Тази есен в детската градина в Босилеград ще посрещне общо 43 деца – 26 от града и 20 от околните села. Те изцяло ще учат на сръбски език. Майчиният български език изобщо не е застъпен в учебната програма. За една среда, за която във всички други случаи се твърди, че 95% от населението е българско, това е истинско престъпление!
Най-отговорни за това са родителите, но и управляващите в общината, Националния съвет на българското малцинство и детската градинка, които носят цялата отговорност за изграждането на национално самочувствие на бъдещите граждани на Босилеград и Западните покрайнини като цяло.
В града и околните 36 села тази година само 38 първолачета ще тръгнат в първи клас на основното училище. От тях само 7 ще учат в тнр. „български паралелки“, а останалите 29 в „сръбските“!? От общо 319 ученици в основното училище, само 47 изцяло учат на български, като разбира се, изучават и сръбски език и литература като официален език.
В гимназията от 35 първокласници тази година 18 ще учат на български. Иначе от общо 141 гимназисти, 45 изцяло учат на български, а останалите учат на сръбски, но изучават български език и литература като отделен предмет и като майчин език.
На фона на установената от три десетилетия практика всички абитуриенти, и от български и от сръбски паралелки, да кандидатстват за местата в българските университети, отпуснати по държавна поръчка с Постановление № 103, броят на учениците, които изцяло учат на български език, особено в основното училище, е пренебрежително малък.
Само че, когато става дума за безплатното образование на българските вузове, кандидатстват всички, без оглед дали са учили в „български“ или „сръбски“ паралелки, и почти всички успяват да се класират на изпитите и да се запишат. Критериите по български език и литература и история на България са доста занижени и за кандидатите не е проблем да се справят, особено в условията на „онлайн“ кандидатстване. Това за тях не е проблем. Проблем е българското им самосъзнание.
Проблем са и двуцифрените числа на учениците. Те са резултат най-много от масовата безработица и липсата на нормални условия за живот през последните три десетилетия, когато младите в репродуктивна възраст се видяха принудени да напуснат родния си град и да си потърсят по-добри места за живот.
Ония, които останаха, се изправиха пред сложен избор. Въпреки че всичките деца и родители в Босилеград са българи по народност, а повечето от тях даже имат и българско гражданство, те всяка година, отново и отново се изправят пред избора на кой език да учат децата им – български или сръбски! На практика е екзистенциален избор – между работа и безработица, между „патриотизъм“ и „предателство“ и в крайна сметка резултат от една съзнателно отглеждана и възпитавана чалгаджийска система и духовен примитивизъм.
Животът в Сърбия налага на българите да знаят добре официалният сръбски език. Това никога не е било проблем. Даже напротив, качеството на изучаването на сръбския език беше на много по-високо ниво, когато обучението в училищата се провеждаше изцяло на майчин български език.
Проблемът не е и в изучаването на двата езика. Проблемът е националното самосъзнание, което езиците формират, а това е много по-сложен политически, исторически и национален въпрос, който касае съдбата и бъдещето на българите в Западните покрайнини.
През изтеклите десетилетия сръбският език се превърна в стокхолмски синдром, който сериозно увреди националното самосъзнание на родителите, които иначе във всекидневния живот и семейството си говорят на български, но тръгнат ли децата им на училище, те ги записват в сръбските паралелки!?
Ако ги попитате защо го правят, те ще мрънкат с наведена глава или ще пламнат, готови да се карат, но никой няма да може да приведе нито един рационален педагогически, професионален или национален аргумент за това свое решение, освен тънките бакалски сметки за работа, социални помощи или просто за някакво фалшиво спокойствие.
Така родителите проектират собствената криза на идентичността върху децата и сериозно усложняват живота им. Времето бързо минава и младият човек неминуемо ще се сблъска с въпроса кой съм аз? Това понякога може да се превърне в тежка психологическа и житейска драма, в конфликт със себе си, с близките и обкръжението.
При македонските българи виждаме, че този въпрос често прераства в колективна психоза, чувство за вина от българския си произход и маниакалност.
Председателят на Националния съвет на българското малцинство и кметът на Босилеград все по-често намекват на деца и родители да се записват в българските паралелки и им предлагат безплатни учебници на български, но и на сръбски език!? Което, само по себе си, е нонсенс. Едното изключва другото.
Защото, да си кмет на община с 90% българско население и да си председател на Националния съвет на българите, а да нямаш ясна позиция по въпроса за образованието на български език означава, че нещо сериозно ти куца в самосъзнанието и образованието. Тази двулична и лицемерна „грижа“ за „дечицата“ противоречи на дълогодишната системна политика, която самите те провеждат за обезлюдване и обезбългаряване, разпродаване на природните богатства на чуждите рудодобивни компании, унищожаването на околната среда и в крайна сметка, блокирането на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС.
Нека да не се залъгваме, формулата с „българските“ и „сръбските“ паралелки се наложи от немай къде – защото по този начин се създават двойно повече работни места за учители и преподаватели. Тази формула в никакъв случай не обслужва образованиетто на учениците, а преди всичко интересите на учителите, преподавателите и техните работодатели.
Как иначе да обясниш такива куриозни случаи каквито са един ученик, един учител, едно селско училище? А когато в селото няма нито един ученик, учителят си кара по един ученик с колата си, взет отнякъде си, в някое отдалечено селско училище, за да се намира на работа и училището да е отворено! Кого лъжем ние и пита ли се някой как се чувства това дете, затворено самичко в класната стая с учителя си, без съученици, сред които нормално да се социализира и състезава?
Ако управляващите искаха да направят нещо по-различно от онова, което им оставиха техните комунистически предшественици, просто щяха да анулират този т.нар. „двуезичен модел“, прокаран насила с решение на Съюза на комунистите на Сърбия през далечната 1987 г., и да върнат нещата на мястото им като възстановят преподаването на български език и изучаването на сръбския като официален език.
Това, че не го направиха, недвусмислено говори за продължаването на същата политика, чиято крайна цел е заедно с майчиният български език да промени и българското национално самосъзнание.
Впрочем, статистическите данни за стопяването на българското население в Сърбия, категорично разобличават целите и показват резултатите от тази политика.
Независимо от това, обществените и културно-просветни процеси следват своя ход. Т.нар. „двуезичен модел“ от 1987 г., наложен точно по времето на Меморандума на САНУ и възхода на сръбския национализъм на Косово, започна сериозно да загнива още в края на миналия век.
Младите поколения, въпреки раздвоеното си национално самочувствие, все пак сносно говореха български език, а юго-сръбско-шопско-торлашките прилагателни постепенно започнаха да отпадат, въпреки пропагандните усилия на сръбските емисари да измислят сръбско/шопско малцинство у нас и в България.
След като българското правителство прие 103 ПМС през 1993 г. и отвори българските университети за българите в чужбина, прииждащите абитуриенти година след година продължаваха висшето си образование в България и макар и трудно, в замъгленото им национално самочувствие все пак текат някакви процеси на избистряне.
Проблемът е, че те, когато завършат образованието си в България, няма къде да се върнат или не са добре дошли с българските си дипломи. Дори и малкото, които се завърнаха в Босилеград, са принудени повторно да го напуснат, спасявайки децата си от хаоса в образованието – „двуезичният модел“, разделението на „български“ и „сръбски“ паралелки, „български“ и „сръбски“ дипломи на учители и преподаватели, про- и контра- политически разделения и пр.
След разпадането на Югославия, и особено след като Косово и Черна Гора си отидоха, антибългарски дресираните родители позамлъкнаха. Дори децата на югославската (просръбска) номенклатура от български произход, изоставиха лозунгите за „сръбско“ Косово, „сръбска“ Черна Гора и „сръбска“ Македония и потърсиха реализацията си като български граждани. Немалко от тях тръгнаха след децата да си търсят работа в Западна Европа, а някои даже трайно се установиха в България.
Всекидневните контакти, интернет технологиите и медиите частично разобличиха митовете, извадиха скритите истини наяве и пропагандните идеологически наслагвания от миналото, като че ли започнаха да се стопяват. Ще минат години, но следващото поколение, вече родено и израснало в България, все повече ще преодолява проблемите с наследената от родителите „междинна“ идентичност.
В Босилеград тази двойнствена идентичност си отива по силата на биологията. Отидоха си комунистите и „ветераните“, които полагаха изкуствени венци и цветя по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“ впресъхналото корито на партизанската чешма до паметника на Левски. За техните деца и внуци тази церемония, меко казано, е непонятна, досадна и излишна.
Местните управляващи, които все още симулират демокрация, много добре си дават сметка, че нямат нищо общо с нея. Те знаят кой ги е назначил, кому се отчитат и какво ги чака, ако не изпълняват заповедите. И да искат, те нямат изход от мрежата, в която сами са се оплели, превръщайки се в заложници на политиката, която в крайна сметка, скоро ще почука и на тяхната врата.
Има нещо много страшно в света в който живеем – ние самите финансираме и провеждаме политиката на собственото си унищожаване за чужда сметка!
Протагонистите на тази политика може и да не го разбират, но децата им определено не искат да живеят в техният зловещ свят. Безсилни да го променят, те избират по-лесния начин – събират си багажа и излитат навън, оставяйки на доизживяване родителите си, оплетени в паяжината на старите идеологии и митове за измислена чужда слава и величие.
