В православния и католическия свят се откриват редица паралели в почитането на великомъченицата – властта й над валежите, гадаенето на времето, връзката й с женското плодородие, лековитите извори
Автор: Кристина Менхарт, Будапещенски университет „Лоран Йотвьош"
Великомъченицата св. Марина е почитана и от православната, и от католическата църква (в католическия свят е позната под името св. Маргарита Антиохийска). Според православния календар патронният й празник се чества на 17 юли, а според католическия - на 13 юли.
Св. Марина се смята за закрилница на душевноболните, покровителка на брака, на водите и Южното Черноморие. Тя помага срещу беззаконие и несправедливост. Денят, посветен на нея, фигурира в месецословите на повечето славянски евангелия и апостоли.
Във византийската агиография пространното житие на св. Марина се среща в многобройни варианти,
повечето анонимни, които са поместени под датата 17 юли. Под византийско влияние култът към светицата се разпространява много рано в българските земи. Службата за св. Марина е част от ранния пласт на старобългарския празничен Миней, съставен още от Кирило-Методиевите ученици в България в края на IX – началото на X в.
Най-ранните изображения на светицата се намират в Боянската църква (1259 г.), в манастира „Св. Марина“ в Карлуково (ХІV в.) и в църквата в Долна Каменица (също от ХІV в.).
Във византийската живопис мъченицата традиционно се изобразява по два начина – като млада жена, облечена в червен мафорион, държаща в дясната си ръка кръст, или вдигнала чук, за да удари Велзевул, но се срещат и икони, където на ръката й е кацнал бял гълъб, а в краката й е змеят, победен от нея.
Култът към св. Марина в България
В България на великомъченицата са посветени митрополският храм „Св. великомъченица Марина“ в
Пловдив (там се намират част от мощите й - кост от дясната й ръка), църквата „Св. Марина“ в Дебелец (Великотърновско), храмът „Св. Марина“ във Велико Търново (построен от Колю Фичето), параклисът с аязмо в село Кости (Бургаско), параклисът и чешмата „Св. Марина“ в Батак, девическият манастир „Св. Марина“ в с. Каран Върбовка (Русенско), девическият манастир, изворите и параклисът „Св. Марина“ в с. Сяново (Тутраканско) и др.
В българските народни поверия образът на св. Марина съдържа положителни и отрицателни (дори демонични) черти, тя е помагаща, но и наказваща светица. В българските народни представи светците, както и другите посредници, са се смятали за потенциално опасни същества, съществуващи на границата на човешкия и на отвъдния („оня“) свят. Те са обект на страхопочитание, вярващите са се стремели да спечелят благосклонността им с представяне на жертви и със спазване на забрани.
В българския фолклор св. Марина се нарича опална или огнена (други названия са още „чурлига”, „пърлига”, а в южните райони – „люта” и „чурута”), тъй като нейният патронен празник се пада на един от най-горещите дни през лятото. Празникът ѝ е последният ден от триадата празници, наричани „Горещници“. Седмицата от 15 до 20 юли се нарича „Запалена”, „Опална неделя” или „Громна
неделя”.
В деня на Марина не се работи, забранени са всички дейности, свързани с огъня: не се пали огън, не се излиза на полето, за да не се запали реколтата, не се сяда дори около семейното огнище, не се пече хляб.
Св. Марина се свързва и със светкавиците, гръмотевиците и проливните дъждове. Върху голяма територия в България е разпространено поверието, че светицата е сестра на св. Илия, другият светец-градушкар. Според преданието, св. Марина всяка година крие от св. Илия датата на неговия празник, за да не запали от радост полята или да не прати буря и градушка на земята.
В народните песни от Странджа, св. Марина е девойка, зачената по чуден начин, обещана за невеста на Слънцето от своята майка. Тя е стопанка на небесния огън, с който може да накаже всеки, който не вярва в силата ѝ или не спазва забраните, свързани с празника. Важен елемент на празничната обредност е запалването на т. нар. „жив огън“.
Според традицията, огънят в къщите веднъж в годината е бил изгасван, и се палел „нов“, „жив“, „божи“ огън. С триене на парчета дърво (от липа, ясен или боровинков храст) огънят се запалва по най-примитивен начин, което се извършва от момчета близнаци или от млади мъже с еднакво име. Жаравата се внася вкъщи, с нея се запалва огънят в домашното огнище. Смята се, че божественият огън може да слезе и сам от небето (като гръмотевица) в последния ден от Горещниците, на св. Марина. Този огън предпазва селото от болести, самодиви, вампири; хората и
домашните животни го прескачат, за да бъдат здрави.
Другата част от забраните е свързана със змиите, тъй като в българската народна вяра св. Марина е господарка и на змиите. Вярвало се, че тя може да излекува ухапване от влечугото, но ако се разсърди, праща змиите сред хората да ги хапят. В деня на светицата змиите се прибират под земята, където св. Марина ги държи затворени. Срещат се изображения на мъченицата, в които тя държи змии в престилката си или в кърпа, или носи кошница, пълна със змии. Затова се забранява да се решат коси, да се опъва въже и канап или въобще да се извършва каквато и да било работа с прежда или въже, защото змиите ще излязат по полето или ще ухапят този, който работи с връв.
Света Марина е позната и като лечителка – на деня й се посвещават лековити извори и аязма, вярващите се мият или пият от водата им, защото вярват, че който на този ден се окъпе в топли извори, ще бъде здрав през цялата година.
В някои легенди св. Марина е описана като лечителка на очните болести. Слепите проглеждат отново, щом си измият очите с вода от нейните извори. С лекуването на очните заболявания е свързан манастирът на света Марина до русенското село Каран Върбовка, който, заради лечебния си извор, е обект на поклонение и до ден днешен.
Най-голяма лечебна сила се приписва на лековитата вода в пещерата „Св. Марина“ до странджанското село Сливарово. Болните прекарват нощта пред пещерата и чакат знак (в съня си) как ще се излекуват. Често я посещават и бездетни жени, които влизат в пещерата призори, оставят там малки подаръци с надеждата да им се роди дете.
Св. Марина е защитница и на момите. В Родопите, по междуречието на Струма и Места, в Странджа денят ѝ е празник на момите и момците в предбрачна възраст, които прекарват нощта пред пещерите, посветени на св. Марина. Входът на пещерата при с. Сливарово е много тесен, според легендата през него могат да минат само девствени моми, а водата вътре е лековита. Младите се провират през него за здраве, а целият нощен празник (наричан лефтерски панагир) е съдържал оргиастични елементи, свързани с определени инициационни практики.
Вярва се, че който не е посетил „лефтерския панагир“, не може да се омъжи или ожени. Характерно за култовите места, свързани със св. Марина е, че те се намират в усойни местности, най-често в пещера или дълбок дол, а отиването до тях е свързано с продължително слизане надолу. Състоят се от манастирче, лечебен извор (аязмо) и околни дървета, на които се закачват даровете за светицата (най-често т. нар. вотиви, умалени изображения на човешкото тяло или само на болния орган, за който се търси лечение.
Култът към светицата в Унгария
Католическата църква зачита св. Маргарита Антиохийска измежду 14-те светципомощници и между 4-те главни девици (Virgines Capitales). Тя е защитничка на девойките, на бременните и родилките (понеже е излязла жива от търбуха на змея), но се търси нейната помощ и срещу зли духове и в особено тежки моменти.
Нейни атрибути са короната, палмовата клонка, кръстът и вързаният змей, по-рядко факел или желязно гребло (Magyar Katolikus Lexikon), които се появяват и в иконографията.
Св. Маргарита Антиохийска е особено почитана като светица в Унгария по време на династията на Арпадите, наричана е „Защитница на кралството“ (PatronaRegni). Унгарският ѝ култ е бил налице още през средновековието и се усилва по време на крал Боил (Béla) III и съпругата му, Анна Антиохийска. Тяхната първа дъщеря също получава името Маргарита, това име е много популярно в династията на Арпадите.
Фактът, че името на светицата не се среща във формата Марина, показва, че и преди византийското влияние в страната е съществувал значителен култ към св. Маргарита. Смята се, че крал Андраш II (1205–1235), който през 1217 г. купува част от мощите на св. Маргарита, не е въвел, а само е подкрепил вече съществуващият култ.
Според народните вярвания на унгарците, 13 юли, денят на св. Маргарита (Антиохийска), е т. нар. четиридесети ден. Вярва се, че ако на този ден вали дъжд, ще вали и през следващите 40 дни. Народният прякор на светицата е „Сърдита Маргарита“ („Mérges Margit”) или „Пиклива Маргарита“ („Pisis Margit”), което се свързва с честите бури и градушки в този сезон, които застрашават или дори съсипват реколтата. С нея е свързана и следната поговорка: „Ядосана Маргарита не носи благословия“(„Mérges Margit, mert áldást nem hoz”).
На този ден унгарците гадаят и за качеството на реколтата: ако вали, орехите и лешниците ще ипопадат или ще бъдат червиви.
От деня на св. Маргарита се разрешава къпането в открити води.
В Унгария се намират няколко места и има няколко легенди, които могат да се свържат със св. Маргарита Антиохийска. Вероятно с нейното име е свързан параклисът „Маргарита“ на върха Каранч (окръг Ноград, Северна Унгария). Според легендата, първият параклис е построен първоначално през ХІІІ в. от Боил IV или от дъщеря му, споменатата вече св. Маргарита Унгарска, и е посветен на св. Маргарита Антиохийска (Magyar Katolikus Lexikon).
Според други извори, параклисът е построен от представителки на местната феодална аристокрация (вдовицата на Жигмонд Форгач, Каталин Палфи или Барбара Форгач) през ХVІІ век. Според народното поверие девойка, която в деня на църковния събор обиколи на колене параклиса, ще узнае кой ще бъде съпругът ѝ. Наблизо има и свещен кладенец.
Друг, свързван със св. Маргарита Антиохийска обект, е руината на църквата на паулините в Гомбасьог (част от село Салоц/Славец, дн. Словакия) и намиращият се близо до нея извор „Маргарита“. Според преданието, девойка на име Маргарита често идвала тук при любимия си, който бил престъпник. Един ден напразно я чакали да се прибере вкъщи. Девойката изчезнала, само кръвта ѝ оцветила в червено водата на извора.
Връзката между св. Маргарита и змея/дявола също е запазена в унгарските народни поверия. При унгарците чанго от Молдова (дн. Румъния) е известна една апокрифна молитва срещу градушка, причинена от сатаната, в която се обръщат за помощ към св. Маргарита.
На края на село Мариакеменд (окръг Бараня, Югозападна Унгария) е издигнат паметник на св. Маргарита, на който девицата стъпква с крак змея. Вероятно е издигнат срещу градушка, за да се защитят лозята от лошото време, пристигащо в образа на змей. При голяма суша възрастните жени от селото са излизали да се молят за дъжд при този паметник. Тъй като често лозите са съсипвани от градушка, паметникът бива няколкократно събарян, но после – отново възстановяван.
Света Марина и българите в Унгария
Според поверието св. Марина (както и св. Маргарита) допринася за осигуряването на добра реколта, макар и най-вече с това, че слънцето не изгаря или градушката не унищожава посевите. Вероятно затова я избират за своя закрилница и българските градинари от село Поликраище, които идват да работят в Унгария. На името й е осветена и църквата в селото, свързана с историята на национално-освободителните борби и на градинарите гурбетчии.
Според данните, най-старата църква „Св. Марина“ в село Поликраище е построена в 1650 г. от неизвестни майстори. Останки от нея съществуват до 1951 г., когато окончателно е разрушена от
тогавашното ТКЗС, а от украсата й е запазена само една икона на св. Трифон, дарена от българското градинарско и земеделско дружество във Виена.
Източник: Със съкращения от abcdar.com - електронно списание в областта на хуманитаристиката; Х-ХХI в. год. V, 2017, брой 10
