В Албания можем да се поклоним пред светите мощи на Кирило-Методиевите ученици Горазд и Ангеларий
Автор: Диана Славчева
Въпреки че Албания беше социалистическа държава и заедно с нея бяхме от една и съща страна на желязната завеса, заради наложената й от Енвер Ходжа самоизолация от останалия свят малко знаем за тази балканска република.
Някак се подминаваше и задълбоченото изучаване на присъствието на нейната територия в пределите на Първата и Втората български държави – през славните времена на Борис I, Симеон Велики, Самуил и Иван Асен II. И това, че тук е последната българска твърдина, която пада под византийско робство.
Тези времена албанците наричат „българска окупация“. А паметта за тях е буквално заличена. В Националния музей на Албания няма изложена дори прашинка от тези векове - IX, X и XII. Няма и паметен знак за загиналия в битка при крепостта Драч Иван Владислав.
В скоби ще споменем, че негов паметник обаче се издига в Скопие – нали е племенник на Самуил, който братята македонци смятат за свой цар. За тях е без значение, че в изсечения по негово нареждане Битолски надпис той сам се нарича „българин по род“ и „самодържец български“. Но да не им придиряме, знаем си ги...
Да се върнем при албанците. Днес страната им с впечатляващи темпове като Пепеляшка се превръща в принцеса. Екзотични курорти привличат туристи от цял свят в Албанската ривиера, ширнала се по бреговете на Адриатическо и Йонийско морета.
В столицата Тирана крановете са повече от сградите – строят се нови и нови билдинги, едни от други по-модерни и впечатляващи.
Легендарните някогашни черни пътища сега са превърнати в шосета и магистрали с безупречно асфалтово покритие.
Българите все по-често започват да обръщат поглед не само към албанските курортни комплекси, но и често се организират екскурзии до историческите места, които в далечното минало са били част от България.
Някогашният Драч днес се нарича Дуръс. Той е втори по големина в страната и е най-старият град в Земята на орлите (това означава в превод името на Албания, б.а.). От римско време е останал най-големият амфитеатър на Балканите, от присъствието на венецианците - кула от XVI век, която е символ на населеното място. От българите следи няма...
Нека припомним какво пише цар Иван Асен II след победата при Клокотница върху прочутия Търновски надпис, издълбан в средния от трите стълба в северната част на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в старопрестолния град: „.. и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска....“
В Драч е роден ангелогласният църковен певец и композитор Йоан Кукузел. Почти е сигурно, че той е с български произход, тъй като озаглавява легендарната си творба, посветена на своята майка, „Полиелей на българката“. Българската православна църква го канонизира за светец. Негово изображение може да се види в албанския Национален музей в Тирана. Подробности за неговата майка и полиелея на българката обаче не се споменават.
В града музей Берат, който е под покровителството на ЮНЕСКО от 2008 г., българската следа се открива в името му. Наричан през Античността Антипатрея, кръстен от римляните Пулхериополис, българите го назовават Бели град (Белград), което име той носи до XVII век. След редица последвали фонетични трансформации се стига до днешното му название.
Вълнуващо е да се разходиш из останките от крепостта, надвиснала над реката Осум, където още отекват стъпките на нашите владетели от Първото и Второто българско царство.
През Средновековието градът е бил столица на областта Кутмичевица, владяна от българските царе Борис I и Симеон Велики. Тогава той е и най-западната българска църковна епархия.
В миналото зад крепостните стени е имало 33 църкви. Днес са останали само две. В храм „Успение Богородично“ е уреден музей, посветен на легендарния албанския зограф от XVI в. Онуфрий Аргитис. По-интересното за нас, българите, е, че тук можем да сведем глава пред мощите на двамата ученици на св. св. Кирил и Методий св. Горазд и св. Ангеларий.
Ковчежето с техните тленни останки се намира вляво от олтара. Една от големите икони на иконостаса изобразява Кирило-Методиевите ученици, като пет от тях са прави, а двамата – Горазд и Ангеларий лежат в ковчези сред крепостта Берат. Надписът до реликвариума гласи, че те са били на мисия в Албания по време на „окупацията“ й от България през IX и Х в.
Нека подминем снизходително тази албанска трактовка на историческите събития. По-важно е да се знае, че там - в най-западния край на Балканите, българите са оставили незаличими следи. И посещавайки тези места като туристи, покрай плажуването на Албанската ривиера, нека намерим време да направим и крачка встрани, където още е жива българската памет за славните ни предци.
