По някое време в селото се събират над 17 000 души. Населението прави чудеса, за да ги изхрани и приюти
Автор: Проф. д-р Георги Георгиев и д-р Марияна Георгиева
На 9 юли с тържествена божествена служба в църквата „Св. Вмчца Марина” в Поликрайще беше отпразнувана 145-годишнината от Деня на Освобождението на селото от Османско робство (24 юни/6 юли 1877 г.). Тя беше водена от отец Дмитрий Павлов, който е от руски произход.
Прадядото на неговата съпруга Наталия Владимировна Тимофеева е генерал-майор княз Александър Василиевич Тимофеев, който през Освободителната война е извършил подвиг при Горско Абланово, Русенско, повеждайки лично полка си в контраатака. С цената на 1300 убити и двойно повече ранени той успял да задържи турския щурм и да спре противника край бреговете на р. Бели Лом.
Това вдъхновява художника Александър Попов да нарисува картината „Контраатаката на генерал Тимофеев при Абланово” (Държавен Руски музей, Санкт-Петербург).
През 1865 – 1867 г. в Поликрайще идва разузнавателна мисия на руския Генерален щаб под прикритието на топографска експедиция, водена от щабс-капитан Николай Артамонов и проф. Иван Кортаци от Пулковската обсерватория (Санкт-Петербург). Тя проучва пътищата, реките, мостовете, ландшафта, селищата и състава на населението в тях. Най-вероятно по нейна препоръка още в началото на юли 1877 г. се изгражда етапната линия Свищов – Царевец – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново.
Тя минава само през български селища и по-късно е продължена към Габрово и Шипка. Състои се от етапни пунктове с коменданти и гарнизони, охраняващи определени райони. Българското население също е въоръжено. Армията и цялото й снабдяване се движат главно по етапната линия.
Комендант на Поликрайшкия етапен пункт от юли 1877 е майор Леонид Андреевич Комендантов, а от октомври – майор Зундблат. Поликрайшкият руски гарнизон през януари 1878 г. наброява 700 души (9-ти резервен батальон с командир полковник Герасимов от Първа резервна пехотна дивизия с началник генерал-лейтенант Владимир Мацнев). Той охранява денонощно района Куцина – входа на Дервенето след Самоводене – Никюп – Ресен – Драганово, пътищата към тях и моста на р. Росица.
По участъка на етапната линия Поликрайще – Габрово непрекъснато се движат и конни патрули от 15-ти Нарвски хусарски полк с командир полковник Александър А. Пушкин (син на великия руски поет Александър С. Пушкин).
Мостът на Росица при Поликрайще е най-важното пътно съоръжение за Руската армия. Тя го финансира и изгражда изцяло наново от началото на юли до 11 септември 1877 г. Това е най-големият строеж в България през войната. Ръководи се от полковник Моисей Яковлевич Доморадски – командир на 3-ти понтонен батальон. По него минава огромна част от половин милионната Освободителна армия и цялото й снабдяване.
С ходатайството на Началника на Полевия щаб генерал-адютант Артур Непокойчицки е сключен договор за снабдяването на армията с фирмата „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“. Но Грегер, Хоровиц и Коган се оказват измамници, а фирмата – мошеническа. Парите им се превеждат предварително, а те доставят некачествена храна или не изпращат договорените количества.
Още с влизането на румънска територия кавалерията получава плесенясало сено. Офицерите купуват фураж за конете със собствените си пари. След минаването на Дунава при Свищов доставки не пристигат. Армията попада в пусти черкезки села. Населението е избягало, а имуществото – изнесено и разграбено. Генерал Непокойчицки докладва на Главнокомандващия Великият княз Николай Николаевич, че е в безизходица: войските няма какво да ядат.
В Царевец генерал Дмитрий Скобелев (бащата на белия генерал Михаил Скобелев – героят от Плевен и Шейново) лично дере овца за Главнокомандващия и генералите от Главната квартира. На 28 юни 1877 г. в Иванча обаче овца няма, нищо няма и Главнокомандващият и неговите генерали си лягат гладни.
Войводата Панайот Хитов, който ги съпровожда, тръгва да търси масло из селото. Искат му толкова много пари, че той се отказва и се връща с празни ръце. Едва на другия ден в Поликрайще Великият княз и генералите се нахранват, защото ги посрещат и засипват с погачи, варени кокошки, печени агнета, баници... „от пиле мляко“.
Поради лошото снабдяване половин година 80 000 освободени българи от района с граници Свищов – Бяла – източно от река Янтра – Чаиркьой (днес Камен), Джулюница – Кесарево – Златарица – Елена – Трявна – билото на Балкана до връх Свети Никола – Габрово – Севлиево – Плевен (изключен) – Никопол хранят 250 000 (през юни), а после 510 000 (октомври-ноември) руска армия.
Зад Балкана положението с изхранването става критично. Главнокомандващият прекратява едностранно договора с фирмата и търси други доставчици. Макар че нищо не са свършили, „Грегер, Хоровиц, Коган и Ко“ са толкова нагли, че след войната подават иск срещу Руската армия и няколко години се влачат с нея по съдилища. Армията се принуждава да влезе в споразумение с тях и само и само да се отърве, им заплаща 10 милиона рубли неустойка.
В разпоредбите на руското командване за пленниците са предвидени същите дневни дажби и парични средства, както за Руската армия, т.е. на пленения османски генерал, офицер и войник се полага същото, както за руския. Командването обаче не предвижда, че в плен ще попаднат цели армии.
След като Осман паша се предава в Плевен, се оказва, че пари за изхранване на армията на Вейсел паша няма. Затова Главнокомандващият прехвърля пленниците на грижата на българите. Впрочем същото се отнася и за самите руски части – и те се хранят главно от българите.
След капитулацията на армията на Вейсел паша на 28 декември 1877 г. при Шейново и на връх Свети Никола, Великият княз Николай Николаевич заповядва:
1) от 29 декември пленената армия да започне да се придвижва по етапната линия Шипка/Шейново – Селце – Трявна (връх Свети Никола – Габрово) – Дряново – Търново – Поликрайще – Иванча – Павел – Царевец – Свищов и оттам през Румъния към Кишинев;
2) армията да се раздели на партии (групи) от по 5 хиляди души;
3) първата партия да пристигне в Поликрайще на 4 януари;
4) в участъка Търново – Поликрайще – Иванча пленниците се охраняват от три полка от 24-та пехотна дивизия (93-ти Иркутски, 94-ти Енисейски и 95-ти Красноярски) от по 1 500 и две сотни от 23-ти Донски казашки полк – 240 души;
5) българските граждански власти посрещат, настаняват за нощуване и изхранват пленената армия, като осигуряват на всеки пленник от половин до един килограм хляб на ден и допълнителна храна;
6) гражданските власти настаняват охраната;
7) за охраната се готви два пъти на ден.
На 30 декември 1877 г. вечерта в Поликрайще пристигат 93 пехотен Иркутски полк с командир полковник Владимир Василиевич Лихарьов от Лясковец през Търново и 3-та сотня със сотн. Шапошников от 23-ти Донски казашки полк от Добри дял. Тогава се получава и заповедта на Главнокомандващия, но веднага се разбира, че тя не може да се изпълни: толкова хора няма къде да се сложат; толкова хляб и храна за тях няма и не може да се приготви.
Причините за това са, че населението на Поликрайще е 1500 души (официална британска статистика за най-важните селища в света, Лондон, 1870-1872); руският военен гарнизон (700 войника) с военната болница и други части наброяват към 800 души; с пленниците (5000) и охраната им (общо към 7200), се събират към 9500 човека на ден.
В същото време къщите в Поликрайще са 138 от по една стая, най-много от стая и пруст (всичко от по 10 – 15 – 20 квадратни метра); във всяка от тях трябва да влязат по 69 души (падат се по 0,15 – 0,20 – 0,30 квадратни метра на човек); конете и воловете (с колоните вървят волски коли, които събират паднали пленници) няма къде да се сложат.
С използването на плевни, дамове и сайвана, площта най-много може да се увеличи двойно (до 0,30 – 0,40 – 0,60 квадратни метра на човек, което е нищо), ако се изхвърли всичко от тях (сеното, сламата) и се изкарат животните на студа.
Само за пленниците са нужни от 10 до 20 тона жито, а то вече почти е свършило. А и всяка къща има най-много по една пещ (138) и няма къде и кога да се изпекат поне по един хляб на ден за пленник, а за охраната и населението са нужни поне 25 000 – 30 000 хляба.
Проблем съществува и с водата. Нужни са по 2 литра вода на човек, а това прави поне 19 000 литра или 1 900 котли вода по 10 литра на ден само за хората, без да се броят животните. А тя трябва да се пренесе от 200-500 метра и повече от чешмите и кладенците с кобилици, като трябва да се изминат общо 625 км (125 часа ходене) по заледени и застежени пътеки.
В периода 30 декември 1877 г. – 13 януари 1878 г. в Поликрайще са разквартирувани 93 пехотен Иркутски полк и 3-та сотня от 23-ти Донски казашки полк. Полковник Владимир Василиевич Лихарьов е поканен и настанен в дома на свещеник Георги Полуганов и презвитера Гергина Полуганова. През този период в дома им отсядат и командирите на 94-ти Енисейски полк генерал-майор Константин Иванович Ренвалд, на 95-ти Красноярски полк полковник Владимир Петрович Голохвастов, представители на 1-ва и 2-ра бригада и на командването на 24-та пехотна дивизия и на XI армейски корпус, командирът на 23-ти Донски казашки полк полковник Попов, Търновският губернатор Шчербински, които са на инспекция на условията при които са пленниците.
Тук са настанени и пленените османски генерали (паши) Вейсел, Хусни, Ахмед Шамси и Хаджи-Осман.
Презвитера Гергина Полуганова през цялото време приготвя всеки ден храна и посреща най-гостоприемно и се грижи за всички. Освен това изпълнява денонощно обществените си задачи си по приемане, настаняване, изхранване и грижи на пленниците, дава упование за успех на нашето население – организира, меси, пече хляб, готви, вади от герана и носи с кобилицата вода, както всички останали и им дава сила.
Презвитера Гергина Полуганова
В началото на 1878 г. в Поликрайще пристигат 11 415 пленници. Така в селото се събират над 17 000 души. Но местните жители успяват да приютят всички, да ги хранят и лекуват ранените.
На 13 януари 93 пехотен Иркутски полк напуска селото, като свещеник Георги Полуганов служи благодарствен молебен. Командирът на полка изпраща от Поликрайще рапорт до началника на 24-та пехотна дивизия генерал-адютант Константин Иванович Гершелман: „Донасям на ваше превъзходителство че повереният ми полк в пълно наличен състав излезе на днешно число в 10 1/2 ч сутринта от Полекраиште в с. Присово, полк Лихарьов.“
