ЕДно трудно занимание, в което обаче се включвали и най-малките деца в семейството
Автор: Христина Митева
Когато бях малка, една година родителите ми засяха с памук нивата ни от два декара. Не помня сеитбата, тъй като е била през много ранна хладна и дъждовна пролет, която по нашия край бе винаги с продължителни, тихи, напоителни дъждове. Някъде в края на март или в началото на май се е извършвало засяването след изораване почвата след предшественика му.
Тъй като бях много малка, не ме взимаха на полето, за да не настина и да не се разболея. Но добре помня окопаването, плевенето на редовете, както и брането на памука. Той се окопаваше на два пъти, можеше и да се тори, но щедро, обилно и само с оборски тор. Можеше да се сее и отглежда на няколко пъти на едно и също място.
Обикновено се береше на два пъти, като трябваше стриктно да се внимава семената му да не се попарят и повредят от подранилата слана. Обикновено се поливаше поне два пъти в нормалните влажни години. Но ако годината не е дъждовна, тогава напояваше повече от два пъти.
Най-ясно си спомням времето на брането на памука, скътан в кръглите като едър орех кутийки, които сами се разтваряха, когато настъпи време да се прибира реколтата. Но ако това не стане навреме, той се посипваше по земята.
Тези негови кошнички бодяха, драскаха и нараняваха до разкървавяване моите неопитни детски ръце, защото бяха корави, узрели, полуизсъхнали. Помня добре и как го вадехме с пръсти, само с пръсти от кошничките му, като го почиствахме старателно от дребните черни семена, забити в него. Татко обичаше да казва, че моите малки пръсти били точно за тази работа.
Бях горда, че одобряваха труда ми, че с нещо и аз съм полезна за семейството.
Тогава нивата ни бе там, точно където днес се намира свинекомплексът, на пътя за квартал „Бряг“ на родния ми град Търговище. Беше далече, на километри, от града, а коларският път, точно по средата си, спираше до старинна голяма белокаменна чешма с три щедри песенни чучура, На главата на чешмата имаше златни петна и драсканици. Мама казваше, че тук циганки катунарки са търкали и триели в камъка, за да излъскат наниза си от жълтиици, че бяха оставили наоколо такива златни следи.
Помня и красотата на ранното утро тогава. Колко бе приказно, песенно и румено-златисто, неописуемо красиво бе разсъмването в полето. Лека прохлада повяваше издалеч, откъм гората. Въздухът, наситен с дъх на билки, ме караше да го вдишвам дълбоко, а наоколо звънеше, ехтеше от птича песен.
Високо в синевата се издигаха чучулиги, изхвръкнали на възбог, та се стопили, станали невидими за човешкото око, като до нас достигаха само звучните им красиви песни, които се изсипваха над главите ни като Божие благословение. Току до краката ми се обаждаше пъдпъдък и шумолеше в тревата, за да ме отдалечи, да прикрие гнездото и малките си в него, но колкото и да се взирах да го видя, все не успявах и не успявах.
Вързаха ми една мамина престилка, която бе огромна за мен и толкова дълга, че ако не я придържах и повдигах в края й с ръка, щях да я застъпвам и да се спъвам на всяка крачка в нея.
Започвахме да берем само кошничките на памука. Когато напълнех престилката, помагаха ми да я вдигнем нависоко, за да можем да я изсипем в каруцата, която бе застлана отдолу с голяма, здрава черга за по-лесно пренасяне на обрания памук.
Нашият памук бе хубаво разцъфтял, затова го обрахме напълно и наведнъж. Нямаше да чакаме втора реколта от него, че да харчим пак пари за превоз и отново да се чудим къде да търсим каруца из комшиите. Затова изскубахме всичките му стебла и дори изорахме нивата още в същия ден.
Тя бе голяма цели два декара, а нашето шестчленно семейство си бяхме голяма, пъргава и работна сила.
У дома, веднага след стоварването на кошничките памук, прекарани от каруцата на комшията, започваше едно грижливо и старателно вадене на памука от кутийките. Разстлахме го нашироко да съхне, за да не се спарва, докато го почистваме. Мама бе направила няколко малки, удобни лъкове от извити сурови пръчки, вързани с канап, за да можем по-бързо и лесно с тяхна помощ да направим памука пухкав, за да излязат по-лесно семенцата от него.
При всяка работа родителите ни търпеливо и внимателно обясняваха на нас, децата, как да работим, като обикновени ни говореха нормално, по нашенски, но употребяваха едни особени, вече архаични, но запазени чисто български думи, които моите връстници от махалата нито бяха чували, нито знаеха значението им, затова и не го разбираха и ползваха.
Мама изискваше да внимаваме добре с почистването, за да няма лъпки в памука. Това означава да няма корави малки бучици от неразчепкан добре памук. Не си позволявахме и да оставяме недобре и несериозно почистени, случайно останали семенца и клечици в памука.
После баща ми направи и дървеният уред, видял го някъде в някой дом, където му го похвалили много и искали да му го продадат, навярно за да се отърват от него. Убеден, че може да направи този уред сам, тъй като поради мизерията ни не можел да го закупи, татко се справи с тази задача, за да ни улесни. Той имаше златни ръце, наричаха го майстора и го търсеха и в старост за работа.
Този уред се наричал „маганачка” и служел само за стриктното отстраняване на семената от памука. Представляваше една правоъгълна дървена рамка с по-здрава основа, която стоеше вертикално изправена, но се затискаше с коляно при работа, за да не мърда, че иначе ще като бави и затруднява работата. Във горния й край бяха поставени два валяка от дърво, плътно прикрепени успоредно един до друг, а в краищата им имаше метални лагери, за да се въртят.
Валяците се задвижваха ръчно във въртеливо движение с помощта на лагерите и дървена ръчка, въртяна с дясната ръка на работника, докато с лявата се напъхваше памука между валяците, за да се отделят семената от влакната му. Те се въртяха, но се спираха, запъваха се, не можеха да се въртят, при наличието на по-големи и дебели семена в памука. Малките семена се начупвака на дребно, така че трябваше да се изтръскват от памука.
При нормална големина на семената валяците се въртяха и поемаха само влакната памук, а семената оставаха, без да преминат през тях. Беше мудна, пипкава, неблагодарна работа. Предпочитах да бръкна с пръсти в памука, за да извадя многото дребни черни семена, защото ми бе много по-лесно и удобно, отколкото да ги пъхам да минават през валяците на маганачката. Така вече и самите отделени семена си оставаха цели, здрави и готови за доизсушаване и нов посев през следващата година.
Като ги вадехме с пръсти, успявахме да съберем доста голямо количество семе. Бях чувала, че то било много полезно, затова можело във фабриките от него да се направи маргарин за храна на хората и кюспе за храна на животните.
Все пак, след много усилия и упоритост, най-после успявахме да почистим памука. Когато родителите ми го предаваха на приемателния пункт, били хвалени за високото му качество и давани за пример на другите производители. Но очевидно мама и тате не бяха останали доволни от получената цена за производстеото му, затова никога повече не засяхме нивите си с това промишлено растение.
След години видях същата тази наша злополучна маганачка, прибрана на съхранение в стайчето ни, наричано от местните жители килер. Учудих се и дори се присмях над простия й механизъм. Затова може би не беше толкова успешен, но беше мил спомен от детството и го оставих да си седи там.
Мама обичаше да събира и съхранява доста от ползваните от нас предмети, също както ги събираше като дядо Либен от „Българи от стари време” или като Плюшкин, героят на Гогол:
- Нека седи, нека! Оно леб ти не иска! Се може да потребе некагъш, оти не се знае какви години че дойдат па! - убедено твърдеше тя.
