Навършиха се 150 години от смъртта на един от организаторите и ръководителите на въстанието на българското население от Северозападна България през 1850 г.
Автор: Атанас Коев
На 12 юли се навършиха 150 години от смъртта на Иван Кулин – видeн деец на национално-освободителното ни движение от 30-те до 70-те години на XIX век; един от организаторите и ръководителите на въстанието на българското население от Северозападна България през 1850 г.
Земният път на бъдещия бунтар започва в село Медковец, днес Монтанска област, през 1803 г. в родолюбиво и патриотично българско семейство. Още като юноша той става хайдутин, за да мъсти на турския поробител. След това създава своя собствена чета, с която води няколко сражения с османските потери.
В периода 1834-1837 г. Иван Кулин се включва активно в т. нар. Берковско-Пиротски въстания. След като бунтовете са смазани, се завръща в родното си село и е избран за негов кнез. През 1845 г. под негово ръководство е построено и е открито българско училище в Медковец. От 1848 до 1850 г. е назначен за баш кнез на цялата Ломска каза, тъй като се ползва с доверието на турската администрация при събирането на данъците от местното население.
Когато през пролетта на 1850 г. започва подготовката за въстание в Северозападна България, Иван Кулин се включва дейно в това начинание. След началото на бунта става един от неговите водачи. При завързалите се тежки сражения с турския аскер и башибозук е заловен и хвърлен в затвора. Наскоро след това обаче успява да избяга от тъмницата и емигрира – първоначално във Влашко, а след това в Сърбия.
През 1856 г. видният наш революционер се включва в подготовката на т. нар. Димитракиева буна, но, след като тя е разкрита от османските власти, се спасява отново в Румъния, където впоследствие се запознава с Любен Каравелов. Когато през 1867 г. се създава Българският революционен централен комитет (БРЦК) Иван Кулин се присъединява към него и започва активно да му сътрудничи.
В началото на 1867 г. бунтарят от село Медковец заминава за Сърбия, където установява контакти със сръбските власти. Те го насърчават да сформира чета, с която да навлезе в българските земи. Лично сръбският крал Михаил му обещава подкрепата си в това начинание. За целта сърбите доставят 100 белгийски пушки и започва набирането на четници.
Постепенно в град Зайчар се сформира отряд от 160 български бунтари, готови да умрат за свободата на Отечеството. За войвода на четата е избран Иван Кулин, а за военен ръководител Еремия Петров. Четниците получават от родолюбивата българка П. Станкович знамето на Първата българска легия, която тя в продължение на цели пет години грижливо е кътала в дома си.
На 2 юли 1867 г. отрядът, предвождан от Иван Кулин, преминава сръбско-турската граница в местността Иванова ливада. Още в крайграничния район четниците са пресрещнати от многоброен турски аскер. В завързалото се тежко сражение дружината губи десет души, а около четиридесет се разпръскват в околността.
Вместо обещаната от сърбите допълнителна военна подкрепа в тила на отряда пристига сръбска милиция. За да не последват усложнения на отношенията между Сърбия и Османската империя, сръбските части предлагат на бунтарите да сложат оръжие и да се предадат. Тъй като по-нататъшната борба става безпредметна, войводата Кулин нарежда на четниците да се разоръжат. Така акцията на Зайчарската чета приключва с неуспех.
Кулин обаче не се отчайва от този неуспех и продължава революционната си дейност, сътрудничейки активно на БРЦК, но внезапно умира на 12 юли 1870 г., на 67-годишна възраст, оставяйки трайна диря във възрожденската ни история и в борбите на народа ни срещу османската власт в Северозападна България.
