След преврата на 9 септември 1944 г. новата комунистическа власт не дава заповед за изтеглянето на българските войски от Беломорието цял месец и Съветският съюз смята да включи региона в следвоенните граници на България. Районът незабавно е посетен от съветски разузнавателни части.
Но Великобритания и САЩ, които вече броят Гърция в своята сфера на влияние, заявяват при подписването на примирие с нашата страна, че държат на едно задължително условие и то е опразването от българските войски на Беломорска Тракия в 15-дневен срок.
Несъгласни с решението, комунистите са принудени да го приемат, защото България не разполага с козове да запази територията, без да притежава международен договор, с какъвто германците през 1941 г. не я сдобиват.
От този факт през 1944 г. се възползват западните съюзници, като в добавка на България не се признава правото на съвоюваща страна. Беломорието между Места и Марица си остава за Гърция, влязла вече в западния лагер.
За пореден път българските интереси и въжделения за излаз на беломорския бряг са поругани. На този бряг за 4 години от българските войници са излети тонове бетон и са изградени солидни темели на беломорската отбрана, с която неминуемо щеше да се сблъска гордостта на Британия – нейният флот в Средиземноморието.
В крайна сметка това не се случва – дипломацията им поднася Беломорска Тракия на тепсия.
Но до последно българите държат своя бряг в готовност да го защитават като наша южна граница така, както някога при Шаркьой и Дойран.
Бреговата артилерийска система има огневи средства, докарани от френската линия „Мажино“, гръцката „Метаксас“ и голямокалибрени германски оръдия. В бреговите батареи са инсталирани площадки за оръдията, позволяващи кръгова отбрана. Още през 1943 г. в участъка на дивизията са построени 200 съпротивителни гнезда, 14 железобетонни скривалища, 31 галерии, 17 железобетонни бункера, 6 командно-наблюдателни пункта, 36 железобетонни противоброневи баражи, 13 галерии за прислугата на артилерията и 15 моста. Личният състав на двата артилерийски полка достига 150 офицери и 1715 сержанти и матроси.
Батареите на двата полка при Дедеагач и Кавала са с огнева мощ 150-170-220 мм и могат да водят огън с далекобойност 20-22 км срещу неприятелските кораби, появили се навътре в морето.
Блъгарските артилерийски офицери са изучили опита и тактиката за водене на ефективна противодесантна отбрана. Бреговата ни артилерия е била готова да обстрелва и потопява неприятелски бойни и транспортни кораби в открито море, да отбива с огън неприятелските десантни кораби и лодки и при десант да обстрелва излизащите на брега противникови части.
За подготовката се провеждат дневни и нощни учебни стрелби. При една такава нощна учебна стрелба през пролетта на 1942 г. с 220-милиметрови оръдия край Дедеагач по подвижна мишена, влачена от моторна лодка със скорост 30 км/ч на разстояние 20 км от брега, след засичането от наблюдателния пункт мишената е потопена още с първите залпове.
Суровата воинска орис на бреговата артилерия е известна от памтивека – тя никога не отстъпва, закотвена на брега, който е длъжна да брани. Но когато в сражение се налага брегът да бъде напуснат, последният оцелял командир или матрос привежда в изпълнение заповедта за взривяване на бойната позиция. На врага си нашата брегова артилерия никога не оставя дарове. И за такъв фатален финал тя също е подготвена отрано.
И ето – дошло е примирието. Непобедени в сражение, воините от беломорската отбрана трябва да последват в отстъплението към България полковете на 16-та пехотна дивизия. Те са задължени да изоставят брега заедно с бетонираните в него оръдия, единствено по силата на клаузите на сключеното примирие. Последни и обезоръжени!
И тогава се налага да приемат бой за собствената си защита – не от английски десант, нито от германци. Нападнати са внезапно, подло, с изненада, в гръб! Окуражени от приближаването на англичаните и търсещи реванш за потушеното през 1941 г. Драмско въстание на разбитата гръцка армия, с неистова омраза срещу всичко българско, крайни гръцки националисти атакуват нашите брегови позиции край Кавала, нападайки потеглящата в поход за дома колона на аргилерийското отделение с командир майор Асен Мисканов.
Генерал-майор Иван Коев – началник на канцеларията в Министерството на войната и на Регенството (1944 г.) свидетелства:
„В хода на септемврийските събития продължава масовото изтегляне на българските войски от пределите на Беломорска Тракия... Водят се ожесточени сражения с изостанали германски формирования или техни местни поддръжници.
Високият боен дух, беззаветната храброст и готовност за саможертва пред олтара на Отечеството и сега са характерен белег на българския воин и неговата армия. Дават се десетки жертви от личния състав на армията и от цивилното население.
Такъв е случаят и с 4-то позиционно гаубично отделение към Бреговия артилерийски полк в Кавала. На 13 септември 1944 г. то води сражение с гръцки националисти, при което се създава опасност и за живота на цивилното българско население.
Командирът на отделението майор Асен Георгиев Мисканов взима в този миг светкавично решение. Той се самовзривява заедно с цялата огнева оръдейна позиция и с това спасява живота на своите бойни другари и на цивилното гражданство.
Този безпримерен подвиг на един доблестен български офицер остава завинаги в златните страници на нашата военна история, като на дело показва високия морал и войнишка доблест на офицер“.
Случилото се е отразено в заповед № 73 от 20 септември, от която личи, че спрямо българите има извършено предателство, използвано от гърците. Известен за този факт, командирът на артилерийския полк в Кавала е продиктувал дословно: „Майор Мисканов, за да запази подчинените си от жертви и българското цивилно население от избиване от гръцките националисти – фашисти, се саможертва... като със смъртта си е запазил чистото име на българския офицер“.
И това не са казионни фрази. Още в този граничен момент, вече знаейки, че в България са дошли на власт комунистите, гръцките националисти изливат своята пословична омраза в дискриминация и малтретиране на местните българи, в безчинства, разстрели и хвърляне в затвори.
Само броени години по-късно, през времето на гражданската война в Гърция, обезбългаряването е пълно, защото е изтребена по-голямата част от малкото останали в Беломорието българи.
За подвига на Асен Мисканов е говорено малко. Поне аз не знаех нищо. Но откривайки неговите наследници и прочитайки малкото съхранени семейни документи, си позволявам да го извадя от анонимността на изтеклото време и да обрисувам неговата нелека човешка съдба, довела го до оня, останал само негов миг в барутния арсенал до южното море. Тогава – през 1944 г., в последния му път го изпраща цяла София. Пред праха му се прекланя България, научила тогава историята му.
Кой е Асен Мисканов
Той идва на бял свят на 23 септември 1895 г. в София, в семейство, в което куражът и чувството за дълг се предават по наследство. Запазен е родов спомен, разказан ми от Румяна Мисканова, който доказва това.
1878 г. Освободителката Русия е надвиснала над София за превземане без бой. Турците бягат, но искат да оставят зад гърба си град пепелище. Никъде не се вижда нито един българин. Докато консулите Позитано и Леге правят постъпки до пашата управител да спре командите за подпалване на конака, затвора, складовете и града пред идещите руски колони, една млада българка с невероятен кураж се промъква в изоставената без охрана софийска тъмница. Нейната ръка дърпа резетата на затворническите килии, с което спасява от готвения палеж над 300 човека, запрени от властта.
Тяхната освободителка се казва Куна Георгиева. Това е жената, която след време дава живот на Асен Мисканов – неговата родна майка. Асен приема за свое жизнено поприще военната професия. Завършва военното училище в разгара на сраженията през Първата световна война, когато с Височайша заповед № 34 от 16 август 1917 г. е произведен в чин подпоручик и е зачислен на кадрова военна служба в 1-ви Софийски тежък артилерийски полк. Той продължава да расте в звание и длъжност в 14-ти, 4-ти и 7-ми артилерийски полкове. През 1929 г. е женитбата му с Еленка Харалампиева, която го дарява с три дъщери.
За известно време е началник на складове в Държавната военна фабрика, за да се завърне отново на служба в артилерията и да загине геройски на бойната позиция.
По повод героичната му гибел е издадена Царска заповед № 136 от 14 септември 1944 г., с която той е повишен посмъртно в чин полковник със старшинство от 3 октомври 1942 г.
Дълбоката почит и признателност към загиналия при изпълнението на на служебния си дълг офицер проличава и от Наредба № 56 от 7 октомври 1944 г. на коменданта на столицата. С нея се определя в погребението на героя да участват: едно конно артилерийско отделение от 4-ти дивизионен артилерийски полк, при пълно число началстващи лица и двама младши офицери за носене на ордените на загиналия; офицери от Щаба на войската, Школата за запасни офицери и представители офицери от всички воински части и учреждения. Ритуалът по опелото се извършва от гарнизонния свещеник и столичния военен оркестър.
Впоследствие, на 20 ноември 1946 г. министърът на войната чрез своя началник на канцеларията генерал-майор Иван Коев поднася на семейството, на съпругата му Елена Мисканова и на трите му дъщери: Светла, Василка и Румяна, почетен адрес по повод свидната жертва – техен съпруг и баща, сложила своя живот за Родината.
Зад тази кратка служебна справка от битието на офицера Мисканов остава открита една – и обикновена, и необикновена – трудна житейска и воинска съдба, наложена му от буреносната епоха, в която е живял той и българското офицерство от неговата генерация. Епоха, в която на всеки се е налагало да прави своя избор, да взема трудни решения, да избира своя позиция и да носи отговорност за делата си.
Светлина върху непознатия за нас образ на Мисканов хвърля един ръкопис – едно откровение на Анна Заимова, съпруга на ген. Владимир Заимов, което потвърждава, че в своя жизнен поход Мисканов винаги е бил достоен офицер, човек на дълга и честта, какъвто остава до края си.
Той е бил личен познат и другар по служба, верен съмишленик и приятел с бъдещия ген. Владимир Заимов, Крум Лекарски и други видни офицери. Освен с безукорната си служба на артилерийски командир, с тях го сближава и отличната му подготовка на воин кавалерист. И още нещо – привързаността му към републиканските идеи, изповядвани от Военния съюз на българското офицерство, която след преврата от 19 май 1934 г., извършен от частите на армията, му донася тежки премеждия в личен план и нанася удар по кариерата му.
Но Мисканов, тогава още капитан, поема риска на избора си по убеждение, обричайки на несгоди семейството и обичните си невръстни момичета. Както и много други офицери републиканци, през 1935-1936 г. начело с ген. Заимов, той преминава през съдебен процес, по време на който се държи смело, атакува отправените му обвинения и открито подчертава републиканските си идеи.
Уволнен от армията, той излежава присъда и на два пъти след затвора е интерниран.
„Майор Мисканов взимаше живо участие в периода на борбата против фашисткото и царско управление и протув окупаторите германци. Той идваше често в дома на ген. Владимир Вазов във връзка със съвещания на офицерите, които ставаха тайно в различни квартири...“ – свидетелства съпругата на генерала.
Призован да се върне в артилерията, Мисканов получава назначение в състава на Беломорската брегова охрана, в Брегови артилерийски полк в Кавала.
Само 10 дни преди да навърши 49 години загива при изпълнение на служебния си дълг. За извънмерната си воинска заслуга посмъртно е възстановен от запасен в кадрови офицер със звание полковник.
Петнадесет години по-късно идва закъснялото признание на народната власт – той е записан за вечни времена сред героите на България с дадено му от Народното събрание генералско звание, оставайки последният защитник на Беломорието...
