Текстът на мемоарите звучи като хроника, но и като изповед
Автор: Борислав Гърдев
На 17 ноември 1896 г. в България се провеждат избори за IX ОНС. Управляващата Народна партия прилага всички познати прийоми от нейния репертоар, за да ги спечели.
В Еленска избирателна колегия, от страна на опозицията участват Минко Радославов и Димитър Моллов от Либералната партия и Иван Белинов и Юрдан Теодоров, като представители на Демократическата партия на Петко Каравелов. Срещу тях се борят правителствените кандидати Теодор Теодоров – действащ правосъден министър, и Петко Горбанов – пом.-кмет на София.
Участниците в борбата се познават добре. Любопитна подробност е, че златарчанинът Минко Радославов е бивш поборник, Белинов е зет на Юрдан-Теодоровата сестра Гана Бобчева, а самият Ю. Теодоров е първи братовчед на Теодор Теодоров – като синове на братята хаджи Петко и Иван.
След като д-р Моллов и М. Радославов „видяха, че за тях няма почва, силно агитираха в наша полза" (Ю. П. Теодоров).
Схватката е жестока и безпардонна и защото е заложен авторитетът на министъра на правосъдието и на бъдещия подпредседател на парламента П. Горбанов. В типично народняшки стил изборите са грубо и брутално манипулирани.
Според Ю. П. Теодоров, партизаните на властта, „като употребиха всевъзможни фалшификации и насилия, и като видяха, че нищо не помага, чрез стражарите разгониха избирателите с голи шашки и ги биха с тъпото на сабите. Повече от 200 души има бити и почти всички стражари полицейски и горски са бити от населението, което се самозащищаваше.
...Министър Теодоров си бил заръчал книги, нарязани нарочно за бюлетини от Букурещ. Те бяха възжелти и тънки, тъй щото всяка минута беше известно на бюрото колко бюлетини са за нас и колко за тях". (В писмо до д-р Кръстьо Кръстев от 8 декември 1896 г.).
С „подавляюще болшинство" правителствените кандидати успяват да се наложат. Отвратен и унизен до дъното на душата си, Юрдан Теодоров – някогашен еленски кмет, русенски губернатор и член на Държавния съвет през 1881-1883 г., написва още същия ден (17 ноември) телеграма до княз Фердинанд, в която изтъква станалите насилия, беззакония и арести от страна на властта, „каквито наший град никога не е виждал", като моли смирено монарха да внуши на правителството „да не си позволява да вика избирателите, за да ги бие и гони с голи шашки и да не задушава народната воля".
Не е пресилено, ако се каже, че тази депеша има гръмотевично въздействие не толкова като вик срещу потъпканите граждански права, колкото като пример на доблестна съпротива срещу жестокостта на държавната машина.
Вестник „Народни права" в броя си от 20 ноември 1896 г. отбелязва, че в Елена „полицията, бясна до безумие, е върлувала", а пострадалият Минко Радославов свидетелства, че „по един най-варварски начин ме завлякоха и като последен разбойник ме хвърлиха в затвора, по-лош от онзи, когото прекарах в комитаджилъка".
Вестник „Свобода" (22 ноември 1896 г.) препечатва телеграмата на Теодоров, което пък предизвиква яростта на официоза „Мир" (24 ноември 1896 г.). Това е разбираемо, тъй като в него Т. Теодоров има много силно влияние. Правителственият орган напомня на чорбаджията банкер, че е бил член на турски съд, съдил въстаниците през 1876 г., че „е бил генерал-губернатор в руско време и депутат в българско време!".
Това принуждава Юрдан Теодоров не само да се дистанцира от народняците, към чиито министри „не съм хранил твърде големи надежди, защото ги познавах от първом и като другари на Стамболова" (в писмото до д-р Кръстев), но и да хване перото, за да напише своите спомени – не само като лична защита, но и за равносметка на действията си в страшната е неповторима 1876 г.
Ю. П. Теодоров работи усилено близо година – предговорът е с дата 12 септември 1897 г., а излизането на книгата става факт през октомври същата година под заглавие „Възпоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876-та година и по съдението на българските въстаници в Търново".
Мемоарите са отпечатани в скоропечатницата на Спиро Гулабчев и представляват много ценен извор и друга гледна точка на по принуда сътрудничещия на турската власт чиновник към българската драма в периода 9 май – 6 юли 1876 г. Текстът е и фрагментарен – обособен в два големи отрязъка, и емоционално въздействащ. Той звучи като хроника, но и като изповед.
В него има удачни белетристични находки (разпитите на Цанко Дюстабанов и Стефан Пешев) и документално пресъздадена картина на страстите и сблъсъците в съда, в който българи и турци са равностойно представени, а арбитражът е поверен на мъдрия и справедлив негов председател Али Шефик бей.
Записките на Ю. П. Теодоров не издават гузна съвест. Той не се чувства нито предател, нито подлец. Напротив, саморазкрива се като чувствителен, милостив и твърде инициативен и смел защитник на българските въстаници. Съзнавайки двусмисленото положение, в което се намира, трудно балансирайки в себе си противоборството на съвестен съдия, чорбаджия и патриот, Ю. Теодоров решава да бъде съдия по длъжност и защитник на въстаниците по сърце.
Той чистосърдечно си признава, че главните комити Георги Измирлиев, Стефан Пешев, Бачо Киро, Цанко Дюстабанов са били неспасяеми според турските закони, но когато е съществувала възможност, участта на останалите поборници е била облекчавана. Самият той не без гордост изтъква, че благодарение и на неговите усилия въжето са отървали Никола Обретенов, Сава Пенев, Цани Гинчев, Захари Иванов и Атанас Хаджииванов.
За Ю. П. Теодоров участието в извънредната комисия за съденето на въстаниците е тежка участ, постоянна болка и урок по неподправен хуманизъм. То влияе и върху психиката му, но и за укрепване убеждението му за справедливо обществено устройство.
Юрдан Теодоров си остава до края на живота реформатор, убеден русофил и демократ посвоему. Такъв е той и когато, дистанцирайки се от народняците, подкрепя демократите като независим. А реваншът спрямо братовчед му Т. Теодоров идва много скоро. На изборите на XI ОНС (12 януари 1901 г.) той и родственикът му Иван Белинов побеждават Теодор Теодоров най-вече с обвинението, че е „забатачил финансите на държавата“.
Всъщност, извън партийно-политическите сблъсъци, взаимоотношенията между братовчедите си остават коректни. Юрдан уважава повратливостта и властовия ресурс на Теодор и търси съдействието му като финансов министър.
„Балкана по нас да бъде поне добре измерен и изучен преди окончателното решение на Трансбалканската линия“, тъй като „през Еленския балкан линията не ще има толкова височини, както между Русе и Бяла“ (в писмо от 12 септември 1898 г.), което – в прав текст, не е нищо друго, освен ходатайство за инвестиции в родния край.
Сърди се на сина си Петко, че отказва да посети Теодор Теодоров (в писмо от 19 септември 1905 г.), а вече след краха на националните ни идеали, примирил се със задаващите се нови социални сътресения, Ю. П. Теодоров счита за нужно да се обърне към братовчед си - вече премиер, за да сподели с тъга: „Ний сега очакваме кавги и боеве по изборите, успех и предимства на левичарите и в резултат - республика или революция"... (лятото на 1919 г.).
Ю. П. Теодоров надживява Т. Теодоров със седем години, като до края на живота си (1931 г.) не изпитва към него ненавист или злоба.
Това ме подтиква да смятам, че понякога наистина трябва да сме благодарни на грубите политически нрави у нас, особено в края на XIX век. Те захранват не само кресливата тогавашна преса, но и националната литература, и успоредно с раждането на шедьоври като фейлетоните и „Бай Ганю“ на Алеко Константинов, стимулират и такъв достолепен нотабил като Ю. П. Теодоров да напише своите стойностни и впечатляващи мемоари.
Наистина, те не са от ранга на „Записките...“ на Захарий Стоянов, но поне не отстъпват на „Записките на един осъден“ на Иван Евстратиев Гешов и със своите качества ни убеждават непосредствено, че без тях нашата литература като облик би била по-бедна и по-едностранчива.
