТА ИСТОРИЯ...! НЕКА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ''ЗАГАДАЧНАТА'' СМЪРТ - ИЗЧЕЗВАНЕ НА МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНСКИ - ИМОТИТЕ- ЧИФЛИЦИТЕ НА ТУРЦИТЕ - ИЗБЯГАЛИ В ТУРКИЯ- СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО - КОСТА ПАНИЦА - ОБЕСЕН СЪС НЕГОВО СЪГЛАСИЕ..... И ДР...
