На 6 септември се навършват 120 години от рождението, а на 21 октомври - 40 години от смъртта на управлявалия встраната ни в най-тежкия период на българската история
Автор: Борис Цветанов
За него писателят Николай Хайтов изтъква: „Вълко Червенков беше човек с голяма съвест, висок морал и добро сърце". Лукан Варадинов допълва: „Човек с широка култура, изключително етичен". А Калин Тодоров отбелязва: „За комунистическите вождове, включително и българските, по принцип се говори като за мумии. Някакви хора, които стояли и махали от мавзолей. В тайни стаичка вземали решения за съдбата на народа... И никой не се опитва да ги разгледа като обикновени хора"...
Не само из жълти издания световно неизвестни автор чета, но дори в претендиращи за написали сериозни четива публицисти се надпреварват да пишат глупости не само за политиката, но и за личния живот на управлявалия в най-тежкия период на българската история страната - Вълко Червенков.
Тук няма да стане дума за политика. Но не можем още преди да разкажем за една голяма любов, траяла 55 години, да не отречем всички глупости, с които са пълни някои сайтове, окачествяването този високоморален мъж като „партиен бик", на който пък сводник му бил Тодор Живко; имал забежки с оперната прима Нели Карова, че и с Леа Иванова, Тинка Краева; че охраната гледала през ключалки в кабинета му в Министерския съвет... Невежество и гавра! До тук. От тук ще четете за една за любов.
Разказва самият Вълко Червенков: „За първи път срещнах Елена в края на май 1919 г. на първия конгрес на БКП (22 на БРСДП) в залата на „Ренесанс"... Аз се втурвах към една ложа, за да видя залата и се сблъсках, направо съборих там едно момиче... Този сблъсък ни свърза завинаги. Това беше сблъскване със собствената ми съдба".
Тогава Вълко Червенков е на 19 години, последен гимназиален клас, Елена - 16-годишна, шести клас във Втора девическа гимназия.
„Елена имаше големи синьогълъбови чудни очи - ще напише след десетилетия той, - излъчващи доброта, в тях светеше чиста и голяма душа. Колко любов, колко добродушие, колко скромност и търпение, колко човечност имаше в тези необразими, рядко одухотворени очи, излъчващи искреността на сърцето... "
Той седмици не знае, че Елена е малката сестра на Георги Димитров.
Започва чудесна дружба на млади революционери. Те ще са ръка за ръка по клубовете, където Вълко декламира заедно с Иван Паунов-Ванката Смирненски и Петьофи, по събрания, манифестации. В първите редици на младите в Ючбунар. Приятели ще префасонират популярна песен:
Войвода им беше
Вълко Червенков,
байрак развява
Лена девойка...
„Чиста беше нашата дружба с Елена - ще си спомня в старините си Червенков, - която прераства с времето в дълбока, взаимна обич..."
На косъм от смъртта - не в преносен, а в пряк смисъл е Вълко, когато на 10 септември 1922 г. младите момичета и момчета от Ючбунар са нападнати от развилнели се дружбаши. При опит да защити нападната бременна жена, той е наръган с нож. Ще се окаже, че раната е на милиметър, а може би половин от сънната артерия. Ужасеното момиче Елена спира кола. Вълко е откаран в Александровата болница, там го връща за живота д-р Александър Станишев (същият, който ще бъде разстрелян на 1 февруари 1945 г.).
Червенков прекарва цял месец в болницата, до него неотлъчно е Елена. По това време тя е работничка в бонбонената фабрика на Бераноа между „Пиротска" и „Цар Симеон".
Арестувана е на 1 април 1925 г. По време на разпит вижда на бюрото на полицая часовника на брат си Тодор. Разбира, че вече е убит. Освобождават я на 14 април, на 16 вече отново я търсят.
Двамата с Вълко намират убежище в дома на писателя Славе Езеров (Светослав Битраков). Нощем Вълко пише стихотворения. Повече сатира, малцина знаят, че дори през 1951-1959 г. той често ще печата стихове и епиграми в „Стършел" (под псевдонимите Петров, Владимиров, Червен).
На 4 септември 1925 г., някъде в полето до жп линията София - Перник ще плачат и двамата, прегърнали се на раздяла. След година ще се съберат в Москва - докато смъртта ги раздели.
За тая тяхна сватба в медиите е пълно с глупости. Било неморално съвместно съжителство на семейни начала, нямали брак. И на никой не му идва на ума, че през 1926 г. в СССР не съществува понятието „граждански брак"!
И друго не знаят третокласните писачи. Докато Елена и Люба Ивошевич си приказват по женски, Георги Димитров отвежда навън Вълко и по човешки го пита, обмисли ли е всичко добре. Защото Елена от малка си е все болната... Отговорът е: Това няма значение! И Димитров, който по това време не е нищо повече от обикновен емигрант, благославя двамата.
За семейния живот Червенков ще напише: „През всичките ни съвместни години нейната скромност стигаше до самоунищожение. Защото бе потиснала богатите си заложби, които не получиха размах... А беше и общителна, лесно се сближаваше с хората, всички я обичаха. Беше човеколюбива и скромна. Без високомерие и надменност".
Имат две деца. С болка в старостта си Вълко ще отчете, че поради неговата заетост, Елена „сама отгледа децата при тревоги и тежки условия".
Такава ще остане тя и когато живеят било на „Фердинанд"5 (сега бул. „Васил Левски"), било във Врана. До последния й дъх. След който той всеки ден ще си спомня за една алея и една пейка. До 21 октомври 1980 г.
