Разказ от първо лице за отминалото време и стария занаят
Автор: Христина Митева
Родителите ми бяха типични българи, родени на този свят да се утрепват от работа от тъмно до тъмно. Поради бедността си останали неграмотни, те бяха прословути със своята добросъвестна, качествена работа и отзивчивост, не само към нуждите на децата си, но се втурваха безотказно да помагат на роднини и съседи. Домът ни от нищо не бе лишен, винаги имаше нужното, за да не ходим да се молим за инструменти или някаква друга потребност на комшиите.
Станали по изгрев слънце, те ще разбудят и нас, децата, и независимо от различната ни възраст, всички трябваше да станем от кревата и да се заемем след закуска веднага с поставените ни задачи. Нямаше глезотии, капризи, мързелуване или отказ нито от млади, нито от стари, че беше срамота и грехота да сме непослушни, неизпълнителни и неблагодарни.
Никой не клинчеше и не се боеше от работа, нито допускаше нарочно бавене, мотаене и разбалигуване. Всеки гледаше да покаже своята сръчност, досетливост, изобретателност, бързина и качество, за да го похвалят, за да го оценят като незаменим, особено нужен член на семейството. Негласно всички участвахме в една мълчалива надпревара за взаимопомощ, досетливост и утеха, насърчение при неуспех на някой от нас в работата му през деня.
Колко сладка бе шумната ни нетърпелива закуска рано сутринта, насядали, та заобиколили отвсякъде с весела гълчава масата с голямата калена паница в средата. Баща ни, в делнично време, старателно я бе напълнил с дребни залци от вкоравен засъхнал хляб, полят най-често с възвряла вода, облажена с малко мас от прасето, с чесън в нея, а в празнични дни имахме понякога и попара с мляко от козата ни.
Друг път а закуска баща ни ще направи топеница. Това са дребни залци корав сух хляб, с добавен в тях малко качамак, останал от снощната вечеря и запържени в малко мазнина с щипка сол в тепсията върху печката. Поставяше се топеницата с тавата на масата, а до нея имаше паница с разсолница и само понякога паница с мътеница (айрян). Разсолница наричахме зелевата чорба от кацата с туршия в мазата, която, освен че беше кисело-солена, бе и доста лютива от пипера в нея.
В това време мама ще е успяла да ошета в задния двор, като нахрани животните и дойде при нас. Грабнали лъжиците, никое от децата не смееше да започне да яде, докато всички от семейството не седнем заедно. Първо баща ни трябваше да бръкне с лъжицата в попарата и чак тогава се нахвърляхме на яденето и всички ние.
Понякога сме били толкова шумни и немирни, че баща ни, както се хранеше мълчаливо, ще оближе лъжицата си старателно, преди да хлопне с нея някой немирник от нас по главата, за да въдвори ред. Нямаше крясъци, нямаше други наказания. А как силно болеше от тази лъжица и самата аз знам, защото и мен ме беше ударил веднъж с нея.
Така растяхме, бедни, задружни и шумни, но здрави и работни.
Мама, освен с домакинството, се справяше добре и със земеделието. Торяха дворът около къщата ни с оборски тор от овцете, прасето и кокошките. А градината ни хранеше щедро с картофи, боб, тикви и тиквички за пържене, цвекло, домати, слънчоглед, царевица, кратуни и пипер, зеле, магданоз, чубрица, копър. Мама сееше от всичко по малко, че и ние да си имаме, да не гледаме само как чуждите деца ядат.
Нямаше тогава добре заредени магазини на „Наркоопа”, нито за плод-зеленчук, имаше само частен пазар, където доматите бяха само 2 стотинки за килограм. Което беше доста евтино. Но се чакаше на дълги опашки, с часове се чакаше да ги наберат в блоковете на ТКЗС и докарат на пазара за продан.
Сеехме в двора и люцерна за агънцата, ечемик и коноп. Той растеше нагъсто – като ечемик или пшеница. Не се окопаваше, нито поливаше. А само го плевяхме на няколко пъти, докато израсте на височина колкото два човешки боя. Когато конопът (гръстите) пораснеше добре, ние цялото семейство, задружно го оскубвахме, връзвахме на снопи и отнасяхме на реката, където ги потапяхме нацяло във вода, като затискахме снопите отгоре с едри камъни, да не ги отнесе реката.
Може би след седмица-две, не знам точно колко време минаваше, защото мама знаеше това и ги наглеждаше често, като преценяваше кога да започне следващия момент на обработката им. Никой не пакостеше на никого, не крадеше, не пипаше чуждото, защото хората се бояха от Бога. Случи се само една година да придойде силно реката, като отнесе незнайно накъде гръстите ни...
Мама ще поведе всичките си деца вкупом на реката, откъдето вземахме готовите за следващата обработка снопчета коноп, и макар че не бяха добре оцедени от водата, ги поставяхме на рамо и носехме у дома. Помня как миришеха на река, как ми тежаха на рамото, как водата се стичаше от тях по гърба ми и мокреше дрехите ми. Но времето бе топло, нямаше да настинем. А у дома се измивахме с нагрята от слънцето през деня топла вода и преобличахме в сухи дрехи.
Разстлани в изправено положение, на тънко, снопчетата изсъхваха бързо, ухаейки на река. После ги носехме в съседната уличка, където бай Стамен – мъжът на баба Вена, бе направил едно приспособление за очукване на конопа, прикрепено на стълба за електричество. Цялата махала ползваше това съоръжение безвъзмездно.
Само по себе си то беше много просто. Състоеше се от една хоризонтална дъска, върху която се поставяха добре изсушените на слънце и вятър стъбла коноп, които с друга дъска, поставена под ъгъл и закрепена над хоризонталната, се притискаше силно и рязко.
С лявата ръка се хващаше конопа и леко придвижваше напред, а с дясната ръка се хващаше горната дъска, за предния и край, наречена чукало и се удряше със замах върху конопа. Това водеше до ситно начупване на добре изсъхналите, втвърдени като дърво стебла на конопа, които бяха омекнали от дългото киснене във водата, а около тях се освобождаваше ликото на растението.
Количеството му наистина беше обилно. Те лесно се отделяха от стеблата и се превръщаха в почти готов материал за предене. Мама ще изпаа (изтръска) кълчищата от останалите тук-таме малки клечици по тях.
На земята се образуваше цяла купчина от дребно натрошени стебла, като имаше от тях и доволно разпилени наоколо, от разхвърчаването им при ударите. Премитах мястото с дворната дръгава (груба) метла.
В дома ни всичко нужно се произвеждаше, едно да не се харчат излишно оскъдните ни пари и второ: по магазина не се продаваха такива метли – толкова дълги, удобни, здрави, трайни и подходящи за ежедневното дворно почистване, така че да се изхвърлят дребните камъни и клечки, бучки пръст.
Метлата се засаждаше на няколко единични места в двора, че ако единият стрък се повреди, не оцелее или го окрадат, на другото място да си имаме от нужното ни растение. Дворът ни, макар да беше градски двор, бе достатъчно голям и удобен. Така отглежданата в двора ни метла се превръщаше във високо и широко клонесто растение, което като се привържеше на няколко стръка с тел или канап, се превръщаше в завидно удобна, дълга и леко подвижна метла за грубо метене.
Не помня да е цъфтяла, вероятно цветовете й са били ситни и невзрачни, но в основата на зелените листи съм виждала множество дребни зелени семенца. Стеблото се отрязваше със сърпа или отчупваше с ръка, щото се втвървяваше, когато пораснеше доволно на височина. После растението се изсушаваше на сянка, за да се оронят тънките, крехки добре изсъхнали продълговати листа и се връзваше с конопена връв или тел по дължина на няколко места, за да добие вид на дворна метла.
Събраните съчки от конопа баба Вена, жената на бай Стамен, ползваше за разпалки на огъня под аранията (големия тежък котел) на двора, когато вареше сапун или боядисваше вълнена прежда.
Отнасяхме полученото лико от конопа у дома, където щателно се почистваше ръчно от останалите клечици по него. От старателното му тръскане, тупане и почистване ликото се бе превърнало в еднородна смес. Нея мама прекарваше през огромните ни гребенци, които си бяха нашият домашен дарак, когато имахме малко количество материал за влачене. Получената материя бе като вълна. Наричаха я кълчища.
Мама откъсваше част от нея, сгъваше, навиваше я, оформяше на повесмо, което лривързваше на куделята (хурката) за предене. Така останалите кълчища се доизсушаваха добре на слънце, проснати на плочките пред къщи. Когато мама седнеше да ги преде на хурка и вретено, близо до нея, на масата, имаше нарочно поставена чашка с вода, в която тя често топеше пръстите си, за да усуче по-лесно нишката на кълчищата при преденето им с вретеното.
Получената връв бе много здрава, трърда, корава и малко бодлива на пипане. Въпреки това, от нея в миналото са тъкали плат, наречен „пъртено платно“, което ползвали за ушиване на долни ризи (кошуля) и гащи. Защото тогава още не отглеждали памук в българската земя.
От получената прежда се тъкало още и кълчищено, пъртено (конопено) платно, което в наше време се наричаше зебло и се ползваше за направа на чували (вречи), както и за малки и големи въжета.
Помня какви дълги и дебели здрави въжета бяха изплели мамини – пак за задоволяване на нашите домашни потребности. Научили се бяха и на този занаят от един стар майстор въжар, като на единия им край беше поставена голяма метална кука за вадене на кофа с вода от кладенеца.
Понякога мама ще ни изпече в тавата на печката семе от коноп. За да го ядем превантивно срещу детски глисти наречени „острици”. Възрастните хора го ядяха за подсилване на имунната си система и против болестта на Алцхаймер.
Конопът в миналото широко се е засявал и ползвал за направа на висококачествена хартия. Ако това се прави и днес, планетата ни ще бъде спасена от обезлесяване на големи участъци гора по планините ни, водата в тях няма да намалява и пресъхва, ще спрат свлачищата, отново ще има много птици и дивеч в земята ни.
Знайно е че от конопа се е правил някога най-висококачествения безир, бои за промишлеността и строителството, масла и пр., а днес се прави и високо качествена пластмаса, която лесно се саморазгражда и унищижава.
Но ето че под претекст, че конопът е вреден, вече е забранен за сеене, за производсрво, макар че може да спаси човечеството ни от глад и екологична катастрофа.
Доказано е от престижни институти че по хранителни качества той надвишава картофите, а арабите от древността го ползват за направата на рахат локум, баклава и в други храни, защото протеинът и минералите в него са ценни и с високо качество.
Тук говорим за индустриалния коноп, а не за този, от който се приготвя марихуаната, който е друг вид. Пороци всякакви винаги е имало сред хората от дълбока древност, произвеждали са се и са се употребявали опиати.
