Вижте каква е истината за нашумялата драма с едни взривове и съмнителни ампули, Гемето и английски шпиони
Автор: Борис Цветанов
Най-обсъжданата от софиянци тема през цялата 1941 г. не е била нито влизането на България в Тристранния пакт, нито 22 юни, нито обявяването на война на Англия и САЩ.
Най-обсъждата тема е била, че известният по онова време Георги Михов Димитров, наричан Геме, с помощта на английските плутократи щял да отрови питейната вода на Боянския водопровод и да умори столичани.
Г. М. Димитров - Геме
Дори в наши дни драмата се раздухва, и то от сериозни автори като да речем Росен Тахов. Макар той да твърди и пред смаян, все неподготвен, телеводещ: „Има документи", всъщност такива няма.
И тъй като с това се занимавах още от преди 40 години и знам неща от наши и чужди източници, някои неизвестни и днес, нека си кажа приказката.
Единствено като документ за случая може да мине, и то с много уговорки, написаното от Богдан Филов в дневника му на 23 февруари 1941 г.
„Полицията заловила при резервоара на Боянския водопровод в една барака доста взривове, фитили и някакви съмнителни ампули (сега се изследват). Откритието станало случайно от един ловец, чието куче влязло в бараката. Сигурно е английска работа.„
Толкова.
Из София след няколко дни, когато из кръчми, сладкарници и локални се говори за бягство на Геме и изловени по бели гащи 35 английски шпиони, започват и сензационните разкрития, че ингилизите трябвало да изтровят софиянци, да свалят властта, да обявят република...
Заговорило се дори да се намери ловджийското куче, да му се издигне паметник и на негово име да се назове улица.
Тази история получава и международен отзвук. Германският разследващ журналист Алфред Герик в „Берлинер беобахтер" раздухва случката, като публикува полицейските снимки на намерените взривни вещества и тайнствени ампули, твърдейки, че заключенията на специалисти били, че се касае за специална отрова, която била достатъчна, пусната във водопровода, да изтрови целият град.
По-късно целият репортаж на Алфред Герик „ГПУ на Балканите. Войната на полковник Донован", около 150 машинописни страници (в него има много разобличения на международния шпионаж, а случаят с Геме е само епизод), ще бъде отпечатан освен в „Берлинер беобахтер", но и в излизащото на няколко езика, включително на български, немско списание „Сигнал", както и в популярното списание у нас „Илюстрована политика", издавано с германски пари и техника от Петър Атанасов.
Още през 1981 г., прочел всичко това, търсих истината, защото в 32-та тома по най-големия шпионски процес, воден цели 60 дни, с 35 подсъдими, сред които и англичани и сърби, и над 200 свидетели, завършил с 11 смъртни присъди (нито една обаче няма да бъде изпълнена), обвинението не представя доказателства за това, че ампулите съдържат отрова.
Ловецът (по понятни, надявам се, причини спестявам името му, както и неговото близо до София село) се ограничава да каже само, че се натъкнал на бараката и скритото там, защото ловджийското му куче се изгубило и той го търсил.
Между другото, взривните вещества в бараката били няколко пъти по-малко от купищата, открити два дни по-късно е едно забутано дере.
Та през 1981 г. открих един от подсъдимите „английски шпиони“ - Илия Млечков, умен мъж с прекършена съдба, поет, лежал по затворите и преди и след Девети септември. Работеше в служба на БСФС, шегувале се, че това бил „архипелагът на провалените шпиони".
Той ми каза, че това с отровата било гаф, тръгнал от възклицанието на едно простовато войниче, видяло ампулите.
Колкото до деликатната ситуация с ловджийското куче, работата била в това, че псето се казвало Сталин.
Бихме могли да свършим до тук. Но за читателя остават неясноти.
Взрив наистина е имало и той е бил в огромни количества. Бил е складиран в огромното мазе на Английската легация на тогавашния булевард „Фердинанд" (дн. бул. „Васил Левски", б.р.).
В обвинителният акт (прокурорът държи 37 часова реч) на шпионския процес, за който стана дума (Дело 105/1941, Софийски областен съд) се казва: „...като за целта си послужи с насилия,въоръжени акции и терористични действия".
Но такива няма да има.
От една страна, както пише агентът от българското разузнаване, добре запознат с всичко, до английския резидент Норман Дейвис, един от прототипите на Джеймс Бонд: „Геме никога не бе обмислял да извършва саботажи, само търсеше да краде пари... беше снабдил вашата служба с лъжливи сведения".
Тогава за какво са били огромните количества врив?
Отговорът е в неиздадените на български език спомени на началника на военноморското разузнаване на Великобритания контраадмирал Джон Годфри. Заедо с най-добрият си служител Ян Флеминг, бъдещ баща на Джеймс Бонд, те замислят поредица взривове в българската част на река Дунав, така че да я направят негодна за плуване в нея на германския военен флот.
Още при очерталото се скъсване на дипломатическите отношения на Великобритания с България около 22 февруари 1941 г., при посланика на кралството дипломатът от кариерата Джордж Рендел (това той няма да го спомене в мемоарите си „Мечът и маслиновата клонка") се явява професионалният разузнавач, за който споменахме Норман Дейвис, прикрит като аташе по печата, и му докладва за взрива в мазето. Редндел кипва, той е само дипломат, за разлика от дъщеря си Анна Рендел, която е един Джеймс Бонд в рокля: „Защо не ми казахте до сега?!". Отговорът е: „Защото се бояхме от реакцията ви". Рендел съвсем се вбесява: „Е, тогава защо ми го казвате сега?!".
И толкова. Дипломатически.
И Норман Дейвис организира изнасяне и изхвърляне взрива. Първата партида, заедно с тайнствените ампули, е изнесена с каручката на един млекар - Никола Гинчев, снабдявал чиновниците от легацията с мляко.
Тъй като с каручката нямало как да стане, Дейвис организирал извозване основното количество и хвърляне в една урва с камион.
Колкото до ампулите, те били предназначени за взривяване на цистерни и варели с бензин. Трябвало само да се хвърлят в течността, след час те се разтваряли и предизвиквали избухване на горивото.
Остана последната загадка - възклицанието на войничето.
В ония години в София по цял ден в кафене „България" кисне и търгува с тайни една жена, която софиянци наричат „Подвижната радиостанция". Десетки журналисти се допитват до нея, за да предизвикат някоя сензация. Жената е руска баронеса, емигрирала 1919 г. от Съветска Русия. Казва се Ирина Константинова. За да преживява, започва като келнерка в локала „Добруджа".
Завербувана от българското военно разузнаване през 1921 г., две години по-късно осъзнава, че в тая служба не се живее дълго, напуска и чрез създалите си връзки започва да търгува с тайни.
Изпреварам времето и й се възхищавам на прогнозата й, защото тя чак до края на седемнадесетте години на миналия век по два пъти на ден разхождаше кученцето си от военнаа академия „Георги Сава Раковски", близо до която живеше, до Орлов мост и обратно. Не бе докосвана дори с пръст и от народната власт. МВР и Военното разузнаване даже й плащаха доста прилично за неща, които само тя знаеше. Чрез чичо ми - военен разузнавач, познавах тази жена. Тя беше превъзходен, сладкодумен събеседник.
Споменаият вече Алфред Герик се среща с нея в края на март 1941 г. (той ще я опише много романтично в свои репортажи) и я пита за тия ампули, когато специалисти още не са произнесли. Тя иска от него да се обади след три дни и според предложените марки (закон на Подвижната радиостанция: колкото-толкова) ще получи отговор.
След което иска от свой човек в позицията да й доведе простватото войниче, присъствало на полицейската акция по изземване откритото от ловджийското куче в бараката в Бояна. Дава му цял златен наполеон да възкликне при предаването на ампулите на прокуратурата: „Малееее, това може да отрови водата на цяла София!". И после да го разправя тук и там.
