Съдбата на Змей Горянин е твърде сложна, пълна с превратности и достойна за роман или филм

Автор: Огнян Стамболиев

Доц. д-р Атанас Колев е завършил машинно инженерство в Техническия университет в София. Преподавал е в Русенския университет. Автор на редица научни трудове и изследвания в своята област, но също и на много исторически и литературни публикации, посветени на миналото и културната история на дунавската ни столица, на бележити личности, сред които централно място заема писателят Змей Горянин (1905-1958), едно значимо име в периода между двете войни, после забранено, забравено, което той в наши дни възкреси.

- Защо именно Змей Горянин?

- Защото това е име легенда, привличащо вниманието като магнит, но заедно с това е и загадка. Предполага се, че за него нещо се знае, но едва ли достатъчно добре се познава като явление в нашия литературен и духовен живот.

- От вашия респектиращ както с обема си (над 300 страници), така и с обхвата си труд, озаглавен „Змей Горянин. Летопис. Живот и творчество“, издаден наскоро, разбираме, че съдбата на този човек е била твърде сложна, пълна с превратности, достойна за роман или филм... 

- Да, така е. Съдбата на Светлозар Димитров, роден на 11 януари 1905 г. в Русе, както казва той: „Родил съм се на брега на Дунава, в прославения, и то съвсем основателно град Русе”, е наистина сложна и драматична. Беден син на счетоводител – тесен социалист и „необуздан бохем”, разпиляно детство в Русе, Свищов, Пловдив и отново в Русе. Отрано се издържа сам. Завършва последния клас на прочутата русенска мъжка гимназия „Княз Борис Първи”, дала на България ред прочути мъже (учени, писатели, юристи, артисти, музиканти – в нея учителят по френски Стоян Михайловски създава химна „Върви, народе възродени”), но остава без възможност да продължи образованието си. Налага се да работи като счетоводител и чиновник пред деня, а през нощта да пише, като следва неизменно мечтата си за успех като писател. И наистина, в периода между двете войни той е издаван, четен, високо оценен от критиката. Бил е в кръга на прочути писатели, учени, музиканти. Приятел на Елин Пелин, на академик Арнаудов, на Добри Немиров, избран за член на УС на Съюза на българските писатели. Ползва се с безспорен авторитет сред обществеността и столичните културни среди.

- И наистина успява?

- Да, бих казал, постига го бляскаво. Става много популярен. Но след преломната за съдбата му 1945 г. той се оказва на другия полюс – политически затворник (бездарни литератори комунисти го обявяват за „немски агент”  и „фашист”!), след това живее в пълна изолация, бори се с нищетата. Като забранен от властта писател (доста от книгите му са в списъка на цензурираните литературни съчинения), той просто не може да си намери постоянна работа, а новите му книги не се печатат, старите, дори и най- четените, не се преиздават. Но моралният тормоз не успява да го пречупи – той живее с гордо вдигната глава, в непрекъсната борба за оцеляване, не престава да пише стихове, разкази, епиграми и „книги за чекмеджето”.

- Явно съдбата е била немилостива към този човек...

- Да, бих казал, че животът на Светлозар Акентиев Димитров, известен с псевдонима си Змей Горянин, е като на герой в антична трагедия – изпитания, превратности, драми. Голяма и драматична любов (един триъгълник между него, любимата съпруга Соня и известния художник, също влюбен в нея, Васил Стоилов), изневери, ревност, приятелства и предателства, радости и много болка, обич към децата, най-верните му читатели, за които пише много, обич, при това, обагрена с дълбоко стаената в сърцето му мъка от липсата на свои деца... И болката, непрекъсната спътница на писателя, която бих казал е била комплексна – физическа, често е боледувал, и емоционална – ранната смърт на майката, към която е бил силно привързан и не го е напуснала никога.



Но той е преживял и болка от измени  на любими хора, както и душевно страдание от проявите на злоба и завист на посредствени литератори, развихрили се след 1944 г. И може да се каже, че винаги потърпевшият е бил той, душата на всяка компания, винаги заобиколен от приятели, на които безотказно се е себераздавал, при все че твърде рядко е получавал помощ и разбиране от тях в критични моменти.
 - През последните години се заговори за таланта на този писател, който е бил много обичан и четен преди войната. 

- Да, заговори се доста от немалко честни и сериозни литератори. Заговори се за таланта му на сладкодумен разказвач на историческа проза, вдъхновена от славната многовековна наша история, за пропитата с тиха тъга и силна вяра християнска лирика, за свежата и неостаряваща  злободневност на неговите духовити епиграми, за ведрото настроение и топлия хумор в стиховете за деца, за чудесните и мъдри притчи, пръснати из почти всички детски издания през 30-те и 40-те години на ХХ век, за проникновените есета, неизгубили своята актуалност и днес. И във всеки от текстовете му има любов, преклонение към родния край, към България!

- Вие лично направихте много, за да се чества този незаслужено забравен, забраняван автор.

- През 2015 г. отбелязахме мащабно 110-годишнината от рождението на Змей Горянин с Русенското общество за културно и историческо наследство (РОКИН), което носи неговото име, заедно с Русенската библиотека „Любен Каравелов”, една от най-старите и най-богатите у нас. А също и Русенският университет.  Оказа се, че в дунавската ни столица, освен много бележити музиканти, артисти, учени, медици, юристи, са  родени, творили и творят над 180 писатели, поети, преводачи (сред тях има и две световни имена  Елиас Канети и Майкъл Арлън), но единствено Змей Горянин е създал цели два големи цикъла със стихове за родния град – „ Сонети за Русе” и „Песни за моя град”.

- Запазено ли е литературното наследство на този интересен писател?

- Да, съхранени са изданията приживе и неиздадените ръкописи, както и целият архив на писателя. Освен поезията си за възрастни и деца, той ни е оставил една забележителна романна трилогия „Дунавът тече”, мемоарната книга „Червеният хотел”, в която възкресява стария Русе от началото на ХХ век, както и ред исторически четива.

Виж също: Гробът на Змей Горянин и манастирът „Седемте престола"