Триумфът на българската държавност, определен за 20 октомври 1981 г., се отложи за неопределено време
Автор: доц. д-р Боряна Гагова
доц. д-р Боряна Гагова
Разговорът за отговорността на всеки един от нас пред бъдещето, точно сега, по време на братоубийствената, крайно опасна за човечеството война върху територията на Украйна, е не само задължителен, но и неотложен. Виновни за тази коварна хибридна война са не само преките и косвените участници в нея, но и всички ние, които мълчим и очакваме безучастно нейния край – какъвто и да е той.
Ако се запитаме „Войната благо ли е или беда?“, то верният отговорът би следвало бъде: Войната за малцина е голямо благо, защото бързо и лесно се обогатяват от нея и увеличават властта си, но за мнозинството от човеците е неизмеримо голяма беда, която съсипва настоящето и бъдещето им. Това е бедствие, причинено не от стихиите на природата, с които е трудно да се борим, а от други хора или подобия на хора.
На пръв поглед това е едно самоувреждане на човечеството, но при по-задълбочен анализ истината може да се окаже съвсем друга. Защо се прави, кой всъщност го прави и как да му се противодейства достатъчно ефективно – това са въпросите, на които трябва да си отговорим сега, за да имаме бъдеще като човечество и като самостоятелно мислещи творчески личности.
Трябва всички ние, човеците, да разсъждаваме и действаме активно и не само да търсим, но и да намерим начините, чрез които да се спре поредната коварна хибридна война в Украйна, една изконно славянска земя, населена с родствени нам народи, които сега се избиват помежду си в полза на самозваните господари, потриващи доволно ръце.
Докато тези мисли се въртят в главата ми, отварям търсачката на моето собствено име, за да потърся старите си писания, които е време вече да подредя и погледът ми веднага попада на текст „отговорността пред бъдещето“.
По стечение на обстоятелствата, случайно или не, оказва се, че в един и същи брой - (бр. 27 от 3 юли 1981 г.) на дигитално възстановения в. „Народна култура“ са публикувани, както материали за последната международна изява на др. Людмила Живкова, така и читателско мнение за първата моя журналистическа статия „Опазването на бул. „Евлоги Георгиев – дълг на софийската културна общественост“ (бр. 13 от 27 фенруари 1981 г.).
Стимулирана от може би знаковото съвпадение, решавам да прочета материалите във вестника, посветени на нейната дейност, както и самата ѝ реч „Мирът и културата са неделими“. Признавам, тогава когато е публикувана речта ѝ, не съм и помисляла да я чета. В ония времена, преди четиридесет и две години години, на Людмила Живкова се гледаше като на другопланетно същество, озовало се, изненадващо и за самото него, на съвсем неподходящо място в неподходящо време.
Всъщност, тя бе попаднала на точно място, но поради някаква космическа грешка, бе изпреварила времето на планираното пристигане с доста години и нямаше как да влезе в синхрон с реалността. Дали пък сега не е наближило времето, в което тя е трябвало да се появи тук, на балканската земя?
Ето няколко подбрани от мен, съвсем актуални в сегашния момент, извадки от нейната реч, произнесена в края на месец юни 1981 г. пред Международната среща на ръководителките на националните комисии за работа с децата от 47 страни, събрани в София – столицата на Народна република България от 23 до 27 юни 1981 г., разискващи актуалната тема на съвременния свят:
„Ролята и мястото на изкуството и културата за формиране и развитие на децата и младежта, за духовното изграждане на човека“.
„Човечеството никога досега не е било така всестранно застрашавано както от физическо унищожение, така и от язвите на духовната деградация, от мизерията на духа, от пораженията върху духовното израстване на човека.“
„Никога досега не е била така застрашена еволюцията на човечеството, неговото по-нататъшно прераждане по посока на прогреса и творчеството.“
„Мирът и културата са неразделими. Тази истина не се нуждае от доказателства.“
„Ние имаме право да искаме от политици, държавници и общественици, от творците и от хората на науката, от всички, облечени с реални права и отговорности, до действат еднопосочно в името на сътрудничеството и хуманизма, за реалното утвърждаване на мирното съвместно съществуване на планетата.“
Видимо от тези цитати, а и от цялото ѝ творчество, Людмила Живкова, осъзнавайки мисията на българския народ, е имала грандиозен план, чрез който България да заеме своето място в сърцевината на едно мощно планетарно антиколонизаторско движение, обхващащо и държавите от така наречения „Трети свят“, и то постепенно да застане на равноправна позиция с така наречените „Велики сили“. Те обаче се задействаха бързо и ефикасно и не позволиха това да се случи тогава.
Има множество спекулации за нейната кончина, най-отвратителната от които е за самоубийство със сънотворни хапчета. Недопустимо е въобще да се мисли, че отговорна личност като Людмила Живкова, на която ѝ предстои само след три месеца да посреща поканени със собствения ѝ подпис множество държавни глави и видни представители на световната политическа и културна общност, ще извърши безотговорно самоубийство, без да предупреди никого и без да остави писмени указания как да се продължи делото ѝ след нейната кончина.
Трябва да си много наивен или недобронамерен, за да възприемеш версията на тези нейни „приближени“ зложелатели. Но какво всъщност се е случило тогава?
Минаха повече от 40 години, преди и аз самата да получа прозрение, че има връзка между нейната крайно ненавременна за интересите на България и съвсем навременна за интересите на някои големи световни играчи кончина и скалъпеното набързо въвличане на България в атентата срещу папата, с което не само силно се увреди създадения международен престиж на България, но и пряко се удариха търговските й връзки и икономиката ѝ.
Делото на Людмила Живкова, целящо бърз и стабилен възход на народа ни бе ударено и възпряно тогава от заинтересованите да запазят господстващото си положение Източна и Западна империи. Отначало от едната, а после и от другата.
Въпреки привидната конкуренция помежду им, когато се касае за елиминиране на възможни нови съперници, те съумяват бързо да синхронизират действията си. Принципът им е: „Отстрани младите конкурентоспособни лъвчета преди да са възмъжали“.
През месец септември 1982 г. срещу България започна отлично подготвена още през 1981 г., а вероятно и преди това, коварна атака чрез набеждаване за съучастие в заговора за убийството на папа Йоан Павел II. Тогава държавата ни бе поставена почти на колене, в положението на обвиняем, предварително осъден на международна изолация. Подобно наказание сполетя и Сърбия години по-късно, защото се опита да оглави и поведе напред Движението на необвързаните държави – бомбардираха я.
Изводите трябва да се направят и да се продължи по-мъдро напред като се избегнат допусканите грешки и се запази целта – консолидиране на по-малките държави и потисканите умишлено до сега народи в самостоятелна организация, която да им осигури свободно от диктат културно и икономическо развитие.
Отговорността пред земята на нашето бъдеще е огромна, защото мирът, а не войната е естественото състояние на човечеството.
На 20 октомври 1981 г., една не случайно избрана дата, трябваше да се състои международния триумф на България. Тогава ни отнеха успеха с измама. Не стана така, както трябваше да стане. Следващия път, и той не е далече – ще стане!
България има своите сериозни заслуги към делото на планетарния мир чрез създадената от Людмила Живкова и добила световна популярност Международната асамблея „Знаме на мира“. Замисълът е тя да се превърне в основание за национална гордост и вдъхновение за българският народ, за да получи той стимул и сила да се придвижва неотклонно към своето мирно и градивно бъдеще.
Сега е необходимо, вглеждайки се в миналото, да осъзнаем мисията си и отново да тръгнем напред - към тържеството на МИРА.
