Определящи и за личността му са времената на надежди и катастрофи, в които живее
Автор: Борислав Гърдев
Съдбата на Димо Кьорчев, от чието рождение се навършват 140 години, е симптоматична и показателна за българския интелектуалец. При това не само в първите две десетилетия на ХХ век. Тя е моделна за поколението, родено през втората половина на ХIХ век, призвано и впрегнато в усилията на държава и нация за културно издигане, догонване на Европа, избор и отстояване на определен цивилизационен път, чрез който се правят и неуспешните катастрофални опити за обединението на страната,приключили безславно с Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.
Тези времена на надежди и катастрофи са определящи и за личността Димо Кьорчев. Той е грешил, лутал се е, търсел е форма на реализация на своите идеи и възгледи, изтъкан от противоречия и парадокси и като действена натура, обладана и от определени лидерски амбиции, е допускал гафове и е изпадал в крайности – все в името на преследваните цели. Кьорчев вгражда душата си в амбициозно-трагичния опит за изграждането на велика и просперираща България, а това дава отпечатък върху развитието му като творец и държавник.
Димо Кьорчев се ражда в Търново на 19 май 1884 г. Баща му е Петър Кьорчев (1849-1892), виден лясковски учител и преводач, член на местния революционен комитет, след освобождението - депутат, кмет на Лясковец и адвокат в Търново.
Кьорчев попива особената атмосфера на Търново, в който винаги са се подвизавали изявени фигури на духовния ни и политически живот. В старата столица завършва гимназия (1905),след което продължава образованието си в Лайпциг и Загреб (1905-1907). Дипломира се като правист в Софийския университет през 1908 г. и стажува при Стоян Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия, а през юли 1909 г. е прокурор в Свищов.
Ако и да не е особено въодушевен от професионалната си ориентация – „Самото адвокатстване е такава бездна от мизерии и подлости”, той се насочва именно към него.То му осигурява клиентела, обществени контакти и възможности за духовни изяви, където амбициите му са най-големи.
Формирането на социалните и естетически възгледи на Кьорчев се осъществява в годините на следването му в Германия, където поглъща трудовете на Ницше, Ото Вайнингер, Толстой, Шопенхауер и Пшибишевски. Печата активно в „Общо дело”, „Ново време”,„Театър”, „Свобода”, „Независимост”, „Дневник”, „Българан”, „Развигор”, „Българска мисъл”, „Наш живот”, „Воля”, „Художник”.
Самият той ще се изкуши да помага на Антон Страшимиров при редактирането на „Наш живот”(1906-1907) и сам да издава тримесечния литературен алманах „Южни цветове” (1907), заедно с Трифон Кунев, сп. „Слънчоглед” (1909), съвместно с Елин Пелин, където последният публикува крамолната си повест „Нечиста сила” и особено меродавното „Пролом” (1922-1927), в което през 1922 г. Елин Пелин печата повестта си „Земя”, а самият Кьорчев се представя с такива физиономични изследвания като „Упадъкът на Европа според Нити”(1923) и „Произход и развитие на партията, наречена Демократически сговор”(1924), съчетавайки качествата си на политически активист и литератор .
От 1926 до 1928 г. като партиен идеолог ще е в основата на „Независимост”, орган на Национал-либералната партия.
Силните години за критика и есеиста Димо Кьорчев са между 1904 и 1925 г. Без да издаде приживе самостоятелна книга с литературно-критически текстове, точно в този отрязък от време той написва основния си корпус от значими и важни за литературата и публицистиката статии, с които заема предно място сред най-ярките и оригинални съдници на създаваното духовно творчество у нас.
Както и в политическата си дейност, и в книжовната сфера Кьорчев е противоречив, многолик и изтъкан от парадокси. Един е в програмно-манифестните си работи, друг е в оперативната критика, трети е в критиките, в които разкрива най-доброто от потенциала си на литератор.
Много ценни за изследвача са и неговите дневници, водени от 18 юни 1905 до 2 юни 1919 г., документ на епохата и стенограма на емоционалните му протуберанси, на надеждите, мечтите и разочарованията му, в който почти всяка страница се чувства изпълнената с напрежение корелация Аз - Европа.
Димо Кьорчев има основна заслуга като страж на българския модернизъм, без да принадлежи към определен кръг или школа. Той е модернист от ницшеански тип и индивидуалист по Теодор-Траяновски. Затова не приема Яворовия индивидуализъм, в който съзира безволие, отчаяние и песимизъм, а не воля за живот.
След дълго ровене установих кога започва преориентирането му от литературата към света на голямата политика.
Първият подтик идва през 1909-1910 г. при анализа и разкриване достойнствата на една от най-българските книги – „Строители на съвременна България” („Впечатления от книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, 1910).Отзивът е майсторски написан, без да достига лапидарно-афористичния блясък на съмишленика Симеон Радев, но той е интересен за нас преди всичко като заявка за намеса на автора му в политиката, привлечен от зрелищния й мизансцен, от увличането на масите след лидерите и от възможността с лични инициативи и решения да се влияе върху съдбата на отечеството.
Преориентацията ще бъде продължителен процес, ще влияят приятели като Симеон Радев и Никола Генадиев, авторитети като Захарий Стоянов с неговите завети и Стефан Стамболов, както и работата в органа на Народно-либералната партия (генадиевисти) - „Воля” през 1911-1915 г.
Димо Кьорчев влиза в политиката след печалното приключване на големия опит за обединение, довел до катастрофата на 28 юли 1913 г. с позорния Букурещки мир. За разлика от редица тилови герои, той участва в Балканската война, отразена с неподправена сили в дневниците му от 29 септември 1912 до 19 февруари 1913 г. и нейния трагичен край го подтиква да се включи в политическия живот.
Той е народен представител в 17 ОНС (20 март 1914 - 15април 1919), избран сред групата депутати от Гюмюрджинската избирателна околия, активен деец на Народнолибералната партия и един от най-страстните наши парламентарни борци и публицисти.
Още с пристъпване прага на парламента Димо Кьорчев се проявява като бляскъв и темпераментен трибун, а речта му „Може ли да бъде осъден от държавния съд генерал Савов?” (1914) така впечатлява Никола Генадиев, че той налага отпечатването й.
Обликът на политика и общественика Димо Кьорчев не би бил пълен без осмисляне на неговите политически статии и речи. Достатъчно е да отбележим няколко от злободневните за времето си опуса, които създава и в които личи яркото перо на темпераментния публицист - „Весела България” (1922), „Д-р Никола Генадиев” (1923), както и „Обединението” (1928) - отглас на завършилия обединителен процес между национал-либерали и стамболовисти, станал факт на 5 юни 1928 г.
След 1914 г. политикът Димо Кьорчев асимилира литератора Кьорчев, но от 1919 г. в съдбата на политика и общественика Д. Кьорчев настъпват съществени промени, които ще го следват с неизбежни трусове до мъчителната му смърт на 22 декември 1928 г. в Париж.
На 4 ноември 1919 г. той е арестуван като бивш депутат от мнозинството и член на ЦК на НЛП-петковисти от 25 април 1919 г., като е хвърлен в софийския затвор, където престоява шест месеца, оказали се решаващи за болното му сърце. Освободен предсрочно с помощта на Иван Вазов и Кирил Христов, той легитимира за сетен път гражданското си поведение със защитата на бившия министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството Добри Петков пред Третия държавен съд.
Портрет на Димо Кьорчев. Художник: Никола Маринов
Съдбата отново го посочва за лидер на 29 ноември 1920 г, когато възкръсналите либерални крила и фракции се обединяват в Национална либерална партия, на която Кьорчев е избран за организационен секретар.
За съжаление, тази партия е бледо копие на някогашната стамболовистка формация (до 19 май 1934 г. ще се цепи осем пъти!), а и Димо Кьорчев не е някогашният харизматичен парламентарен лъв. Не са го напуснали вождистките му амбиции, неслучайно той изнася отчетния доклад пред втория партиен конгрес в София на 7 април 1924 г., бори се срещу дружбашката диктатура и подкрепя преврата на 9 юни, но не одобрява средствата, с коите се потушават септемврийските бунтове.
Самият той е депутат в 21 и 22 ОНС (9 декември 1923 - 22 декември 1928), но след 22 септември 1923 г. е в опозиция на сговористкото правителство на Александър Цанков, тъй като е против крайностите му и желае възстановяване на парламентарните норми в страната, в съответствие с възгледите му за либералната държава. Поради това търси коалиция с други партии, извън Сговора, неизбежно довела го отново при земеделците и при отцепниците на Националлибералната партия, за което е заклеймен на 4-тия й извънреден конгрес на 23 февруари 1927 г.
В парламента е все така активен, дори когато зашитава спорни казуси като апелът му срещу преждевременната амнистия, замислена от сговористите, срещу която се обявява категорично, както и при неодобрението на примирителната позиция на българското външно министерство по българо-гръцките спорове , въпреки че настоява за увеличаване бюджета на същото ведомство.
Кьорчев посреща болезнено отцепването на д-р Генадиевата група, формирала новата партия „Народно единство” на 12 септември 1923 г. и същевременно се бори против намесата в организационния живот на националлибералите от амнистираните на 26 юли 1924 г. бивши либерални водачи, забравяйки, че е бил един от тях пет години и инспирирайки конфликта “Млади-стари”, представящ се за „ново лице” на формацията си.
Нещо повече на Третия редовен конгрес на партията във Велико Търново на 24 май 1926 г., именно той е в основата на отнемане на представителството на Христо Ив. Попов, бивш правосъден министър, като делегат от Карлово и под негово давление се гласува резолюция, според която никой от бившите министри от кабинета на д-р Васил Радославов от 1913-1918 г. не може да вземе никакво място в управителните й тела (на партията - б.а.), нито да бъде неин активен член.
Този конгрес е пировият триумф на Димо Кьорчев. След като на 25 май 1926 г. за председател на партията е избран Михаил Патев, в постоянното присъствие Кьорчев се оказва в компанията на бъдещите си съперници Боян Смилов и Георги Петров.
Течението за сътрудничеството със сговористите, начело със Смилов, образува самостоятелна Националлиберална партия още след 4 месеца, а на 23 февруари 1927 г. отменя резолюцията от Велико Търново и разобличава Димо Кьорчев за разколническите му действия!
След 1926 г. Кьорчев е свидетел на тъжните гърчове на НЛП, чиято спирачка се явяват последните обединителни опити, изпреварили ненавременната му кончина на 22 декември 1928 г. Т
Знаменателна е последната му политическа и програмна реч, произнесена на 21 октомври 1928 г. в Свободния театър в София пред делегатите на обединителния конгрес на националлибералите и стамболовистите, която се превръща и в негов пророчески завет: „На нас предстоят две неща: или да бъдем обединени и независими като партия, за да можем сами да се надяваме на собствените си сили, или пък да кретаме като някакви котерии, които смятат, че някой друг ще ги нареди на подходащето място”.
Колцина от присъствалите и бурно аплодиралите го са знаели, че по същото това време Кьорчев преговаря усилено с водачите на Демократическата партия Малинов и Мушанов, полагайки основите на бъдещия „Народен блок” – още един последен брилянтен ход на члена на елитарната масонска ложа „Заря” от 1914 г.!
Погребението на Кьорчев по негово желание се осъществява без речи и почести, а книгите си - цели 2000 тома! - той завещава на лясковското читалище и на търновското читалище „Надежда”.
Едва след кончината му се забравят хулите и клеветите. Издава се „Възпоменателен сборник по случай годишнината от смъртта му” (1929), двутомник с най-добрите му работи „Избрани съчинения” (1933-1934), приятели и съратници се втурват да пишат спомени и размисли, тъгувайки за непрежалимата загуба.
Най-точен в характеристиките си е Симеон Радев, който посочва: „Димо бе лирик по природа, философ по наклонност на мисълта, надарен с рядка интуиция, с установен интерес във всички посоки. Човек с толкова универсални интереси аз не зная между съвременниците ми в България.
У никого не е имало-в това съм уверен-тая сочност на духа, както у Дима… Такъв човек бе роден за литература. Там бе призванието му”(„Траурен лист”, 11 януари 1929).
Казано точно и вярно и потвърдено по-късно от изследователите му Янко Янев, Александър Йорданов и Илия Пасков като поредно доказателство за това как твърде често политиката смила и поглъща литературата, но и за туй колко трудно е да бъдеш универсалист в България, жонглирайки и в двете области.
Янев безапелационно заявява: „не се увлече от никакви миражи и остана верен на заветите на българските апостоли на свободата.” Той съвсем точно го определя като идеолог, а не като борец, при което политическото му доктринерство отличава цялата му партийна работа.
Според него Димо Кьорчев преминава през два периода в идейното си развитие – литературно философски и публицистичен, като водоразделът между тях е Балканската война. За него Кьорчев е „един от най-просветените български националисти, за които няма друга религия и друго божество освен нацията”, а неговият партиотизъм „е жива религия и национална етика, в основата на която лежи любовта към отечеството като най-велика добродетел, като най-висока нравствена ценност”.
Идеалът на Димо Кьорчев, а това е и мечтата на здравата българска интелигенция, „освободена от всякакви фантазии за всенародност и побратимяване на държавите” е „обединението на България и създаването на една силна национална държава в духа и заветите на българските апостоли на свободата”.
