Обвиненията към България в геноцид повече от пет години периодично се използва за медийно психологическо въздействие и за провокиране на напрежение и антагонизъм
Автор: Проф. Лозан Митев, Граждански комитет „Западни покрайнини“
Поредното изявление по сръбските медии по повод обвиненията срещу страната ни в геноцид по време на Първата световна война отново привлече гражданското внимание в България, предизвиквайки очаквано отрицателни обществени реакции. Поради това, че то е част от една постоянна тенденция за насаждане на антибългарски нагласи от медиите в Сърбия, явно са необходими по-значителни мерки за адекватен отговор на това, което може да се квалифицира като медийна пропагандна кампания, имаща системен характер, и то в конкретни сложни политически процеси на Балканите.
В Сърбия тази тема вече повече от 5 години периодично се използва за медийно психологическо въздействие и влияние, предназначено не за изясняване на истината или за преодоляване на българо-сръбските противоречия с вековни корени, а по-скоро за провокиране на напрежение и антагонизъм в едни не съвсем благоприятни международни условия.
Затова изявлението на Милован Писари, направено по РТС (радио и телевизия на Сърбия) на 31 януари 2022 г., трябва да се разглежда повече като рутина и още една до болка позната стъпка в тази политика на формиране на нагласи в общественото мнение на антибългарска основа, в която обаче, се очертават няколко елементи на тази пропаганда.
Но каква е основната цел и за кого са предназначени тези антибългарски послания, при положение, че и в България, и в Сърбия всичко е постигнато, и то още много отдавна? Какви са новите елементи в медийната пропаганда по насаждане на омраза към България в Сърбия и защо те имат толкова голямо разпространение?
Една от основните причини за това е, че историческата истина, свързана с обвиненията срещу България в геноцид спрямо населението в Сърбия, не е изяснена. Темата изцяло е оставена на пропагандната антибългарска матрица, изградена по време и след Първата световна война в западната ни съседка.
А от наша страна вече 100 години официалните научни институции и специалисти по българска история, балканска политика и българо-сръбски отношения, не могат или не искат да дадат достоверен, научно проучен и доказан компетентен отговор по проблема, да представят както истината, така и фалшификациите по вече трайната медийна тема за осъществен геноцид от българските власти по времето на Първата световна война в Сърбия.
Това несъмнено ограничава и без това обременената със зависимости и страх спрямо Сърбия, българска външна политика вече няколко десетилетия. Така тя не може да намери сила или да отхвърли, или да признае обвиненията, именно защото вероятно научните институции имат много по-важни цели и проблеми в научната област, свързани с проекти, финансиране, кариерно развитие и др.
Такава позиция, обаче, явно е крайно неадекватна и безотговорна, не само защото ясно се вижда, че общественото мнение у нас живо следи темата (доказвано с оживените дискусии в свободното медийно пространство), а защото тя спъва възраждането на устоите на една независима и дълбоко културна, идейно и принципно стабилна външна политика на България, еднакво авторитетна както по времето на Стамболов и равностойна на външнополитическите школи на нашите съседи.
И не на последно място – това е самоизобличение на отговорните институции, изобличаващо тяхната безпомощност да разрешат научно и исторически този проблем, с което дават широта и свобода за една добре подготвена и умело изградена антибългарска медийна пропаганда.
Заявленията на Милован Писари, естествено, не надминават с нищо ново сръбската пропагандна машина. Накратко той говори за жестокостите и престъпленията на българските власти по отношение на военнопленниците и интернираните сръбски граждани, акцентира върху съществуването на „лагери“ (22 бр.), въвежда понятието „депортация“ на жени, деца и старци от Сърбия, Южна Сърбия и Македония с цел унищожение на сръбския народ.
И накрая той подчерта, че всяка страна извършила геноцид, мълчи и не иска да признае своите престъпления.
На пръв поглед нищо ново. Единствено на по-внимателните анализатори ще направи впечатление, че се вкарват някои „дребни“ нюанси с особено послание, които обективно съответстват на някои нови политически аспирации и интереси, свързани със сръбската политика на Балканите.
Писари представя досегашните обвинения срещу България за геноцид и престъпления, извършвани от българските военни и административни власти чрез нов подход. Акцентът на неговото медийно послание има на пръв поглед незабележими новости с особено значение за утвърждаване на силен психологически ефект за предизвикване на подсъзнателни нагласи на омраза и враждебност към България върху една широка публика чрез поставяне на главно място въпроса за депортация на цивилни граждани „жени, деца и старци“.
Той измества акцента на обвиненията за престъпленията на България по време на Първата световна война на територията на Сърбия, завзета от българската армия 1915-1918 г. към обвиненията срещу България за „депортацията“ на цивилно население, като специално се акцентира на информацията за „депортирани“ жени, деца и старци в България през 1915-1918 г., без да посочва никакви факти, въпреки собственото изявление на Писари за необходимостта от научно аргументиране на историческите тези и опасността от разпространение на научно недостоверна информация.
Писари, както и проф. Драган Симеунович преди една година, въведоха цялостна и дори революционно нова историческа дефиниция по отношение на българските престъпления, обхващащи Сърбия, Южна Сърбия и… Македония, изоставяйки класическото досегашно понятие Сърбия и Стара Сърбия. Дали това е грешка, отстъпление или нов пропаганден ход?!
Внимателното приобщаване на Македония като съвместен обект и потърпевша страна от български престъпления през Първата световна война: грабежи, насилия, убийства и българизация, е тази нова тенденция в съвременната сръбска пропаганда, която е напълно ясно, че не е предназначена за България.
Тази пропаганда има няколко основни цели – да се окаже морално-психологическа и политическа подкрепа на антибългаризма в Северна Македония, да се наслагва сред северомакедонския политически и интелектуален елит и сред всички обществени слоеве за поддържане на омразата към България.
Кои са причините и обясненията за тази нова тенденция на антибългарската пропаганда в Западните Балкани? Това лесно може да се обясни с една фраза, която и да не се публикува в официалните изявления и медии на Сърбия, изразява голямото значение на Северна Македония в съвременната стратегия на Сърбия с думите: Србија се данас брани у Македонији!(Днес Сърбия се отстоява в Македония), което представлява вероятно само част от доктрината за сръбския свят, включваща в по-широк план целта за опазване и утвърждаване на сръбското господство на Балканите по модела на югославския хегемонизъм.
Именно в тази смислова рамка може да се обяснят старанията, които се полагат за възраждането на сърбизма в Северна Македония както в културно, политическо, икономическо отношение, така и в психологическо отношение чрез утвърждаване на нагласата за единството и сътрудничеството на двата народа като една исторически и традиционно предопределена обща съдба и интереси в успехи и нещастия, подобна на налаганата у нас с примитивни психологически средства „вечна българо-съветска дружба“, но изградена върху омразата и борбата срещу България.
Този пропаганден подход вече над сто години си остава матрица, която е изградена в Ньой срещу България от подготвените документи в информационния отдел на Главния щаб на сръбската армия по време на Първата световна война, завеждан от т.н. независим експерт Рудолф Райс и в сътрудничеството с Уилям Драйтън – и двамата офицери от Сръбската армия.
А доколко „авторитетни и научно достоверни“ са данните и сведенията на т.нар. независими експерти Рудолф Райс и Уилям Драйтън и т.нар. „международна комисия“, върху чиито „свидетелства“ се крепи цялата антибългарска пропаганда, ще се убеди всеки, който има търпението да прочете безумните фалшификации, които те представят в обвинителния акт в Ньой (Синята книга) като истина и след това заливат с пропагандни издания и до днес цяла Европа.
Разбира се, обсъждането на жестокостите на Първата световна война, проучването на истината за тези трагични събития не бива по никакъв начин да се избягват, да се прикриват. Напротив, те трябва да се представят в цялата им пълнота, и то от позициите на съвременните нагласи на човечеството, налагащи хуманизма и позицията за осъждане и недопускането на унижение, увреждане и убийство на която и да било човешка личност.
В този смисъл връщането към действителността на войните, обаче, изисква разширяване на периода за анализи, тъй като сръбската пропаганда усърдно налага рамката 1915-1918 г., както и умишлено избягва темата за австро-унгарските престъпления и жестокости, за германските престъпления и жестокости, разбира се, от много важни конюнктурни външно политически съображения.
Обективността, обаче, налага в търсенето на истините за жестокостите от тази епоха ние да отворим малко историческите рамки, като насочим своето съзнание и научен потенциал към нещо много значимо - периода 1912-1918 г. Това се налага от необходимостта от един много по-дълбок и пълноценен изследователски поглед, който да даде разяснение и поука за причините и условията, за механизмите и действията, които превръщат обикновения човек в убиец и това да се режисира като легитимна политика, да се адмирира като морална кауза, дори и в XXI век.
Без такава изходна позиция обсъждането на тази тема не може да излезе от гравитацията на старата пропагандна машина за българските зверства през Първата световна война. Периодичното използване на тази тема, съобразно интересите на сръбската политика, няма конструктивен характер и отговорна воля за преодоляването на травмите и жестокостите от миналото.
Темата има предимно манипулативно значение и се експлоатира в сложни социално-политически и културни очертания. Ето защо, конкретните изявления на Милован Писари, разбира се, не заслужават никакво внимание, ако в тях не се разгледат елементите на новата манипулативна тактика в антибългарската кампания и продължаващия отказ от един комплексен и съвместен подход в разрешаването на този значим проблем. Тези изявления не заслужават внимание и за това, защото съдържат редица неточности и неистини, което превръща медийната изява в манипулативно послание поради налагането на няколко внушения, без никаква обективна и достоверна документално фактическа основа.
Най-значимите сред тях са заместването на понятието „интерниране“ с понятието „депортация“ на цивилни хора, която в съвременното съзнание на хората се асоциира с демографските прочиствания и системата от концлагери, характерни за тоталитарните режими на Сталин и Хитлер.
Статутът на интернирани лица по време на Първата световна война включва временно преселване в границите на „Стара България“ на мъже, които са служили в сръбската армия като войници и офицери между 19 и 40 г., както и на „съмнителни“ лица, които се занимават с конспиративна дейност и участват в терористични акции против военната и административна власт на териториите, завзети от българските войски по време на войната. Режим, който е напълно унифициран във всички държави, участващи в Първата световна война.
Главните съображения на такива действия във война се основават на военно-стратегическите принципи да не се създава потенциална социално-военна групировка от населението на противника, която да организира военни действия в тил и се прилага повсеместно.
Срокът за интерниране е бил в рамките на 2 или 3 години, като интернираните граждани са настанявани първоначално в депа (описани от автора като концентрационни лагери), а впоследствие в заводи, при отделни предприемачи, фабрики или отделни домове. Броят на интернираните лица по статистиките на българската армия не е изяснен точно, защото в сведенията на военните власти, съхранявани във Военно-историческия архив във Велико Търново, се дават общо за пленници и интернирани, както следва:
През 1916 г. в България е имало 27 556 военнопленници и интернирани сърби, през 1917 г. 31 679, а през 1918 г. 46 887, като повишаването на броя на интернираните лица се дължи на последиците от Топличкото въстание, където са интернирани 20 000 души, от които около 11 000 в България и 9000 в Австро-Унгария.
Съобразно практиката във военните години на всички държави, интернираните граждани и военнопленниците са задължавани да работят в предприятия, селско стопанство, инфраструктура, мини и др. с право на получаване на заплати в размер от 1,50 до 4 лв. на ден, както и храна за военнопленниците, разбира се в крайно оскъдни размери, каквото е било и положението с българските войници на фронта.
Интернираните граждани са имали право на седмичен почивен ден и годишна отпуска с разрешение за посещаване на родните краища, а военнопленниците са имали достъп до градските центрове. Наред с това, военнопленниците и интернираните граждани са получавали и чисто човешка помощ и сътрудничество от значителна част от населението, което проповедниците на българските жестокости и престъпления съзнателно избягват.
Това не означава, че от днешна гледна точка, ние считаме за нормално и достойно положението на пленничество и насилствена принуда върху личността, осъществявани в условията на войната, които са последица от въоръжения антагонизъм на онази епоха.
Втората неистина, заявена от Писари, е свързана с твърдението, че във всички документи безусловно се потвърждава една единствена истина – сръбската теза за повсеместни жестокости, убийства на военнопленници, на старци, жени и деца, интернирани от българските военни власти.
Вероятно Милован Писари не познава или няма как да приеме публикациите и отзивите на интернирани сръбски граждани в България във вестник „Радничке новине“ от 1918 и 1919-23 г., както и информациите в документите по взаимоотношенията между социалдемократическите и земеделските партии на двете страни през военния и следвоенния период. Не е прегледал и документите на Военно-историческия архив в България, в които има коренно различни сведения както за административните власти, опозиционните политически партии, граждани, така и за голяма част от войниците и офицерите от българската войска.
Напълно разобличаване на представената теза от Писари е обстойното историческо изследване на Бранко Джорджевич „Българската прогресивна и демократична общественост в защита на военнопленници и интернирани сърби в България през 1915 -1918 г.“, където всеки взискателен и критичен изследовател може да придобие една малко по-трезва представа и обективна оценка на действителното положение на нещата.
А само като пример може да се посочи решението на военния комендант на гр. Фердинанд (дн. Монтана), който през 1916 г. от 1521 интернирани и военнопленници, освобождава 1081 от тях да се завърнат по домовете си на основание на хуманитарни норми.
Третата голяма манипулация в конкретния случай, но като важна нова тенденция в сръбската антибългарска пропаганда, е включването на ново понятие в изследванията на българските зверства по време на Първата световна война. Това е отхвърлянето на свещенната на времето дефиниция за Стара Сърбия и нейното елегантно заместване с днешното понятие „Южна Сърбия и Македония“.
Ако Милован Писари добросъвестно и внимателно изчете всички документи от Първата световна война, и особено тези с обвиненията срещу България, ще установи, че там няма понятие Македония. Тогава няма и македонци, има само жертви старосърбиянци или старосърби, подложени на жестокости от български комитаджии, които междувременно са обвинени и в потушаването на Топличкото въстание. Както посочват „авторитетните и безпристрастни“ изследователи Райс и Драйтън, става дума за български комитаджии от „Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация“.
Разбира се, авторът с право избягва разясняването на тези деликатни несъответствия, защото ще бъде принуден вместо да прикрива истината, както постъпва в настоящата медийна изява, да лъже или да фалшифицира документи, което естествено е изключително трудно и опасно.
Ако, обаче, от българска страна в тези дълбоки проблеми и сложни въпроси се занимаваха само младите момчета политици, които отскоро и избирателно се интересуват от темата Македония и българо-сръбски отношения, то в условията на една необразована наивност и безотговорна смелост насреща, подобни манипулации биха били много успешни. Но, за хубаво или лошо, е ясно, че в България има още капацитет да се посочи истината.
И ако това не може да спаси политическата ограниченост и да създаде държавническа отговорност, мъдрост и последователност, то събраният вече изследователски капацитет има възможност обществено и научно да изобличи боравенето с евтини манипулации от ранната епоха на антибългарската пропаганда. Именно и за това Милован Писари предпочита да премълчава, вместо да фалшифицира едно от главните обвинения срещу България в Ньой – българските комитаджии.
Причините за това премълчаване са ясни. Включването на Северна Македония в обвиненията за българските зверства от Първата световна война, а не Стара Сърбия, както е използваното понятие в миналото, е изключително удобно за психологическото въздействие върху северомакеднсокото население, за подхранване на ирационалната омраза към всичко българско и развитие на подсъзнателни нагласи за солидарност и единение между сръбския и северомакедонския народ.
Ето защо нито един от съвременните представители на сръбската медийна кампания по темата за българските зверства през Първата световна война, включително и Милован Писари, няма да посмеят да посочат действията на българските комитаджии, обвинявани и те в Ньой за зверствата върху старосърбите в Македония и Моравско.
Защо тази толкова обстойно изследвана и представяна преди 100 години теза, особено в обвинителните материали срещу България в Ньой, днес е изоставена? Отговорът на този въпрос е уместно да се разгледа отново предимно в Северна Македония, защото той е пряко свързан със сложния задкулисен театър, с режисьорите на т.нар. Договор за приятелство и добросъседство между България и Македония от 2017 г. (Не случайно и в България, и в Северна Македония никой не посмя да посочи конкретните автори на договора, защото едва ли някога ще ги отмине общественото проклятие за създаването на тази безизходна ситуация на омраза и невъзможност за възстановяване на естествените родови връзки между населението в двете страни).
На всяка цена и с всички средства, включително и с циркаджилъка, наречен дебати в историческата комисия, трябва да се предотврати възможно сближаване между гражданите в България и Северна Македония. На всяка цена управлението и политиката в Северна Македония трябва да запази своя твърд антибългарски и просръбски характер.
А доказателствата за наивниците и идеалистите никнат като гъби всеки ден и час – отказът от единно почитане на Гоце Делчев, отказ от работата на историческата комисия, демагогията и неспазване на договорките, политически и медийни провокации – това е ежедневието, с което ще има още да се сблъскват наивните или поставени политици.
Не случайно в поведението на политиците от Северна Македония се добива впечатлението, че България е кандидат за член на Европейския съюз, а менторът на нейното поведение за в бъдеще е Северна Македония.
Именно поради всички тези съображения, знаейки с кого си имат работа, опитните политици в Гърция тихо, спокойно, последователно и неотстъпно, без да взимат под внимание провокациите и коментарите по тяхното вето, без да бързат, успяха да разгромят една от основите на модерния македонизъм.
Какво не трябва да знаят съвременните северомакедонци?
На първо място, че те си остават в съзнанието на обикновените сърби като субстрат на сръбската държавност и ключов инструмент за осъществяване на сръбската антибългарска политика индиректно, запазвайки формално дипломатическо приличие и прикритие в рамките на съвременните междудържавни отношения.
Ето защо в Сърбия внимателно се избягва дори дискусията за жестоката борба, която водиха за превръщането на населението от Македония в старосърби, както и темата за 30-годишното подтисничество и жестока сърбизация в условията на Кралство Югославия.
В Северна Македония не трябва да се знае и за това, че според сръбската пропаганда, именно българските комитаджии са отговорни за престъпленията и жестокостите, извършени върху сръбското население в Сърбия и Стара Сърбия (сега Южна Сърбия и Македония). Изясняването на този детайл налага връщане към същинските дълбини и причини за българо-сръбската разпра, която е една от основните причини за разпалването на балканските жестокости.
Това отвратително явление се развива много по-рано, още в Османската империя. То се свързва с така наречената въоръжена пропаганда от страна на Андартското движение, поддържано от гръцката държава и терористичната военна организация „Църна рука“, подкрепяна от сръбската държава. Тези две въоръжени формирования организират системно насилие и жестокости срещу местното население в областта Македония, което с цената на много усилия е успяло да извоюва чрез своята религиозна принадлежност ясно етническо самоопределение към българския народ чрез избора да се приобщи към Българската екзархия.
Религиозно-патриотичното самоопределение на хората, живеещи в Македония, които водиха огромна борба за създаването на Българската екзархия, бе обявено за еретично – схизматично, тоест незаконно, чието изкореняване се лимитираше с догматиката на православизма. За да се прикрият аспирациите на Гърция и Сърбия за завладяване на османското наследство и осъществяващи действителната борба за етническо прочистване и/или асимилация на местното християнско население, самоопределило се като българи чрез приобщаването си към Българската екзархия.
В тази връзка днес в съвременно Скопие и в Белград не искат нито да си спомнят, нито да изяснят какво представляваха Враня и Сурдулица по време на т.н. въоръжена сръбска пропаганда. Това беше военно-стратегически център за организация и износ на насилие и жестокости в Македония от 1903-1912 г., чието население се подлагаше на всички тези изтезания, които по-късно така майсторски се приписват и на българското управление.
Свидетелствата за изгорени села, измъчвания, убийства, грабежи на македонски българи не може да бъдат изтрити от малкото останали документи от тази епоха и представляват точното обяснение на източниците и логиката на балканските жестокости, впоследствие умело приписани изцяло върху българския народ.
Продължението на това насилие се превръща в държавна политика през 1912 г. с окупацията на областта Македония и установяването на гръцкия и сръбски режим, които вече с цялата сила и власт на държавата безнаказано и без каквито и да било възможности за регистрация на злодеянията превръщат Македония в истински ад. За това днес и в Северна Македония, и в Сърбия се мълчи.
Мълчи и Милован Писари, въпреки че той, ако е истински учен, е длъжен да разкрие условията и причините, обхвата на цялостните процеси, а не само отделни фрагменти, пасващи на една или друга митология и пропаганда.
Ето защо през Първата световна война, при поддържането на реда в бившата Вардарска Сръбска бановина, в Поморавието и особено при потушаването на Топличкото въстание, ключово участие и значение имат дедите и прадедите на днешните жители в Северна Македония – така наречените български комитаджии от ВМОРО като Тодор Оровчанов, Крум Зографов, Костадин Кюркчийски, Александър Бояджиев и мн. др.
Днес тези исторически данни са страшен огън и безпогрешна морална присъда за сръбската експанзионистична доктрина спрямо Македония, защото те могат да препънат и разрушат замисъла и конструкцията на саботаж, заложена хитро в дейността на т.нар. „историческа комисия“, съобразно договора за приятелство и добросъседствомежду България и Северна Македония от 2017 г.
Чрез изявяването на тези факти практически ще капитулират тезите на македонистичните доктринери, че между населението от двете страни на границата няма нищо общо, няма и обща история. Тези сведения, предоставени на гражданите в Северна Македония, няма как да не предизвикат вътрешни смущения и криза на психо-паталогичния модел на налагане на изкуствено самосъзнание.
Тези сведения няма как да не разкрият истинския облик на сръбската агресия и амбиции спрямо Македония като крайъгълен камък на сръбския свят и днес.
Но освен в Северна Македония, разсъжденията по повод изявленията на Милован Писари са необходими и за голяма част от българското общество, което не по-малко се подлага на всевъзможни психологически манипулации чрез скриване на истини за действителните ни проблеми и със Сърбия, и със Северна Македония, в които нито България, нито Северна Македония имат капацитета и смелостта да се предпазят и да спрат да плащат за могъщия геополитически сблъсък от 200 години насам, наречен Източен въпрос – битката между големите империи.
Андартите не са тормозили бедните българи, а са воювали срещу тях за да си освободят земята, не само от османски турци, а и от онези българи и власи които нямаха гръцко етническо самоопределение.
Така че сравнението с "Църна рука" не е уместно.
Дори Божидар Димитров в омразата му спрямо македонизма беше принуден да признае че древното македонско кралство беше гръцко и че Александър Велики е обединил гърци в една държава: македонското кралство.
(Вижте книгата му "Десетте лъжи на македонизма")
(Знам че той не беше най-престижният български историк обаче той беше, може би, най-известният извън България.
Знам че и повечето български историци не се съгласяват с него, обаче в този случай спорният Димитров беше по-правилен от "по-престижните" български историци.)
Гърците имат исторически права към Егейска Македония.
Но, да кажем че нямат.
Днешното южно българско крайбрежие през 1878 г. когато България отново се появява като полу-държава (тоест автономна област на Османската Империя) беше с относително гръцко болшинство, като българите бяха твърде малко (освен гърци имаше и доста турци и други народности). Не само това. Гърците там бяха изконното население. Това го признават дори част от българските историци/географи от края на 19. век и началото на 20. век.
Например Атанас Иширков в статиите му:
Румънска Добруджа. Географски очерк. // Български преглед кн. 3. 1898. с. 69 – 92.
Румънска Добруджа. Географски очерк. // Български преглед кн. 4. 1898. с. 71 – 99.
пише че гърците са изконни там, за разлика от гърците в Добруджа които са дошли по-късно
(Ако не пише това там, тогава в книжкта "Народописна карта на нова румънска Добруджа" на Стоян Романски, не си спомням точно).
Понастоящем обаче има твърде малко гърци останали да живеят в българското южно крайбрежие, за разлика от Егейска Македония и гръцка Тракия където живеят повече българи.
(Много от тях обаче са или с гръцко, или със северомакедонско, или (в случай на Гръцка Тракия) с турско/помашко национално/етническо самоопределение, обаче това не пречи на българските историци на сила да ги смятат за българи, подобно на румънските "историци" които смятат тамошните аромуни за румънци, въпреки че огромното болшинство от онези хора са или с гръцко, или със собствено аромунско (не-румънско + не-гръцко) етническо самосъзнание.)
Така че българските историци (и не само историци) им се струва че имат права върху Егейска Македония, като удобно "забравят" писаното от Иширков че гърците в Несебър, Поморие и т.н. представляват изконното население на южното българско крайбрежие.
А за българските историци: те твърдят че при заселването на "славяни от български род" (и прабългари) в Добруджа почти нямаше старо/изконно население там, Добруджа беше почти без жители. Може би така е и било.
Обаче през 18. век и началото на 19. век в Добруджа почти (същото "почти") нямаше българи.
Това го пише Любомир Милетич в книгата "Старото българско население в Североизточна България": той изрично пише че цялото българско население на Добруджа е старо само от 100 години, в много редки случаи 150 г. (към 1902 г.), с изключение на някои от градските българи.
Това не включва крайдунавските села с по-старо българско население (гребенци), разположени между гр. Силистра и Тутракан и по на запад от Тутракан до българо-румънската граница от 1913-1940 г., понеже това не е Добруджа. Това е погрешното мнение на румънски "историци", че цялата територия които румънците успяват да откраднат през 1913 г. от българите е Добруджа. Не, Добруджа започва от днешното румънско село Расова (разположено малко по-на-изток от гр. Силистра) до устията на р. Дунав и Черно Море.
Това е горе-долу и мнението на българските историци, обаче те смятат гр. Силистра като географското "начало" на Добруджа, тоест най-западното й населено място.
От Расова към изток, север до Черно Море няма(ше) българско село, обитавано от гребенци, като най-източното гребенско село беше Алмали (днес в Румъния), на запад от Расова.
По-масово българите започват да се заселват в Добруджа едва след руско-турската война 1828-9 г.
Погледнете тази карта и ще видите че цялото днешно южно българско крайбрежие беше гръцко поне до 1878 г.
Guillaume Lejean's Ethnic map of European Turkey and its vassal states, 1861
https://twitter.com/factsbalkan/status/853268044449284097
Алмали
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8
"Селото е разположено на 4 километра от Силистра и е част от Община Остров."