8 ноември е Ден на Западните покрайнини - майка или мащеха е България за сънародниците ни в Сърбия
Автор: Борис Цветанов
100-годишнината от окупацията на Западните покрайнини се посреща с почти пълно мълчание от българското общество. Българската политика и дипломация мълчешком се измъкват от щекотливата тема, че Ньой осъди българи на доживотен затвор без право на помилване. На нас никой не ни подава ръка, включително Майка България. Правят се наивни и все безуспешни опити за подобряване живота в затвора, но в същото време строго ни се подвиква да си кротуваме в него.
Отдавна вече селата ни и дори улиците на Босилеград пустеят. В сравнение с преди 40 години хората вече са десет пъти по-малко. Тридесетина нови деца тръгват на училище всяка година, двеста души заминават в отвъдното.
Ония в България, които искат да помогнат не могат, другите, които могат - не искат...
Иван Николов,
председател на Културно информационния
център на българите в Босилеград
На 6 ноември 1920 г. правителството на Кралството на сърбите, хърватите и словенците нарежда на сръбски войски, без да има санкция от специалната комисия по Ньойския договор, да се окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко и части от Трънско и Кулско. Искат се още Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, принадлежащите им землища, иска се Пернишкият въглищен басейн, дори София и Софийско поле и столицата ни да се премести във Велико Търново.
И до ден днешен българската дипломация не отваря дума за законността на акта от гледна точка на международното право. Защото самата законност на кралството е съмнителна. Достатъчно е само това, че е обявено без да има ратификация от хърватския Събор. Още по-драстично нарушение е, че Голямата скупщина още не е събирана по това време.
Окупацията нарушава и решенията на комисията в Ньой.
В протокол 2 от 7 март 1919 г. представителите на Франция Ла Рош, на Англия сър Айр Крот и генерал Ле Ронд заявяват недвусмислено, че Сърбия формулира спрямо България само стратегически, но не и етнически съображения.
В протокол 16 от 13 март представителя на САЩ д-р Дей заявява, че даването на предимства на Сърбия поставя българската столица напълно под опасност и ще предизвика брожения сред народа.
Полковник Кастолди от Италия също е против, заявявайки, че това ще отвори диспропорции с тежки политически и икономически последствия за България.
Още тогава се пророкува, че Сърбия няма намерение да се съобразява със Сенжерменския договор от същата година за гарантиране права на малцинствата и за осигуряване на техни училища и медии.
България обявява тридневен траур. Българските жени слагат черни забрадки - символ на окупацията, и наричат измислената граница „черна".
Просръбският министър-председател се отказва да скочи в защита на 64 509 български поданици и зачерква с лека ръка 122 български училища, 45 църкви.
Оставена е френско- британско-японско-сръбска комисия с български безгласен безгръбначник своеволно да крои „граница".
Дори френският полковник в нея Орьони се срамува от работата, за която е нает и пише: „Няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всякакви географски и етнографски условия, затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури от изток и от непроходими планини на запад".
Разселени са 25 български села, разделят се къщи, дворове, ниви, кладенци, гробища...
Започва, както го нарича Иван Николов, доживотия затвор без право на помилване.
Има само един промеждутък от четири години - 1941-1944 г., по време на българското управление на Поморавието и Вардарска Македония, през който изгрява свобода и за Западните покрайнини. Но този период и до ден днешен се нарича в Сърбия „българска фашистка окупация".
Само през това време българско правителство е свършило нещо за българите там. Освен това се издава в София от Каран Дончев вестник „Български запад“.
Четвърт век по-късно друг министър-председател ще се умилква около чорбаджията си Сталин и ще се съгласява, че Западните покрайнини пак се дават, този път на Югославия все по някакви „стратегически съображения". Всъщност те не съществуват нито като юридически, нито като политически.
Още основателят на международното право Джентилис дава формулата: „При сключване на безсрочни договори, се разбира, че те са задължителни само до тогава, докато обстоятелствата, при които са сключени, са останали неизменни".
ФНРЮ през 1945 г. заявява, че ще гарантира човешките и етнически права на българите в Западните покрайнини, ще има български училища. Но на всичко е сложен край още през 1948 г. Започва големият терор над населението, учителите са изгонени, хиляди българи опознават „рая" Голи Оток или този на Гъргур.
През 1948 г. българите в Югославия са 61 140 души. При преброяването през 2002 г. вече са 20 500. В наши дни - под 18 000. Ако това не е политика на геноцид, нека някой ме убеди, че е на добросъседство.
Днес картината продължава да е мрачна.
Българите имат един вестник „Ново братство“, който продължава да разсейва мрака с българска реч, и който излиза само благодарение на героичните усилия на неколцина списващи го, начело с Миле Власов, главен редактор на изданието и директор на едноименното издателство.
Вестникът вече не е седмичник, както е започнал през 1949 г., мъчи се да поддържа периодичност от два пъти месечно и аз се учудвам толкова ли е невъзможно българското правителство да подпомогне патриотите там, колко нула, нула, нула един процент от безотчетните на някое от неизброимите ведомства би струвало...
А е имало години, някога, някога, колкото тридесет-четиридесет лета, когато е имало и детски вестник „Другарче" и голям литературен месечник, когато са се издавали всяка година десетки книги...
Освен всичко, днес по никакъв член на международното право Западните покрайнини не могат юридически да са част от Сърбия, да не говорим за някакви „стратегически съображения" при съвременните военни дадености.
Инж. Ангел Пелтеков от гражданския комитет Западни покрайнини години наред обяснява на властващите, че „от датата на разпадането на Съюзна република Югославия на 28 юни 2006 г. Сърбия е незаконен окупатор на Западните покрайнини поради окончателното заличаване на обекта на международното право, комуто тези земи са предоставени по договор. От тази дата до днес България е била длъжна всеки ден да протестира във всички международни форуми и да иска безусловно връщане на окупираните от Сърбия територии. Българската политическа върхушка днес е неграмотна, стерилна, безотговорна и без елементарни познания по въпроса на националните интереси и приоритети"!
Подобно е мнението и на мнозина изтъкнати български юристи международници. Но кой да ги чуе?!
