Традицията в българските села и градове да се правят панаири датира от незапомнени времена. Тя се съхранява дори по време на турското иго. При това, тогава съществували строги закони в защита на местните търговци, които продавали стоката си по тези събития.
Така например, през 1847 г. (1269 г. по арабското летоброене) султан Абдул Меджит изпраща ферман до пловдивския окръжен управител Адил паша, до казанлъшкия мюфтийски наместник, както и до околийския началник за това че „на панаира, който става според обичая всяка година, дохаждали чужди търговци - продавачи, които стоели в Казанлък незаконно и след панаира, за да си продадат стоките, а това не е било в интерес на местните търговци".
С въпросния ферман султанът заповядвал на Адил паша и другите споменати в документа началници, до които бил адресиран той, „да спазват законите на страната в това отношение". Т.е. да не разрешават на чуждите търговци, като свърши панаирът, да стоят повече от определените в закона 10-15 дни, така че да се пазят интересите на местните продавачи и занаятчии.
За фермана припомня в. „Казанлъшка искра" в своя брой 284 от юни 1936 г. В бележка на редакцията под архивния документ се коментира, че и 90 години по-късно положението продължава да е горе-долу същото.
„Панаирите - и пролетният, и есенният, траят по закона три дена, а панаирджийските търговци стоят още по толкова дни и пречат на местните търговци" - обобщава дописката в старата газета отпреди 85 лета.
