По стар обичай, за всяка Сурва година или Нова година на първи януари (Васильовден) във всеки български дом се правеше сурвакница. С нея тръгвахме навръх новата година по съседи и роднини, за да ги сурвакаме по гърба, като ги благославяме за здраве, пълнота в дома и успехи с краткото обичайно: „Сурва весела година! Живо - здраво догодина, догодина, до Амина!".
Имаше и по дълги благословии като: „Сурва весела година,червена ябълка в градина, златен клас на нива, пълна къща с деца, пълни кошари с агънца! Колко шума по гората, толко пари в кесията! Амин!".
Както винаги, всички се събирахме в кръг около масата, кръстехме се и молехме за успех в работата ни. Мама заставаше начело на работната ни група, въоръжена с ножици, игли и конци, блестящи бонбонени книжки от цветен и безцветен целофан, червени вълнени конци, дълги низи от пуканки, леблеблия или ошав, стари излъскани до блясък със сода за хляб парички, бонбони, бял памук за сняг.
Отчупила хубави, въздълги гранки от напъпилия или полуразцъфтял вече дрян в двора на къщата ни, мама усмихнато ще ни сурвака с тях още при влизането си в стаята – с пожелание за здраве, веселие и високи успехи, макар че клонките още не бяха украсени.
Когато мама привършеше със сурвакането, в стаята ни наставаше голяма олелия, смехове, блъсканица в надпревара кой по-напред да си вземе дрянова пръчка от купчината, за да я направи своя красива сурвакница.
Всяко украшение си имаше някакъв символ, някакво явно и тайно вълшебно послание и благословение към сурвакания човек, като имаше и отделно такова за самия сурвакар, което непременно щеше да се сбъдне.
Освен гирляндите от пуканки и ошав, символ на низ от бъдни приятно-сладки, весели и добродетелни дни, се поставяха по клоните на сурвачката навити и привързани в кръг към стеблото пъстри бонбони и дребни тестяни сладки. И цветя, направени от бяла вълна и шарени лъскави книжки и станиол, символ на имане, на богатство.
Имаше червени конци, сложени против уроки, малки кръгли звънчета, за да сме сладкогласни и прочути, знайни, наблизо и далеч, снопчета от въздълги ленти разноцветна хартия, спуснати да се ветреят като панделки високо от върха на сурвачката като, символ на радост и веселие, красота. Имаше, разбира се, малки къдели памук, имитиращи сняг.
А какви станиоли имаше тогава, само какви! Да ти е жал да ги изхвърлиш, затова ги прибирахме между страниците на някоя по-стара книга. Имаше на звезди, на малки и големи пъстри точици, на черти и кривулици, елени, зайчета, птички, пръстени и колелца или в много ярки и наситени едноцветни багри, от които си правехме понякога весели човечета, облечени в национални носии и пъстри битови старинни къщи върху стъкло, цветя, пейзажи, които окачвахме като картини на стената в стаята.
Ала колкото и да си гиздех сурвакницата, очите ми оставаха запленени от ония, купешките, направени само от два цвята, в нежно-розово и зелено. Разтегателната им хартия бе нарязана на дълги къдрави ленти и ресни от сръчните ръце на циганите в Махалата. Правеха ги с дузини. за да спечелят някой лев по празниците.
Всички те бяха някак еднотипни, еднообразни, без нужните символи и благопожелания. А такава сурвакница губеше смисъла си, силата си.
- Това е лъжи пара! Лъскава, хубава отвън сурвакница, ама без Божа благословия в нея, без сила! Тя не дава радост и здраве, а само фалш, само вземане на парите ти. Няма го Божието обещание в нея за честити дни, няма го очакването за добруване и бъдещи успехи. Не ви трябва такава жилава пръчка за бой. Никога не си купувайте такава, никога!
Знаете как да си направите истинска сурвакница. Нашенска да е, българска. Такава никаква, само шарена сурвакница превръща сурвакането в просия, а не в благославяне за здраве и успехи – поучаваше ни мама.
- Да, ама мойта се различава от другите, чуждите сурвакници – не е така нежна като тяхната, стои някак дръглива, груба край тях.
- Не всичко шарено и лъскаво е полезно – добавяше поучително мама. – Я виж по магазините! Само калпавата, некачествената стока е в луксозна шарена опаковка и много бляскава, за да грабне окото, за да излъже купувача да я вземе; да я купи, въпреки че нищо не струва.
Ние се изреждахме един по един да сурвакаме, като започвахме от мама и тате, които ни плащаха с дребни пари поради немотията ни, но това никак не намаляваше радостта от празника. Бяхме убедени че ги даряваме със здраве и дълголетие.
После сурвакахме кошарата с агънца, пиленцата ни, зайчетата, а след това весели и доволни хуквахме на тумба от къща на къща из квартала да споходим за здраве съседи и роднини с торбичка през рамо и сурвакница в ръка.
Имаше хора, дето бяха стари, немощни, живееха сами и в своята безпомощност и немотия бяха залостили врати в тоя ден, забравили за старите български обичаи. Никак не им беше до сурвакари, затова се спотайваха зад затворените си врати.
В края на деня изсипвахме торбичките си на масата у дома и поделяхме помежду си богатството, донесено в тях. Поставяхме сурвакницата закачена на пирон високо на стената – за здраве, сполука и пълнота в дома ни.
Знаехме че тя е част от стар езически обичай, отпреди приемане на християнството в България, затова не я слагахме до иконата у дома.
