Българската историческа наука още не е дала отговор на най-зловещото описание на Григорий Цамблак: „...кръвожадният звяр ги изкла сред църквата... без да се засрами от белите им коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа“.
Според историците още не е ясен мотивът за тази сеч. Но това е само защото, както казваше добрият стар Авакум Захов, истината „се търсеше там, където не е и не можеше да бъде“.
Историците се отнасят с пренебрежение към народните песни. За тях документите са светата догма: има документ – има история, няма документ – няма история. А народните песни за тях не са документ.
Но фолклорът е народен документ. И пренебрегването му е довело до задънената улица, в която се намираме.
Има една народна песен, която поради големия обем не можем да си позволим да поместим изцяло. В нея се разказва как търновци научили „ката ден, ката нощ турци да ядат сланина и да пият вино“ и „най-много по Размазан зорлем сланина да ядат, зорлем вино да пият“.
Султан Мурад (в песента „цар“) бил осведомен за това драстично престъпление спрямо Корана и
„...си повеля издаде
да ловят всички българи,
всичките българи учени,
да ловят и посичат.
Като си ферман довтаса
до тези аги, бегюви,
че си събраха българи,
всичките учени българи,
половината посякоха,
половината изгориха.“
Както се вижда, написаното от Цамблак не е единственият документ за жестокостта на поробителя. Но кой да чете.
Това не е всичко. Работата е там, че тази песен е позната поне на някои историци (Сб.Н У , бр.26, стр.145), но те са спирали, при това некомпетентентно или недобросъвестно, на продължението.
Че си стана страшно чудо,
страшно чудо на света земя,
разигра се черна земя
и претъмня ясно слънце,
уплаши се патриарха,
че на царя тихо дума:
-Честито да ти е царство,
но гяури са магьосници:
те си имат черно книже,
разиграват черна земя,
претъмняват ясно слънце...
Като го зачу царя Мурад,
че издаде голям ферман
да съборят черковите
да си търсят черно книже.
Ако го книже скрили,
да изгорят сите книги,
сите книги на царете,
дано изгори черно книже.
Не найдоха черно книже,
подпалиха черковите,
изгориха сите книги,
сите книги на царете,
изгориха Търновграда...
Историците свързват последните редове от песента със случилото се (за което сведенията, макар от ново време, са противоречиви) 440 години по-късно за фанариотското престъпление – подпалването на старата Патриаршеската библиотека, за грабеж на ценни книги и пр.
Всъщност те приспособяват извадени от контекста редове за някакви си свои нищонеказващи статии.
Като по неписан закон въпросът е изяснен по-добре от чужденци, в случая Лео Винейра в американско научно списание. Не случайно моят приятел, историк и писател Николай Иванов твърди, че днешните свестни студенти знаят повече от маститите професори от БАН.
Нужно е само малко по-нагоре да се види текстът, за да е ясно, че това, което се пее в песента, се отнася до време много близко с падането на Търново под властта на падишаха.
Преди всичко да си изясним превзет ли е Търновград от турците, или градът се е предал.
Всъщност нещата са изяснени безусловно от Божидар Димитров преди много години. Без да се впускаме в подробности за четирите укрепени квартала – Царевец, Трапезица, Френкхисар и черквата „Успение Богородично“, или на Цамблак, според който Баязид бил готов да вдигне обсадата, ето отговорът: градът се е предал.
Божидар Димитров обяснява: превземаните градове са подлагани на огън и меч. А Търново е запазен изцяло. Не е имало никакви насилия, кланета, насилствено помохамеданчване.
Не е имало и предателство от евреин, а написаното от Цамблак, че „градът паднал, когато грехът надделял“, може да се тълкува, че било грях защитниците да се предадат, когато, според него Баязид бил готов вече да вдигне обсадата.
Сега да видим защо стои десетилетия отворен въпросът с избиването на 110 търновски първенци.
Темата проблясва от време навреме и изчезва без резултат.
Напоследък историци се опитват да наложат незадъбочен анализ на един документ, открит в архива на Академията на науките на Румъния от една неуморима жена – професор Клементина Иванова, филолог, специалист по старобългарски текстове.
Това е писмо, преписано в монашески сборник от XV век, една заповед до военачалници:
„До всепочитаемия болярин по оризма (заповед)
на Господството ми
имената на Баул и Алтимир.
Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (доведи) войниците си по-бързо да ги събереш и дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми“.
Спуснали се по пътя на най-лекото съпротивление, няколко историци твърдят, че писмото е на цар Иван Шишман, искащ боляри и войници за осъществяване на заговор за съпротива срещу османлиите. Само че такъв извод пет пари не струва. Защото нито един болярин в Търново не разполага нито с власт, нито с войска.
Вероятно това е писмо на сина на Иван Шишман Александър до болярин, като него близък със завоевателите.
Александър се помохамеданчил, вярно лице е на властта и с писмото си цели набиране на войска в помощ на Баязид.
В това време Никопол е силна крепост, за която хронистът Мехмед Нешри пише, че „няма по-хубав град и по-яка крепост от тази“, а по-важни подробности дава и Валериан дьо Веврен.
В същото време животът в Търновград е самата идилия. Местните властници редовно викали търновските първенци по важни държавни работи. И те, както знаем от песента, не идвали с празни ръце.
Може и оттогава да е тази отлично позната ни и в наше време традиция. При това явно не само канени, а „ката ден, ката нощ“, „сланина и вино най-много на Рамазан“.
Историческата наука не дава отговор и на това кога е станало варварството над болярите, но е нужно само малко работа със сивите клетки и да се намери отговора: било е след Рамазан, за да бъде уведомен султанът, а това е в месец юни. После отговорът е светкавичен, за да не стигне до върховно нарушение на Корана – изкусителните гяури да донесат сланина и вино на още по-големия празник Байрам.
Ферманът на султана е дошъл в месец юли. Разправата е незабавна: „като си ферман довтаса, до тези аги, бегюве, че си събраха българи, всичките българи учени“.
Що се отнася до годината, още по лесно е – най-вероятната е 1394, в краен случай 1395.
Ето и подробностите от Григорий Цамблак:
„...повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха другите и по име и по добродетел, и по произход да обсъдят някои общополезни въпроси... Като ги видя пред себе си, кръвожадният звяр ги изкла сред църквата...“
Може и да се приеме, че преминаваме към мистиката, но един сериозен изследовател като Моско Москов пише за посещение в църква, недалеч от двореца, че „вътре усещаш, че те обхваща някакъв страх неволен и трепет: струва ти се, че някакви духове те заобикалят от всички страни... никога не съм вярвал в призраци и духове, но тук повярвах...“
Великотърновският вестник „Борба“ преди години предложи тия 110 боляри да бъдат обявени за светци.
За пореден път се отвори въпроса за имената им. Преподавателката по старобългарски във Великотърновския университет доцент Мария Спасова го реши, откривайки приписка към Бориловия синодик:
„В памет на всички боляри, малки и велики поборници и помощници на Светата и Божествена църква на българското царство: Семир, Йовчо, Добромир, Иваниш...Трошан, Ратен, Карач, Михаил, Богдан, Шишман, Батул, Радослав, Войсил, Константин, Болеслав, Черноглав..."
Преписката завършва с многоточие. Следващият лист липсва.
Да минем на продължението на мистерията.
Народната песен разказва за земетресение, случило се непосредствено с избиването на болярите. В тая област земетресенията по онова време са били чести и много разрушителни.
Народният певец успешно метафорично внушава, че и небе и слънце са разтърсени от жестоката разправа с българите. Умело го свързва и с легендата за тайната книга на богомилите, на която се приписват много мистични свойства. Някои изследователи смятат, че това е Свещеният граал.
Това е естествено, тъй като българското езичестество и магьосничество „осигурявало мирогледната основа на обществения живот“, пише проф. Веселин Бешевлиев.
Народоведът Анчо Калоянов дори отрежда важна роля на българските шамани във въстанието на Асен и Петър. Според него споменаването на власи, които се бавели, се тълкувало неправилно и става дума за в л ъ х в и, а наименованието на село Балван идва от старобългарското б ъ л в а н – символ на шаманството. Предполага се, че думата се отнася за обект на преклонение, може би метеоритен камък.
Изглежда някой е съобщил на султана за магическите сили и мистерии на българските шамани и за тайната книга (черно книже). Турците са изплашени, султанът нарежда да се унищожава всичко, което е книга: „Ако са книже скрили, да изгорят сите книги, сите книги на царете...“
