И на малките деца от историята е известно, че Самарското знаме е връчено на Българското опълчение на 6 май 1877 г. в лагера край Плоещ. Получава го 3-та рота на 3-та опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин от ръцете на руските общественици и славянофили Пьотр Алабин и Ефим Кожевников. На специалната церемония знамето е заковано за дръжката със златни пирони, като последният е забит от войводата дядо Цеко Петков.
Създадено от монахини от руския град Самара, то е единственото знаме в историята на България, наградено с орден „За храброст“.
Малко известно е обаче, че заедно с него, опълченците получават и голям златен църковен кръст, както и една сребърна икона.
От дописка в бр. 16 на вестник „Казанлъшка искра" от март 1925 г. научаваме, че впоследствие кръстът е бил пазен от 23 Шипченски полк, сформиран в Казанлък под името Двадесет и трети пеши шипченски полк с указ №11 от 19 януари 1889 г. Иконата пък била скрита в някой от търновските манастири.
Още по-малко известно е това, че след войните въпросният златен кръст изчезва и дори по този повод е заведено углавно дело. Обявена е и награда за този, който открие светинята.
„Дано заговорят съвестите на приятелите, които са укрили кръста, и доброволно, по таен начин, го повърнат обратно" - апелира кратката редакционна бележка в старата гадета отпреди 95 години.
В публикацията се споменава, че и от девическия манастир (Казанлъшкият девически манастир „Въведение Богородично", б.а.) е задигнат малък златен църковен кръст за панихиди, а вместо него в светата обител е върнато... тенекиено разпятие.
„Не е ли една и съща ръката, която е скрила двата златни кръста?" - се пита в края на дописката, озаглавена „Велико престъпление".
Така ли е било, или не, историята мълчи. Както и до ден днешен нищо повече не се знае нито за изчезналия кръст, нито за сребърната икона. Единствено георичното Самарско знаме е в наличност и днес то се съхранява в Националния военноисторически музей в София...
