На 16 април се навършват 95 години от най-кървавия терористичен акт в нашата история
Автор: Борислав Гърдев
На 16 април се навършват 95 години от най-кървавия атентат в нашата история – атаката на митрополитската катедрала „Света Неделя“ в София. Този трагичен акт е връхна точка на ултралевия тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидация на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.
Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна, който след пропадането на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции. За целта в България е изпратен Петър Абаджиев с цел избиването на изтъкнати държавници, политици и културни дейци.
На 15 март се решава да се извърши голям атентат без оцелели, а на 13 април самият цар Борис е нападнат в Арабаконашкия проход, като са убити двама от неговите придружители.
Три дни по-късно е адският взрив в съборния храм, като за целта се използва опелото на ген. Константин Георгиев, учредител на Военната лига и убит от комуниста Атанас Тодоричин, когато се очаква присъствието на правителството, а и на самият цар.
Независимо от дадените 150 жертви, не загива никой от министрите, царят по щастлива случайност отсъства, тъй като е на погребението на единия от приближените си, загинал при Арабаконак.
Не закъснява крутата реакция на самото сговористко правителство. При зверски мъчения са екзекутирани голям брой противници на режима, между които Йосиф Хербст и Гео Милев.
След проведено разследване Върховния съд осъжда на смърт чрез обесване клисаря Петър Загорски,подполковник Георги Коев, Марко Фридман, Иван Перчемлиев, подполковник Милтенов .
Главният организатор Абаджиев обаче се измъква благополучно в СССР, а крайната жестокост на управниците настройва срещу тях общественото мнение в страната и чужбина.
16 април 1925 г. е връхната точка на крайното противопоставяне на власт и левичарски ориентираните групи в страната. Освен големите жертви, то инициира в обществото трайния синдром на нетърпимост и кървавото отмъщение сред крайните елементи на левичарското движение, чийто продукт са кървавите изстъпления веднага след 9 септември 1944 г.
Любопитно е, че тъкмо на 16 април 1925 г. двама от изтъкнатите ни културни и политически дейци Стоян Михайловски и Петър Пешев са заети с писането на важни литературни творби.
Пешев довършва мемоарите си „Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес“, посочвайки че „На 16 април, хубав пролетен ден, преди пладне, аз завърших тоя си труд от първото му издание, след като отбелязах арабаконашкото нападение върху царя.“
Той оцелява по чудо в атентата и ни оставя покъртителни страници за своите преживелици в катедралата.
На 16 април сутринта Стоян Михайловски написва предговора си за своя съкровен религиозно – философски трактат „Бог“ (1924 – 1925). Той го създава със съзнанието да посочи правилния път за лекуването на болната българска душа: „Тая книга говори за дълг, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвование, за върховния добродетел на християнина – добротата.“
Атентатът нанася горчиви корекции в моралистично-хуманистичната концепция на нашия класик.Той не се отказва чрез словото си да предизвика нравствено самоусъвършенстване на индивида, но е принуден да констатира: „Катастрофата в „Света Неделя“ показа за стотен път, че богоотстъпничеството води към родоотстъпничество и обратно, че родоотстъпничеството поражда богоотстъпничество.
Който вижда във вселената груба игра на груба материя или произвол на сляп случай, или изделие на пиян демон – не може да обича отечеството си, което е част от вселената“ , при което „проповедник на вероотстъпничеството върши много по-грозно злодеяние : той усмъртява в нас доброто, надеждата за възтържествуването на доброто.“
Независимо от преживения трус, големият мислител остава непреклонен привърженик на нравственото възвисяване на душата и вярва че „човешката душа върви от любов към вяра, а не от вяра към любов“. Защото „любовта е баня, която прочиства сърцето ни и го прави достойно да бъде обитавано от Бога. Само Бог би могъл да всее в слабия и ограничен човешки ум мисъл за своята всевечна сила и всевечна мъдрост.“
Не по-малко интересни са свидетелствата на Петър Пешев – вярващ християнин, продукт на старата партийна школа, бивш министър и депутат либерал и принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм, чувстващ се призван да посочи причините за трагедията и да потърси лек за преодоляването й.
Страниците, посветени на атентата от второто издание на спомените му от 1929 г., са едни от най-потресаващите в българската мемоарно-художествена литература. В тях личи тревогата на политика от една отминала епоха спрямо жестокото насилие, употребено за користни цели от „зидарите на новия свят.“
Пешев се чувства отговорен да посочи не само броя на жертвите – 150 , сред които 12 генерала, 15 полковници, 7 подполковници, и майори, 9 капитана, 45 други лица, както и столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, депутатите Калушев, Рачев, Христо Цанков, 25 жени и деца – „хора от всяка среда“.
Според Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години , за него са били вербувани хора предимно от „школата на разрушението“, като „душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни да са възприемчиви към болшевишките и терористични внушения, на които са сега оръдия.“
Той вижда вина за създалото се положение и в политическата класа, тъй като „никой от нас не изпълни дълга си към младежта, за да я отърве от пагубния път на отрицанието и разрушението и залисани в партийни ежби и борби, ний изоставихме да възникне пред очите ни , да се развие и вирей безконтролно, наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.“
За Пешев сблъсъкът между официалната власт и комунистическия тероризъм завършва с победа на държавността, чрез мерки „спасителни за държавата“, но като истински политик от старата гвардия, държащ на християнската нравственост и хуманизъм, той предлага и програма за преодоляване последиците от гражданската война.
Според него „държавата трябва като победител да прояви великодушие спрямо разкаялите се и да ги прости, да тури началото на умиротворението.“
Много ценно е прозрението на Пешев за връзката на старото и новото русофилство, което винаги вреди на националните интереси.
Новите последователи на съветската хегемония изпълняват заповедите на съветското правителство, „с неговите пари и оръжие нашите комунисти водят жестока, безчовечна и страшна борба, от която падат много жертви и сред която самите те гинат и чезнат фанатично, безсмислено и нахалос“, а идеята му за обществено помирение чрез отстъпки и реформи от държавната власт става факт с идването на правителството на Андрей Ляпчев на 4 януари 1926 - 29 юни 1931 г.
Усилията на управляващите дават резултат през втората половина на 30-те години на миналия век, когато България е цветуща и просперираща страна.
За съжаление германско-съветския конфликт от 22 юни 1941 г. слага край на мирния възход и веднага след 9 септември 1944 г. всички демони и страхове на отмъстително-реваншистката болшевишка напаст вземат своя жесток и кървав данък и у нас.
Остават свидетелствата на съвременниците и очевидците на националните ни драми, прозренията и оценките им, с част от които може и да не се съгласим. За да избягваме техните увлечения и грешки и да знаем как да лекуваме изпадналото в криза общество и нефункциониращия пълноценно държавен организъм.
