100 години от рождението на чародея Апостол Карамитев – една ярка артистична звезда с непомръкващо сияние

Автор: Борислав Гърдев

В българското театрално и филмово изкуство е имало звезди и до 9 септември 1944 г. като Иван Димов, Константин Кисимов, Ружа Делчева и др. Но Апостол Карамитев бе първата и най-ярка артистична индивидуалност в отрязъка от 1947 до 1973 г. Френският режисьор Луи Дакен го нарече „Жерар Филип на народните демокрации“.

Времето беше сложно и нееднозначно. А и самият Карамитев трябваше да се съобразява с него и за да постигне върхови успехи и заслужено признание (доцент във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ от 1969 г., народен артист от 1969 г., след като на два пъти е отхвърлян, поради намесата на колегата му Стефан Гецов, лауреат на Димитровска награда за 1953 г., носител на орден „НРБ“ – първа степен, 1973 г.) той, синът на пристанищен работник, но в родствени връзки със семейството на Александър Цанков, възпитаникът на бургаското италианско  средно  училище,където се издържа с държавна стипендия на името на Бенито Мусолини,  бързо се ориентира и се жени за дъщерята на земеделския функционер Спас Дупаринов – Маргарита, сама участничка в нелегални земеделски и комунистически групи.

Все пак тези години остават с усвояването на чужд език и по-късно, по свидетелството на Атанас Свиленов, Карамитев жадно чака на любимата будка за вестници и списания до входа на театър „Сълза и смях“ получаването на новите броеве на „Ринашита“ и „Унита“, които бързо поглъща и след това дълго обсъжда със своя приятел – критик.

Такива са и успехите, и грешките му. В тези години Апостол завършва ВИТИЗ (1951) и се утвърждава като театрална знаменитост в серия от романтични, патетични и драматично-ексцентрични роли, завоювайки своето заслужено място при директор като ген. Александър Гетман.

Карамитев участва в първото родно цирково вариете (1963) , прави рецитали на народни песни – „Новогодишна тв програма“ (1966) – „Голям бас направи момче и момиче“ и приказки от Ангел  Каралийчев (1973), опитва с различен успех късмета си в режисурата - “Машинописци” – в телевизията (1973) г., “Аз, баба, Илико и Иларион”(1972), в театъра, преподава във ВИТИЗ – негови студенти са Велко Кънев, Филип Трифонов и Юрий Ангелов.

Той защитава възпитаниците си за техните изблици и мечти, наричайки партийните шефове „серсеми“, приет е за величие без да стане партиен член, записва в радиото знаменити постановки като „Майка на своите деца”, „Майстори”, „Женитба”, „Обикновено чудо”, събужда сутрин децата с неповторимия си тембър и остроумие, четейки занимателни приказки в сериала „Весел ранобудник”(1969), и осъществява революция в тв дублажа, озвучавайки блестящо всички роли в знаменития сериал „Форсайтови” (1967) на Доналд Уилсън, Дейвид Джайлс и Джеймс Селън Джоунс, показан у нас четири години по-късно.

Не случайно посочвам негови изяви в области, които поради естеството си са или вече история (театърът), или само легенда (работата му със студентите му), или нищо не говорят на днешните млади поколения (радиозаписите). Целта ми е да изтъкна, че без телевизията и киното нямаше да се открои в български мащаби и условия феноменът Карамитев.

Знае се, че еволюцията и зрелостта в творческото му развитие тръгнаха от театъра, въпреки, че през 60-70-те години на миналия век бяхме свидетели на неговото хармонично единство на сцената на Народния театър, на малкия екран и пред филмовата камера. Апостол Карамитев бе еднакво непосредствен и убедителен и в класическия репертоар, и в съвременните пиеси и сценарии. Бе съвсем естествено утвърденият на първата ни сцена обаятелен и талантлив актьор да участва в изграждането и на родния ни тв театър и филм, и на националното киноизкуство.

В телевизията ролите му бяха по-скоро допълнение към вече създадения имидж или просто записи на изградени образи на театралната сцена.

Най-хубавите си превъплъщения Апостол Карамитев реализира в новелите  „В  новия квартал“ (1964) и „Един снимачен ден” (1968), в адаптацията на „Рожден ден”(1971) по Драгомир Асенов и в ексцентричните постановки на „Най-достойният”(1972) и „Тойфеловата кула“ (1973).

Но не доживя участие в цветна продукция, въпреки че именно през 1973 г. се появиха първите ни цветни тв филми и сериали.

Не беше гладък и постлан само с рози пътят му и в българското кино. Вярно е, че той бе открит за екрана млад, на 28 години, но дълго чарът и непринудеността му бяха използвани спекулативно – „Утро над родината” (1951), „Наша земя”(1953), „Нощта срещу 13-ти“ (1961), „Песен за човека” (1954) – много слаби и тенденциозни постановки на Антон Маринович, Стефан Сърчаджиев и Борислав Шаралиев.

Но също така е истина, че именно в киното той пръв от поколението си получи възможност за пробив в схемата на соцреализма и създаде витални и жизнено правдиви герои, с които приятно изненада в „Това се случи на улицата”(1956) на Янко Янков и „Двама под небето”(1962) на Шаралиев, в привидно непретенциозни комедии, където демонстрира неповторимото си чувство за хумор: „Любимец №13” (1958) и „Специалист по всичко”(1962) на Владимир Янчев и Петър Б.Василев.

Карамитев е любимец на няколко режисьора, с които установява трайно сътрудничество. В киното това са Антон Маринович, с когото прави „Утро над родината“, „Наша земя“ и „Нощта срещу 13-ти“ и който всъщност го открива за големия екран, с Петър Б.Василев работи по „Хайдушка клетва“, „Пътят минава през Беловир“ и „Специалист по всичко“, с Янко Янков снима „Героите на Шипка“ и „Това се случи на улицата“, а с  Борислав Шаралиев „Песен за човека“, „Двама под небето“, „Рицар без броня“ и „Един снимачен ден“.



В телевизията най-ползотворно е сътрудничеството му с тандема Димитрина Гюрова – Николай Савов – в  „Човекът от досието“, „Разпаленият въглен“, „Рожден ден“ и „Не подлежи на обжалване“.

Сега е ясно, че при едно благоприятно стечение на обстоятелствата Апостол Карамитев би се превърнал в конвертируем актьор, би имал престижна кариера поне в германски, италиански и унгарски филми – в такава продукция участва още през 1960 г. – „Три звезди“ на Золтан Варкони и вероятно би се утвърдил като величина не само за местна консумация.

Оправданията за прекършения полет на родната звезда би трябвало да търсим не само в разделното време на студената война, но и във факта, че тогава, когато бяха на мода първите ни копродукции със западни филмови компании, те или не се осъществиха на нужното ниво, или, участвайки в една от тях Апостол просто се мъчеше със задачата си (следователят Дамянов в „Малки тайни”,1969 на Волфганг Щаудте).

Така остават в нашите спомени върховите му постижения в „Рицар без броня”(1966), „Бялата стая”(1968) и „Сватбите на Йоан Асен“ (1973 - 75), до които си позволявам да добавя и недооценената му епизодична изява на Давид Тодоров в амбициозната и охулена на времето сага  за гибелта на Ботевата чета „Свобода или смърт”(1968) на Никола Корабов.



С тези роли Апостол Карамитев трасира пътя към модерната, интелектуално задълбочена и проникновена интерпретация на филмовия персонаж, с тях той направи блестяща нагледна презентация за висше актьорско майсторство, доказвайки безапелационно, че има неизползван потенциал за още по-отговорни и сложни изяви.

А всъщност той пръв разработва образа на аутсайдера, на отритнатия от обществото, с което е в скрит или явен конфликт и тази линия ясно се проследява от „Утро над родината“ и „Това се случи на улицата“, през „Нощта срещу 13 – ти“ , „Специалист по всичко“ и „Двама под небето“ до тв гастрол в „Рожден ден“…

Когато Апостол ни напуска без време, Ганев замисля сценария за „Басейнът“.
В него  ролята на арх.Апостол Панчев е  написана конкретно за Карамитев. Смъртта му го хвърля в отчаяние и той пише като предисловие на своя изстрадан проект: „А сега ти, режисьорът, нека си блъскаш главата кой ще играе тази роля!...Аз пък ще си позволя да наричам от сега нататък този герой Апостол…“

Режисьорката и негова съпруга Бинка Желязкова прави единствения възможния ход – да покани Коста Цонев, замествал Апостол с успех в „Сватбите на Йоан Асен“. Така той получава възможност да създаде през 1977 г. една от най-ярките и пълноценни роли в своята дълга и богата кариера. Която, в интерес на истината, получава рестарт именно в годините, в които Карамитев отсъства от големия екран – 1969 – 1973…

Отделна – обширна и интересна тема е съвместната работа на Карамитев със земляка му Георги Калоянчев и с  Коста Цонев.

С Калоянчев има най-много съвместни участия, въпреки че си партнират съвместно само в   „Специалист по всичко“(1962). Заедно участват още в „Утро над родината“ (1951), „Наша земя“ (1953)„Любимец 13“ (1958), „Двама под небето“(1962) и „Бялата стая“ (1968).



Работата му с  Коста Цонев е още по – интересна. Знаменателно е, че стартират пътя към филмовия Олимп заедно в „Утро над родината“(1951), в който Апостол като злодея Велизаров се мъчи да взриви язовир, гордост на бригадирския труд, а Коста само се мярка в три общи сцени във вагона на влака, гледайки към екрана възторжено-опулено.

Любопитно е да се отбележи, че преди „Сватбите на Йоан Асен“(1973 – 1975) двамата работят като партньори в „Нощта срещу 13-ти“ (1961) – Цонев е ченгето Панов, което разследва мистерията с братята близнаци Примови,  играни от Карамитев, от които единият е „наш“, а другия – естествено – диверсант и агент на западно разузнаване и в тв адаптацията на комедията на Рачо Стоянов „Политикани“, заснета през 1966 г. от Димитър Пунев, в която двамата се подвизават като съпругът и Кукумявков.

В „Любимец № 13“ нямат обща сцена пред камерата. Звездата, играеща отново братя близнаци Радосвет и Радослав е Карамитев, а Коста Цонев е обикновен шофьор на тролейбус, в „Един снимачен ден“ (1968) на Шаралиев  господар на шоуто е Апостол, който и се подвизава като филмова звезда в дует с Гинка Станчева, докато Цонев чете задкадровия текст на сценариста Валери Петров.

Реваншът на Коста Цонев е в „Свобода или смърт“ (1968), където получава възловата роля на Подвойводата, докато Карамитев се задоволява с епизодичното излъчване на Давид Тодоров.

Нека не забравяме, че веднъж болестта пречи на Цонев да се снима във филм с Карамитев – „Героите на Шипка“ (1954), така както най-зрелият им и пълноценен дует в „Сватбите на Йоан Асен“ на Вили Цанков е прекъснат в своя пик, след което Цонев, буквално изцеден, покрай ролята си на севастократор Александър, довършва и тази на Апостол – цар Йоан Асен.

Защо да се чудим тогава, че Бинка Желязкова взима за наследник на роля, писана за Апостол , именно Коста Цонев?

Апостол Карамитев имаше амбиции и спрямо режисурата – той  специализира в Ленинград (Санкт Петербург) през 1955 г. при прочутия Георгий Товстоногов и времето щеше да покаже дали можеше да се утвърди като изявен постановчик.

Първият му телевизионен опит бе обнадеждаващ. А и самият той по повод на половинвековния си юбилей в интервю за БНР от 14 октомври 1973 г. заявява достатъчно искрено и отговорно – „Аз станах на 50 години. Какво е минало, не знам. Важни ми са следващите десет години, следващата десета роля, следващата десета постановка, следващият десети випуск, който трябва да пусна от ВИТИЗ. А тогава, един ден, може би, кой знае…“

Остава споменът за театралния чародей Апостол, остават избелелите ленти с великолепните му ексцентрични и трагикомични завоевания на малкия и големия екран, ролите от радиото. Не е много, но се оказва, че за талант като Карамитев и те са достатъчни, за да остане той сред най-големите фигури в националната ни култура.

И е похвална инициативата на  водещите ни телевизии да показват негови изяви – това е един от начините младото поколение да се запознае с големите достижения на първата ни родна знаменитост.

В категории: Новини