Васил Левски е първият стратег на българската политическа независимост, както и първият наш конституционалист

Автор: Георги Георгиев

Според проф. Пламен Павлов, „българската историческа наука трябва да покаже още по-задълбоченото реалното място на Дякона в редовете на поборниците за българското Освобождение и политическия елит на нацията още от 1861 г., да разкрие... неговите виждания за осъществяването на самото въстание“.

Левски определя, че освен да се освободят българските земи е нужно да се запази самостоятелността на останалите съседни територии на предвижданата от него България, а новата държава да бъде идеал за равенство, свобода и съгласието, вишегласието на народа, чрез което да се вземат по-нататъшните решения. Той предопределя държавното устройство на освободена България и с изведените от самия него норми и правила става на практика първият български конституционалист.

Личността на Апостола остава ненапълно изяснена, неоценена и недостатъчно популяризирана в света като един визионер на бъдещето. Затова считам, че следва да се добавят няколко важни щриха към нея.

На първо място, идеите, прокламирани в разговорите с бъдещите „работници за свободата“, не могат да се зародят случайно и не са плод на обикновено въображение. В света през XIX век се развиват мощно и експлозивно постулатите на Френската революция, за да достигнат и под формата на знание, и като лично запознаване чрез прочит на основни трудове от новите мислители на времето до съзнанието на Апостола.

Факт е, че Левски е чел изключително много и е познавал моредните теории на държавността. Това му помага с лекота да извежда концепциите за държавност и бъдещо устройство на България, продължавайки идеята на Г.С.Раковски за национална войска, но и привеждането в помощ на националното строителство един особен орган – „Привременно правителство“ в  Ловеч, огорчен от бездействието на външната българска емиграция.

Предвижданите промени той препоръчва, след като поставя основите на политическата своя стратегия – премахване на тиранията и създаване на народно управление с равноправни „народности“, както той самият ги нарича, „които щат попадат под един общ закон“.

Законността, за която говори Левски, е сърцевината на всяка демократична общност и спънка пред всяка тирания и „власт над другиго“ и продължава още по-далеч – ще се наредят „хора, избрани по съгласието на по-голямата част от народа“, в което прозрение ще видим съвременното Народно събрание.

Емигрантските дейци нямат план за действие, въпреки че осъзнават необходимостта от организиране на народа, а Левски последователно изгражда структури според своя генерален план, което е изкуство не за всеки. Чрез местните революционни комитети той вижда основите на бъдещото местно самоуправление на освободеното си Отечество, което да продължи по-нататък изграждането на държавността.

А в самата „Нареда...“ се предвижда нейното уточняване и впоследствие, като за пример ще посоча „Наказателний закон“, съставен едва от няколко нормативни разрешения. От чисто нормотворческа страна, се предвижда и санкция, в смисъл на наказание за предателите, а санкцията е необходим елемент от всяка модерна норма в българското право.

Комуникативен, Апостола сам изгражда организации по места, преценявайки личността на всекиго при своите комитетски срещи. Сам, но и със своите другари, той създава екипно действие при преследване  на национално-освободителната задача. Постоянно ядро за тази цел са Централният комитет и местните революционни комитети, като звена за изпълнение.

Дякон Игнатий е и монах, който в сърцевината на своята служба в Бога разпознава безпогрешно мисията на православната църква в уреждането на освободена България. Необходимостта от вяра е безусловна и не се поддава на съмнение, благодарение на клетвата, която всеки нов поборник полага пред олтара на Отечеството.

С кръстосаните кама и револвер, с произнесените клетвени слова, обикновените отрудени българи стават истински  войници и са готови не само да се сражават, но и да бъдат „бдителни, да се пазят от шпиони, да донасят за предателство на съратниците  си при нужда, пряко на централния революционен комитет“ (Левски). Неслучайно той предвижда в състава на комитета да има и по „един поп“, заради очевидната роля на църквата като сърцевина на вярата и в освободителните дела.

Като професионален революционер, безспорно Левски е познавал въоръжението на турската армия и е имал съответните умения да използва револвер, пушка и кама. Той отчита експертността и заявява в „Наредата...“: Войводите полагат „изпит по военните науки пред комисията военна“, а когато се закупува оръжие, същото се проверява „от хора учени, които разумяват... да го прегледат“.

Силен щрих към прозорливостта на Апостола ни дава последната бележка към „Наредата...“ – след като пукне първата пушка... „влиза в действие военен закон“, като е имал предвид проявата на хуманност във военните действия и недопускането на излишни жертви.

Васил Левски е деец, човек на действието, насочено към конкретни резултати – освобождението на отечеството и изпълването със съдържание на идеите на Държавността. Той е знаменосец на Флага, Дякон на Вярата, политически организатор на триединството „Законодателна, изпълнителна, съдебна власт“, чрез създаването на първообразите на Конституцията, пряк изпълнител на решенията на вътрешната революционна организация, набавя средства (бюджет) за военна подготовка и оръжие. Л

Той създава теория на политическото действие – масова национална революция. „Единствено такава революция може да постигне военна победа над чуждата власт или намесата на международната общност в полза на българската кауза“ (проф. Божидар Димитров). Така и Априлското въстание се осъществява по освободителната теория на Васил Левски, а не по концепциите на Раковски и Гарибалди.

Въжделенията на Левски и начинът му на мислене предпоставят една епоха на развитие на международния политически ред в нашето съвремие, предвиждайки анализа и насърчаването на важни международни въпроси по наболели за обществото теми, насърчаването на политически дебати по международни въпроси именно с цел – политически отговори.

Апостолът е визионер, законодател, интелектуален творец на държавността, един съвременен предводител за условностите на времето. Времето, за което той изрича истински важната парадигма – „Времето е в нас и ние сме във Времето“, отчитайки турбуленциите на съвремието, способностите на хаоса да обезсмисли усилията на обществата, но и поставяйки ред в бъдещо време чрез анализ на идеологическия дебат на Френската революция, в смисъла на общото благо, за да се възроди и запази държавността и обществото в бъдещето.

И днес той е нужен – не само на България и нашето съвременно общество, но и на човечеството, което търси своето позитивно съвършенство и в същото време е толкова несъвършено в разрушителната прегръдка на хаоса и кризите.

Бележка на редакцията: Авторът на статията Георги Георгиев е адвокат, медиатор, художник, поет, изследовател, докторант опазване и социализиране на културното наследство. Той е правнук на последния заточеник в Диарбекир - Манол Хаджиев.

В категории: Новини , Коментари