Дейността на „дипломатът в расо” е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч, молитва
Автор: Борислав Гърдев
Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква” екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.
В голяма част от тези знаменателни процеси участва и Лазар Йовчев, комуто съдбата възлага ръководството на родната ни църква в самото начало на руско-турската война (23 април 1877г.) и която той ръководи с мъдрост и такт до самата си смърт на 20 юни 1915 г.
Лазар Йовчев е роден в Калофер на 5 май 1840 г. Завършвайки местното училище, той става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков. Съзирайки в него големи амбиции за обществена реализация, сестра му Рада, която го отглежда след смъртта на родителите им, го отвежда в Цариград.
В турската столица будният младеж постъпва във френското училище на лазаристите в предградието Бебек. Тук той се проявява като отличен ученик и след годишния изпит през 1863 г. получава пълна награда.
Впечатлен от успехите му, маститият търговец и патриот Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, скланя калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж,с надеждата, че един ден той ще поеме задълженията на застаряващия народен учител Ботьо Петков.
От 1864 г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва 6 години. Ако и да търпи лишения, той завършва през 1867 г. философско-литературния факултет със степен „бакалавър”, а правния през 1870 г. със звание „лисансие”.
Видял славата и крушението на Втората френска империя, той пристига в Цариград през ноември 1870. В Калофер не се завръща, тъй като работи като редактор на реномираното списание „Читалище”, в което публикува предизвикалия силен обществен отзвук превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „За своеволното робство”, а след това е и секретар на Смесения екзархийски съвет, призван да изработи църковния устав и да избере екзарха на българската църква, получила своята самостоятелност на 28 февруари 1870 г.
Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 г. екзарх Антим, Лазар Йовчев приема да получи духовно звание. И тъй като нуждите от способни и просветени кадри за църквата ни са огромни, е логично само три месеца след замонашването си на 23 септември 1872 г. той да е вече екзархийски протосингел.
През следващите 4 години архимандрит Йосиф участва в изграждането на църквата ни, подпомага екзарха при срещите му с чуждестранните дипломати в Цариград и съвсем закономерно през 1876г. става Ловчански митрополит, като след още една година, след преврата на туркофилската партия на д-р Стоян Чомаков, е наложен и за български екзарх.
Приемайки поста на църковен ръководител във възможно най-неблагоприятното време – приет е от великия везир на 28 май, а на 2 юни 1877 г. му е връчен берата от султана,, Йосиф I не унива, а търпеливо, с много такт и завидно дипломатическо умение се старае пред турските власти да запази колкото се може повече от правата, фиксирани в султанския ферман, без да се помага на враговете на Русия, за да се съхрани екзархията читава и след войната.
Дълго време Йосиф е самотник в усилията си за отстояване на българщината. Особено му е тежко след научаване решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878г., когато е в Пловдив и има опасност той да бъде екстрадиран от Цариград.
Премислял е статута си, това, че е избран неканонично и че не управлява църковните дела със Синод. Но въпреки това се бори – бори се за спасяването на бившия екзарх Антим I и група синодални архиереи, заточени на остров Митилин. Благодарение енергичните действия а Йосиф I заточениците се завръщат в Цариград на 5 май 1878 г.
На 30 октомври 1879 г. прави постъпки пред османското правителство за нови владици в Охрид и Скопие. На 24 ноември 1881 г. все пак в София в присъствието на двама митрополити и от Източна Румелия той свиква Синод за изработка на екзархийския устав.
На 5 септември 1882 г. се завръща в Цариградслед четиригодишно пребиваване в България, като на следващата година се опитва да състави Синод при Екза рхията, съобразно Търновската конституция.Османското правителство се противопоставя. Все пак на 17 декември 1883 г. султан Абдул Хамид II му съобщава, че волята му е да вижда екзарха в Цариград, а не в Пловдив или София. На 12 декември 1884 г. Йосиф издейства разрешение за владици в Охрид и Скопие.
През 1885 г. се подготвят бератите.Върху османското правителство се оказва натиск, а същевременно на 6 септември 1885 г. се осъществява Съединението. То изненадва екзарха, поставя го в неудобно положение спрямо правителството и бератите ще бъдат издадени чак след пет години.
През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа криза. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с подкрепата на консервативния преврат на Александър Батенберг от 27 април 1881 г.
Опарил се от недалновидната си постъпка, той предпочита да се дистанцира от бурния политически кипеж в страната и да следи бързо сменящите се събития от дистанцията на османската столица като грижливо записва всичките си впечатления и размисли за нелеката българска съдба в прочутия си дневник, който води от 1864 г.до самата си смърт.
Поучителна е еволюцията, която той изживява спрямо стамболовото управление. Ако и да не одобрява твърдия антируски курс на всесилния премиер, екзархът подкрепя патриотичните му инициативи по отношение на църквата и турско-българското сближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и с издаването на екзархийския орган „Новини” (6 юли1890), последвани от владишките берати за Велес и Неврокоп (12 април 1894г.), чийто завършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от правителството на Стоилов на 26 октомври 1897 г. като благодарност за това, че не е подкрепило Гърция по време на кризата, свързана с Критското въстание.
Йосиф I изживява няколко звездни мига в управленската си дейност (той никога не се залъгва, че е само духовен началник на българите, съзнавайки отлично, че санът му е преди всичко с политическа подплата). Освен радостта от издействаните берати, се добавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната вяра на 2 февруари 1896г., тържественото честване на 25 годишната му народополезна дейност на 23 април 1902 г. в Цариград, огромните успехи в просветното дело – в началото на 20 век Екзархията разполага с 920 училища, 1488 учители, 48 133 ученици и подкрепата на 1 051 936 души в Македония и Охридско от общо 1 459 792 християни.
До Балканската война успява да включи в екзархийския диоцез епархии в България, управлявани от 7 митрополита и в Европейска Турция - 8 епархии в Македония и 1 в Одринска Тракия, ръководени от екзархийски наместници.
Екзархът умело лавира между западните велики сили и Русия, между Цариград и София, без да забравя, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) църква, между еволюционистите и революционерите от ВМРО, държейки постоянно под око домогванията на сърби, власи и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.
Стълкновенията в Македония и Одринско отекват болезнено в екзархийския дом, особено след Мелнишкия бунт от 1 юли 1895 г.,Горноджумайското въстание от 23 септември 1902 г., убийството на Гоце Делчев на 21 април 1903 г. и кървавото потушаване на Илинденско-преображенското въстание, избухнало на 20 юли-6 август 1903 г. и потушено на 1 септември с.г.
Малка компенсация на усилията му, му поднася Младотурската революция от 10 юли 1908 г., когато успява да създаде съвет и синод в Цариград, които обаче остават непризнати от властта.
Разочарован от фанатизма на младотурските управници и с напредването на възрастта си, Йосиф се чувства все по-самотен и угнетен. В дневника си неведнъж се пита какво би станало след кончината му, тъй като до голяма степен постигнатото свързва преимуществено с личността си. Нападат го и болестите. Става хипохондрик, страда от нервна преумора и артрит, от порок на сърцето, което го кара да се лекува в Западна Европа и дори да мисли за оттеглянето си от поста, за което е разубеден от самия цар Фердинанд през 1910 г.
Неговият сродник и лечител, д-р Ватев, го успокоява през пролетта на 1908 г. с думите: ”Няма да оправиш ти македонския въпрос,той е в ръцете на великите сили... Защо се тревожиш за изхода на едно дело, което не зависи от теб?”, но това не му пречи да се терзае в края на 1911 г. от мисълта, че „Ние имаме една енергия само, но сме малко числено и неоформени като народ.”
Песимистичните му заключения се потвърждават напълно от народната трагедия от 1913 г.
След изживяната еуфория от славните победи през 1912 г., надеждите свързани с примирието от 21 ноември 1912 г., падането на Одрин на 13 март 1913 г. и подписването на Лондонския мир от 17 май 1913 г., идва „престъпното безумие” от 16 юни 1913 г., Междусъюзническата война от 16 юни 1913 г.и нейният крах, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., с които България губи половината Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по-голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.
Катастрофата слага край на дейността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София на 28 ноември 1913 г. болен, стар,измъчван от угризения и покрусен от фаталния изход на народните борби.
В столицата пристига в 15,15 часа след обед. Посрещнат е от царя, премиера д- р Радославов и бившия министър-председател Малинов. Фердинанд със свалена шапка почтително целува ръката на светия старец, след което екзархът е въведен в царската чакалня, където приема поздравленията на очакващите го.
Първо разговаря с Фердинанд. Според по-късни коментари си изпуска нервите и обвинява монарха за краха на националния ни идеал, вследствие на което отношенията между двамата безвъзвратно са преустановени.
След срещата с видните представители на нашия политически и интелектуален елит с автомобил е закаран до синодалната палата, където му е отделен апартамент с няколко стаи за него.
Йосиф I е с разклатено здраве и по официална информация на 2 декември 1913 г. „пази леглото“.
Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, въпреки че възлага големи надежди на интелигенцията ни, която трябва да изпълни дълга си за възмогването на българския дух. Прозренията му имат характер на политически завет: ”Ето защо на нашата интелигенция преди всичко се налага повелителен дълг да бди за съдбините на Църквата и нацията. Начело на държавата трябва да стоят хора почтени и просветени, а народът трябва да се възпитава в нравствено-религиозен дух.
Особено внимание да се обърне на домашното възпитание и първоначалното училище,дето закон Божий и гражданското учение да заемат едно от видните места. Само чрез системна подготовка на младото ни поколение и чрез умело внедряване в неговата крехка душа един просветен творчески национализъм ще може да се създадат добри и съзнателни граждани... Вярата на нашите праотци, която запази българщината през вековното робство,ще ни запази и в бъдеще, въпреки превратностите на историята.”
В столицата екзархът управлява със Синод, на който е председател и дори се противопоставя на опита за нова уния с Рим в края на 1913 г.
Тъжното е, че въпреки демонстрираното уважение властниците игнорират архипастира ни.Както отбелязва с тъга на 24 юни 2015 г. редакторът на „Свободно мнение“ – „Негово блаженство умря незачетен, неподирен, нечут в най-тежките и съдбоносни за отечеството дни.Той с право казал на едного от приближените си :“Дойдох чужденец в София и чужденец си отивам.Аз обичам народа си.Той е злато народ.“
Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 г. се приема като национална трагедия в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили.
Безпристрастната и точна оценка за неговата дейност дават най-точно 28-те Македоно-Одрински настоятелства в България, които в издадения на 22 юни 1915 г. некролог прозорливо отбелязват: ”Историята на неговия живот е история на две поколения от българското племе от Шар планина до Черно море и от Дунав до Бяло море, две поколения, които на два пъти бяха щастливи да се почувстват съвсем близо до пълното постижение на своите народни мечти.
Дейността на екзарх Йосиф е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч, молитва... Винаги на своя пост като верен часовой и обграден от едно население, което за българското име въздигна стотина хекатомби, великият духовник на българската църква остана непоколебим и всред най-тежките исторически бури. Той носи като истински пастир с търпение и вяра тежкия кръст към българската Голгота“.
Тялото на екзарха е балсамирано, а на поклонението в екзархийския дом най-видните посетители са премиерът д-р Васил Радославов, хофмаршалът на двореца ген. Савов, началникът на протокола във външно министерство господин Милчев и шефът на дворцовата канцелария Страшимир Добрович. Покойника уважават руският и турският пълномощен министър Александър Савински и Фетхи бей.
Екзарх Йосиф е погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ , а събраните от него средства в размер на 455 000 лева според завещанието му от 6 май 1915 г. са разпределени в три дарителски фонда.
Остава нереализирана само мечтата му негов приемник да е Симеон Радев, който към датата на смъртта му е наш пълномощен министър в Румъния.
