Бащата на баба Кирана (по линия на моята майка) – Митре Стаматов Аркумарев на 31 г. от с. Дуганхисар, е бил деец в революционната организация от района през 1912-1913 г. с войводите Арнаудов и Вълчо Андонов и е един от най-решителните четници на Маджаровата чета при оттегляне на множеството към Арда. През пълноводната река пренася десетки деца на другия бряг.
Заедно с Русевата чета охраняват народа при преселването им от Тракия. Сражават се с турските войници, който са подкарали в плен множество жени и моми. Четниците успяват да спасят пленените и да ги препратят в други групи.
Баба Кирана, тогава на 4 г., с майка й Стоя на 26 г. – на ръце с двумесечната й сестра Мария, с баба й на 55 г., и с още три жени: едната с малко дете, другата на 25 г. – бременна , третата – Катеринка Грозева Грозданова, всички побягват, защото на около час, преди да достигнат Арда, турски войници започват усилена стрелба срещу голямата им бежанска група. Много са убитите от куршумите и хората се разбягват. В бъркотията братът на баба Кирана, Стамат на 6 г., остава при чичо си Груди Стаматов.
Бягайки в гората, групичката на баба е спряна от млад турски войник, който говори чисто български. „Първом за пари ни претърси – разказва Стоя (майката на баба Кирана, при срещата с проф. д-р Л. Милетич, останала по чудо жива свидетелка на гаврата и жестокостта на башибозука). Турчинът прибра парите, каквото намери. Аз имах пари в джоба, дадох му ги в ръката и докато претърсваше другите, хвърлих в гората осем алтъна. Кирана отпратих настрани и търкулнах малкото ми дете.
(Митре търси семейството си. След няколко дни намира двумесечното си дете умряло и вижда труповете на другите простреляни, не намира жена си Стоя и момичето си Кирана).
Като ни взе парите, турчинът каза на майка ми: „Бабо, вас ще убия, ще ви наредя на хоро”. Нареди ни една след друга, само момичето Катеринка на 16 г. я отдели настрана (в неизвестност е, или е отвлечена, или е убита) и каза: „Тая ще я взема, а вас ще убия”.
Застана отзад, гръмна два пъти и усетих, че ме удари първом в плешката, сетне в опашката. Като паднах, само чувах какво става, но не можех да стана. Кирана все вика: „Стани, майо, защо лежиш! Стани, да найдеш татка!”.
Майка ми умря и другите жени бяха умрели, а на тая детето й в ръките. Третия ден дойдоха турци и си казаха на български: „Язък за детето, ще стане българско”, „Да го вземем” – рече другият. Взеха ли го, премазаха ли го, не чух.
На петия ден дойдоха български войници и доктор, хванах се за едно дръвче, изправих се колкото да седна, да ме видят. Нашите войници ме намериха, занесоха ме на ръце до Ходжикьой. След 4 дена с кола до Харманли, а от там в Пловдив, в българската болница. Стоях, лекуваха ме 50 дни. Стрико ми, Груди, дойде и ме взе. Момиченцето ми не го открихме” – разказва майката на баба Кирана.
Добри хора събират намерените осиротели деца. Сред тях е и баба Кирана, в ръце й вързопчето с нейни дрешки. От Червения кръст с децата, возени на волска кола, тръгват от село на село, ако някой си познае детето, да си го вземе или ако има желаещи да ги осиновят.
Колата минава и през с. Лешниково, общ. Харманли. Младо семейство Димитър и Тона Тодеви няколко години си нямат деца и си харесали баба Кирана. След страшните преживявания, тя седяла тъжна накрая на колата. Взели я, била като онемяла. Стресирана, не може да каже името си. Дали й името Марийка (Случайно или не, така се казва двумесечната й сестричка Мария, която остава в гората.).
Полагали синовни грижи, заобичали я. След няколко години в семейството им се ражда момче Тодьо, след него дъщеря Кера. Баба ми Марийка се сдобила с брат и сестриче.
По пътя на Червения кръст, с много търсене и питане, след осем години с надежда да я открият, Митре и Стоя идват в селото на баба Марийка. Отиват в къщата им, искат да ги приемат да пренощуват. Като разкрили пред добрите хора, защо са дошли, те ги питат: „Как можем да знаем, че вие сте истинските родители?”. Тогава майка й Стоя, казала, че Кирана на гърба имала белег и разказала с какви дрехи е била и какво имало във вързопчето.
Втората майка донесла запазеното вързопче с дрехите. Всичко е вярно. Предоставили възможността на баба Марийка да каже при кого иска да живее. Трудно й било, но в тази къща била свикнала, добре се чувствала и останала в с. Лешниково. След това често са се виждали с истинските родители.
Баба Марийка създала семейство с дядо Вълко Йорданов от същото село. Родили им се дъщеря Яна – моята майка, син Петър и син Димитър. Земният път на баба Марийка свърши през 1991 г. Поклон!
