24 юни 1941 г.
Българското посолство в Москва поема защитата на германските интереси за по време на войната.
Уикипедия
Един майтап на историка Александър Стоянов - създател и главен редактор на списание „Военна история“, наскоро взриви социалните мрежи. Той написа, че висшият германски военен тактик генерал Хайнц Гудериан бил писал в мемоарите си, че главната причина Третят райх да се провали на Източния фронт била, че България не изпратила там войска на страната на Германия.
Стотици „специалисти“ по българска история, по делото на цар Борис (влючитено и многократно цитиране на „Винаги с Германия, никога срещу Русия“ - фраза, която е абсолютна измислица и никога не е произнасяна от Негово величество) се изредиха да умуват по въпроса.
В „Десант“ многократно сме разобличавали мита за опъването на цар Борис Трети да не пращаме наши войници на Източния фронт, затова няма да се повтаряме, а ще поднесем нови данни, непубликувани досега в българския печат.
Още на 22 юни 1941 г. министърът на външните работи на Германия Йоахим фон Рибентроп извиква българския посланик Първан Драганов и споделя, че той лично е бил против нападението на Райха срещу СССР (два часа по-рано той е казал същото на съветския посланик Владимир Деканозов).
Йоахим фон Рибентроп
Рибентроп допълва, че войната си е война, но и по време на военните действия има нужда германски специфични интереси да бъдат защитавани в Москва, както и съветски в Берлин.
Да защитава съветски интереси в столицана Райха, Москва може да разчита на него - Драганов, а защитата на германските интереси трябва да поеме посланика Иван Стаменов, за който в Имперската служба за безопасност (РСХА -Reichssicherhshauptamp RSHA ) отдавна се знае, че работи за съветското разузнаване.
Също така посланик Драганов, за когото в Гестапо добре знаят, че е създал българска разузнавателна мрежа в Германия и Австрия, но си затварят очите, защото България е приятелска държава (любоптният читател може да намери подробности в книгите на един от най-способните биографи на тайните служби Валентин Александров „България и тайната война“ и „Австро-унгарското и Германското разузнаване в България 1900-1944 г.“), трябва да знае, че между НКВД и RSHA има договор още от 1938 г. за сътрудничество и взаимодействие дори при враждебна обстановка и това няма да се наруши и при война.
Първан Драганов, посланик в Германия при влизането на България във Втората световна война
Отклонение за размисъл
Недоверчивите читатели нека намерят книгата на добросъвестния историк и писател, разузнавач от Втората световна война Владимир Карпов „Генералисимусът“. Там той обнародва и документ за преговори от 20 февруари 1942 г., когато заместникът на Берия Меркулов (между другото - главният специалист по българските въпроси в НКВД) връчва на групенфюрер SS Волф в Минск подписано от Сталин „Предложение до германското командване“.
В него се предлага от 5 май до 1 август да се прекратят военните действия по всички фронтове. Да бъде извършена предислокация на Вермахта. След което да започнат съвместни военни действия на Червената армия и Вермахта срещу Англия и ССЩ.
От страна на Германия, след консултация Волф отговаря, че Червената армия трябва да остане на сегашните фронтови граници, да изсели всички евреи в Далечния изток - изолирани и впоследствие ликвидирани.
Германското командване не изключва бъдещ единен фронт срещу Англия и САЩ. При приемане на германските условия се предвиждало от тяхна страна да стеснят границите си на Изток в полза на СССР. Както и да се смени цветът на свастиката от черен на червен.
Този документ бе обнародван още през 1999 г., но и досега е в обсега на противоположни коментари. Герман Назаров в книгата си „Митове от съветската епоха“ го обявява за фалшификат, но много историци, включително и Владимир Карпов, го приемат като заслужаваща си маневра на Сталин за печелене на време.
Няма съмнение обаче за една мисия на Деканозов през септември 1942 г. за среща и преговори за сепаративен мир с влиятелния немски дипломат от кариерата Карл Шнуре, за която пише през 1998 г. дипломатът и личен преводач на Сталин Бережков в безценните си мемоари „Редом със Сталин“. Но за нея ще пишем по-долу.
Иван Стаменов - един голям таен играч
Рибентроп предлага на Първан Драганов да запознае с предложението Иван Стаменов, а той, от своя страна, Сталин или поне Молотов.
По дипломатическите канали посланикът ни е уведомен, след което се среща с Молотов и на 24 юни защитата на германските интереси от страна на нашето посолство в Москва става факт. Това окончателно определя мястото на България извън военния конфликт на Източния фронт.
И тъй като едва ли у нас има незапознат с историята как Сталин искал от българския посланик да предаде в Берлин, че съветското правителство е готово дори на нов Брест-Литовски мирен договор, ще се опитаме да внесем яснота, защото спекулациите тук нямат край.
Пишещите се позовават главно на мемоарите на Павел Судоплатов (1907-1996), но те отдавна са разобличени от руски видни историци, дори специалисти от ФСБ (наследник на КГБ) го определиха като 80 процента измислици. Стана ясно и че спомените не са излезли изпод ръката на самия Судоплатов, представящ се за супершпионин, а са написани по негови записки и бележници, както и с помощта на сина на Судоплатов Александър от бившия кореспондент на „Time“ в Москва Дейвид Стаут и жена му, по негови признания пред „The New York Times“ от 28 септември 1996 г.
Той си измисля срещa с Иван Стаменов в ресторант „Арагви“ като посредник на Сталин, но истината е, че Молотов кани българския дипломат на среща със Сталин и Берия и там четиримата обсъждат въпроса като уловка за Хитлер, за да се печели време. За търсене на помощ в това отношение от цар Борис Трети не е ставало дума.
Иван Стаменов
Впоследствие идеята отпада поради мнение, че главозамаян от успехите, Фюрерът ще отхвърли и най-примамливите териториални отстъпки срещу подписан мир. Целта му е: пълно унищожение на Съветския съюз. Това разкрива пред московската телевизия през 1988 г. юристът Герехов, разкрил го по време на събиране данни за процеса срещу Лаврентий Берия през 1953 г.
Генерал Николай Павленко, съвременник на събитията, разказва пред „Московские новости“ седмица по-късно, че Хрушчов търсел през 1955 г. под дърво и камък документи, че Сталин е водил тайни преговори с Хитлер.
Димитър Пеев, син на разузнавача Александър Пеев, дипломат в СССР, твърди, че сам Иван Стаменов още през септември 1944 г. го запознал с тая история. Признава за тази среща дори Дмитрий Волкогонов.
Според мои познати в Москва, специалисти по тайните служби, Стаменов убедил Сталин, че победата в крайна сметка ще е на Съветския съюз. И Сталин бил казал на Берия: „Българинът ми отвори очите!“.
Ако това е вярно, то Сталин, макар и само да печели време, все пак е бил готов на териториални отстъпки в Украйна, Беларус, Молдова и Прибалтийските републики.
През 1954 г. Судоплатов дава следа на Хрушчов в бляновете му да очерни Сталин към Иван Стаменов, който си живее тихо в София като никому ненужен пенсионер. Досието му е изровено из архивите на КГБ.
След време ще се изгуби, а и не е търсено от български историци или политици в огромните необработени архиви не на КГБ, а на ЦК на КПСС.
Хрушчов изпраща в София секретаря на Президиума на КПСС Пегов заедно с шайка специалисти по разпити. Първоначално на Стаменов са предлагани пари, персонална пенсия и привилегии, само да документира връзката Сталин-Хитлер, дори се намеква за лична среща на двамата, разкриване особената роля на България по време на войната, тайни преговори за сепаративен мир в Съветското посолство в София.
Нашият дипломат, който е джентълмен от старата школа, отказва. Следват натиск, шантаж, разкарване до Москва, пенсията му е спряна, дори се говори за изпращане в ГУЛаг, за което няма потвърдени факти.
За 21 години той изчезва от политическия и обществен живот в страната. Почива неизвестен никому за дейността си през 1976 г. на 83-годишна възраст.
Деканозов е водил преговорите в София
Сталин правилно се ориентира към преговори за сепаративен мир през септември 1942 г. между Деканозов и Карл Шнуре. Че немският дипломат е бил много важно звено в това отношение, говори фактът, че точно него праща лично Рибентроп за преговори със съюзниците през пролетта на 1945 г. (мотиви залягат в основата на „Седемнадесет мига от пролетта“).
Но Бережков сочи като място на преговорите Стокхолм, Швеция. По това време там посланик е един от елитните дипломати на СССР Александра Колонтай. Там е и посланикът на България Никола Антонов (1888-1979), не отстъпващ по качества на рускинята. Между двамата има дружески и служебни и чисто човешки отношения.
Владимир Деконозов
Бережков обаче греши. Преговорите между Деканозов и Карл Шнуре не могат да се проведат в Стокхолм, защото там всеки метър е под лупата на Сикрет сървиз. Вероятно намеса на Никола Антонов е определила София за мястото за преговори.
Деканозов и Шнуре се срещат в съветската легация в българската столица. За резултатите няма никакви данни, освен в мемоарите на Бережков, които завършват с това, че германското правителство не изпраща отговор на Кремъл след завръщането на Шнуре в Берлин.
Може би данни има в огромния необработен архив на Никола Антонов, безценен във всяко отношение, а конкретно за нашия случай още повече, защото според английски историци самият Рибентроп е водил някакви разговори с Антонов.
След дълга емиграция висшият дипломат, отказал да се завърне в родината след Девети септември, се връща през 1971 г., носейки огромна документация, към която тогава по понятни (още през 1937-1938 г. той, като посланик в Москва, пише до правителството в България за нечистоплътната роля на Георги Димитров в репресиите срещу българските емигранти там), а 31 години по непоятни причини никой не проявява интерес.
Към всичко това твърде вероятно е да е имал отношение и самият цар Борис Трети.
Преди много години запознатият с много тайни истинският, а не картонен дисидент - писателят Йордан Вълчев, в наш разговор твърдеше, че директна връзка на нашия царски дворец с Кремъл бил самият генерал Никифор Никифоров, което обяснява безброй странности в неговата достойна за роман биография.
