Разказ от първо лице за основните елементи на някогашното облекло
Автор: Христина Митева
Обичах да заничам в „ковчазите” на мама. Това бяха големи дървени ракли, направени от баща ми, от черешово дърво, отрязано в двора ни. Здрави и големи бяха те, с естествения цвят на дървото. Наистина много големи, за да побират новите черги, дамаски и старите български носии от младостта на родителите ми. А те бяха поръсени щедро с нафталин или орехови листа, за да ги предпазят от молците.
Ковчазите бяха поставени в килера на къщата ни и там си останаха до последно. Мама всяка пролет ги отваряше, за да изнесе на слънце и проветри, да пренареди съдържанието им. Аз веднага заставах с голямо любопитство до нея, за да гледам, да пипна всичко в тях с ръка, потръпнала от радостта, че се докосвам до младостта и хубостта на родителите си с дрехите, обличани от тях, като така и аз влизах и се докосвах до техния някогашен свят, пълен с тревоги, радостни очаквания и преживелици.
Докато живеели в родния им Босилеградски край, облеклото на мама се състояло основно от сая – черен вълнен сукман, украсен от сложно изработени плетеници със златна сърма и с много красиво наредени разноцветни гайтани около изрязано голямо диколте на гърдите и върху късите ръкави на сукмана, чиято дължина е много над лактите на ръцете.
Полата на сукмана е с две странични цепки в долната част, за да може жената да върви спокойно и да го носи, кога е бременна (трудна). Сукманът се закопчава отпред, в кръста, с голямо и дебело телено копче. Отдолу, под него, се облича бяла дълга домашно тъкана кенарена памучна или копринена кошуля. Кенарено се нарича тънко изработено бяло платно, тъкано на тесни и по-широки, по-плътни бели ивици – шарки, върху общия фон.
Кошулята е мъжка или женска риза. Женската кошуля е дълга като нощница, с разрез дълбок отпред, за да минава главата, при обличането,дълга до земята, с дантела по подгъва, която се вижда изпод саята. Има ризата много дълъг и широк до китката на ръката ръкав, с дантела накрая, плетена от момата с надпревара за красота с другите моми.
За врата на жената се закопчава нагръдник (с форма на детско лигавниче), изработен от коприна или кадифе, в избран красив едноцветен цвят като жълто, оранжево, виолетово. Често върху него има вертикално пришити много дребни басти и копченца, поставени само за красота, направени или облечени от същия плат на нагръдника. Най-отгоре се поставя нанизът с жълтици и пендари.
Сега узнах, че пендарата е много голяма кръгла жълтица. Тя си имаше място за нанизване, както и цялата бе нашарена от двете си страни с невероятно красиво изработени завъртулки и множество непознати за мен знаци. Бяха дар на мама от свекърва й за сватбата, ведно с жълтици, от които нямахме нито една в днешно време, поради преживените войни и недоимък.
Мама е била бедна, не е имала жълтици, но затова пък върху нагръдника й имаше приказна плетеница от безцветни, прозрачно-блестящи въздълги мъниста, нанизани най-причудливо и красиво върху здрав конец. Сякаш и сега светят и блестят те, греят силно пред очите ми също като скъпоценни камъни.
Кошулята бе много дълга, почти до петите, за да не се виждат краката, като в края й имаше красиво изплетена от мама бяла дантела, с преплетени в нея лъскави паети, на които им казваше: „лъски”, щото лъщят, блестят, искрят. В Капанско ги наричаха„лютурки”, а в Родопите – „литурки“. Също имаше дантела, цялата обсипана с паети по края на широките и дълги до китката на ръката ръкави на кошулята.
Наистина, така сръчно, с голямо майсторство и много точен усет бе изваяна тази кошуля, та бе станала удивително красива, достойна за всяка царска дъщеря! Всяка девойка бе развихрила въображение и сръчност, за да разнообрази, да надскочи по хубост кошулята на дружките си, та бе превърнала тази ненагледно гиздаво изработена женска риза в истински шедьовър, като възхвала на пъргавината и сръчността, на изящния естетизъм на българката.
Под късия ръкав на саята, върху ръкава на кошулята се поставят наруквици. Това са възкъси ръкави от едноцветна бледожълта или оранжева коприна, завършващи с тънка ивица дантела, а в горния си край – с нанизан въздълъг конец, за да се завържат за ръката, точно под ръкава на саята, тъй като не са имали ластик по онова време.
Тези наруквици са, за да имитират ръкав на дреха, блуза копринена, облечена отдолу. Така върху ръката на жената се появяваха до три ръкава: на саята, наруквицата и кошулята, покрити умело и с вкус с разноцветни гайтани, златна сърма и дантела.
Сърмата е много тънка, равно изтеглена нишка от злато или сребро, използвана за бродерия на дрехи и платове.
На кръста върху саята се поставя вълнена домашно тъкана престилка, наричана скутаче (от скут). Вързанките й, направени от преплетени красиво и умело нашарена здрава плетеница, се наричат „трекло”. Скутачето е тъкано от момата на хоризонтални, ярки и многоцветни ивици. В шарките на престилката и дантелите най-вече се съревноваваха момите, да няма по-хубави от техните, ала невестите също се грижеха много за носията си. По-ситно изплетени, с дребни бодове дантели и винаги с нов, невиждан досега модел, създаден от развихрената фантазия и усет за красота от самата жена, носеща тази премяна.
Най-отгоре, на кръста, се поставя пояс, широк около педя, домашно тъкан и шарен напреко на ивици, в златно и сребърно, със сърма и вълнена оранжево-жълта прежда.
Забрадката е от златисто жълта или оранжева като разжарен огън коприна, оплетена покрая с дребна дантелка с преплетени множество дребни, блестящи „лъски” (паети). Забрадката се връзва с перата нагоре, високо върху челото на главата на жената, като едното перо е спуснато, а другото прегънато, за да се върже на кукурушка! Така се носели младите невести. Друго невестинско връзване на забрадката е като кукурушката на перата се връзваха на едното слепоочие или перата на забрадката се връзват ниско зад тила, току под плитките и се спускат огпред на гърдите на невестата.
Бабите връзват забрадката под брадата си или плътно около шията, като прибират и перата, за да не стърчат отникъде и придърпват горния край на забрадката ниско над очите си, за да ги прикрият срамежливо, като прикриват и косите си над челото си.
Младата невеста, като булка, връзва забрадката си за два съседни края, като двата висят свободно зад гърба й, като придават особена дължина на булката на сватбата, а между плитките се провесват разноцветни дълги копринени панделки. Аз видях три дълги панделки от сватбата на мама. Бяха копринени, широки и дълги от булчинския венец на главата, чак спуснати ниско до земята.
Върху саята се облича вълнено черно елече, ушито от черния вълнен, висококачествен плат, наречен „казмир”. На мама то беше украсено отпред с прекрасна тъмнокафява кожа от пор, със спуснати две вертикални ивици надолу, започващи от врата, по двете страни отпред на елека, та чак до края му на кръста. Бе обточено в долния си край, покрай отвора на ръкавите, с умел и сложен бод, плетеница от сребърна сърма. Елечето бе дълго едва до кръста, за невестите. За момите и бабите има друга възприета дължина и негова кройка.
На краката се носят бели чорапци, с опинци свински, а в по-късните години вече се обуват кожени обувки с нисък ток и каишка отгоре, за закопчаване с проста метална закопчалка, наричана „жало”. Обувките задължително, като за рая, са черни на цвет, без токчета или с нисък такъв.
Скутачето също е в златни и оранжени тонове, домашно тъкани и боядисвани, преплетени със сърма на хоризонтални или вертикални ивици. Помня, че мама имаше и една тъмнозелена престилка, с вертикални ивици от бяла сърма, също много красива. Тя съжаляваше, че се е съобразявала някога с такава скъпо струваща мода, а не си била оплела вълнена пола и фанела, което къде - къде било по-евтино и по-практично, вместо да се заробва с години да работи на чужди хора, за да може да си изработи една такава женска носия.
Още повече, че във всеки дом имало вълна в изобилие, щото гледали по-малко или повече овце за месо и мляко, а коя мома не знае да преде и тъче! Колко му е да си изплете на бърза ръка топла пола и фланела, жилетка, а не да дава луди пари за гайтани, лъски, мъниста и сая. Като мома, мама имала пет саи.
Всички те бяха от черно на цвят робско бало на рая или фин, вълнен плат, наречен казмир – много здрав, красив и качествен плат. Само една сая имаше в химическо зелено. Всичките грееха от ненагледна хубост.
Мъжките дрехи се изработват от домашно тъкан вълнен плат, много дебел, наричан бало. Родителите ми наричаха аба онази шуба, която бе ушита от въздебел вълнен плат, с кожа овча отвътре към тялото. Този плат бе много дебел и здрав и нямаше нито износване, нито изтъняване, нито овехтяване с протриване или скъсване някакво по колене или лакти.
Тъчал се дебело и бито, за да е здрав, да не се къса и износва лесно. Някои видове бало са така дебели, че чак корави и не се прегъват, а стоят прави като дъска. От него се шиели чешири (панталони) на мъжете и сетре, което носели върху белата си кошуля.
Сетрето е ушито пак от вълнен плат, но без кожа и хастар, за да е по-леко и по-удобно за работа. Мъжката кошуля не е като женската, тя е от по-плътно тъкано бяло платно, конопено или памучно при по-богатите. Може и то да е кенарено, но няма украса, няма дантела и бродерия по него. По мамината кошуля също нямаше никаква бродерия, само дантели по ръкавите и долу, на подгъва.
На главата си мъжете носят агнешки калпак, с козината обърната навън, а на краката обуват бели навои с черни опънчалки (върви от козината на коза) и опинци или цървули от свинска кожа. Тъй като често ходели на гурбет из Сръбско да работят, те трябвало да се обличат, за да се „впишат” в техните носии.
Щат, не щат, започнали да се обличат по нова мода, по градски: с панталон, ризи и сака, макар изработени пак от домашното бало, тъкано на разбоя у дома, но кройката била друга. Сложили и каскети на главите си, докато жените не ходели почти никъде извън селото, стояли си у дома и продължавали да се носят по старому, със сая и кошуля, дори в ежедневието, а не само на празник и на хорото.
Все пак, направените дрехи трябвало и да се износят, да се изхарчат. Толкова труд и мъка имало при направата им, а да стоят неизползувани по ковчазите с години, бива ли!
В края на деня мама прибираше изнесените на слънце църги и дамаски, носии, сгъваше ги грижливо и отново поставяше в ковчазите, като ги ръсеше с нафталин и загъваше плътно с памучно бяло платно отвсякъде.
На дъното на тези ковчази бяха сложени и отрязаните дълги плитки на мама от младите години, завързани с червен вълнен конец против уроки, наречени „косичник”. Тях е привързвала в зряла възраст към плитките си под забрадката, за да ги удължи и вплете за украса в тях жълтици и мъниста, пъстри вълнени конци. Гледах златните, блестящи като живи бакърено-червени коси на мама и не вярвах че са нейни, защото сега косата й бе с лешников цвят, естествено боядисана от възрастта.
Когато занасях да покажа мамината носия на празника на жената на Осми март, всички погледи ненаситно я гледаха и искаха да я пипнат, да я имат.
– Блазе на тази невеста, дето е носела тази носия, но дваж блазе на тези ръце, които са сътворили тази българска красота! – казваше водещата с голямо възхищение и винаги я класираше на първо място.
Завърнала обратно носията у дома, аз разказвах на мама подробно за тържеството и й давах наградата, за да я зарадвам и благодаря.
Тогава тя сподели, че била невръстно дете, пастирче на овцете на селския богаташ. Зиме и лете, в пек и дъжд, като била сама и в дълбоките снегове на Балкана, само с едрите, като телета големи овчарски кучета от стара българска порода, сред многото мечки и вълци. Заметната през глава с дълга вълнена „загръдка”, с неизменната хурка в ръка по цял ден. Женско чедо е – срамота и грехота е да стои по цял ден без работа, като кръсти празни ръце.
Парите, получени за труда й, мама дала на брат си, за да си купи шевна машина, че бил учил занаят да е шивач, а нямал пари за машина. За благодарност, той, брат й Владе бе ушил момински носии, а след години бе направил и тази нейна невестинска носия.
Мъжете пастири носели „гуня” при лошо време, която била вълнена, голяма и с гугла, дълъг ръкав и подгъв чак до земята. По цял ден овчарите свирели с писани кавали и двоянки, гайди или правели хурки и бастуни, за да зарадват близките си, млади или стари.
