Днес сериалът звучи не само старомодно, но и ретро, особено с черно-бялото си изображение
Автор: Борислав Гърдев
Неусетно легендарният роден сериал „На всеки километър“ навърши над половин век. На 20 август се навършват 55 години от премиерата на „Шлеповете“, с който се роди митът за поредицата.
В своите мемоари „Романът на моя живот“ от 2017 г. Стефан Данаилов твърди, че не е станал веднага популярен. Не и след излъчването на първите три епизода.
Чудото става след шестата серия, когато е на почивка в Созопол и си търси джапанки за плажа в третия поред обиколен от него магазин. Според признанието му: „Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос зад стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре. Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата. Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави. Едно от децата се провикна : „Сергей, ти ли си бе, Сергей?“. „Аз съм!“.
Щом казах това , стана страшно. Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България. Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера, каквото поискам.“
Поредицата излиза в отпускарския период, в най-мъртвото за гледане на кино време. Дори преди 50 години хората предпочитат август за активна почивка – на море или планина.
Вероятно затова поръчителите на епоса от 26 серии се усещат и решават продължението или вторият сезон, както е модерно да се пише днес, да се излъчи в много по-подходящо време – от 23 септември 1971 г., като не забравяме, че поне 4 епизода от него имаха предпремиера – „Вторият ден“, „С чуждо лице“, „Нощи над Драва“ и „Хищникът“ – преди излъчването на целия пакет – за подгряване интереса на публиката.
А той е налице. Правени са проучвания, че този сериал е гледан практически от цялата ни тв аудитория в онези години. Такова чудо днес не е възможно, но тогава „На всеки километър“ е практически без всякаква конкуренция – не само че няма втори тв канал, конкурентни чужди телевизии, но няма и друг роден сериал – изключението е „Демонът на империята“, сниман през 1968 - 1971 г., който да е излъчен по него време, та поне привидно да се получи конкурентна среда.
Това не е възможно, тъй като през 1968– 1969 – 1970 - 1971 г. държавната БНТ на Леда Милева и след това на приемника й Иван Славков хвърля целият наличен финансов ресурс именно за „На всеки километър“.
Не е случайно, че за реализацията му са наети най-добрите ни сценаристи – Павел Вежинов – бащата на Никола Деянов (Сергей), Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и Георги Марков, режисьори – Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, оператор – Емил Вагенщайн и композитори – Петър Ступел и Атанас Бояджиев.
Песента по текст на Найден Вълчев изпълнява Коста Карагеоргиев, незабравимият партизанин Пешо, останал в съзнанието ни с култовото предложение към Войводата : „Другарю командир, аз предлагам да нападнем!“, която прозвуча дори на „Златния Орфей“ три години по-късно!
Любопитно е разпределението на главните роли в основния състав, напомнящ подозрително кастинга на „В тиха вечер“. Стефан Данаилов – Деянов, и Георги Черкелов – Велински, са наложени от Шарланджиев, тъй като е работил с тях в „С дъх на бадеми“. Григор Вачков – Митко Бомбата е също негов избор, тъй като го е снимал вече в „Хроника на чувствата“ и „Веригата“.
Подобен е и случаят с Борислав Иванов – Каишков, с когото Шарланджиев снима „Веригата“ през 1964 г., докато Георги Георгиев – Гец е любимец на Неделчо Чернев, с когото е работил в „Грамофон и маслини за моите приятели“ и „С пагоните на дявола“.
Безспорен избор на Чернев е и неговият земляк и голям – тогава – приятел Стефан Гецов за ролята на ген. Бранев, Любомир Кабакчиев за ролята на полк. Алексей Вершинин, когото познава от „С пагоните на дявола“, както и Коста Цонев, поел ролята на полк.Джон Пърси, появил се при Чернев в „Грамофон и маслини за моите приятели“.
Голямата загадка чий избор е Петър Пенков – Каназирев, остава, въпреки че той към момента на снимането на сериала той има вече минимум известност с ролята на прокурора Йоргов от филма „Танго“ по повестта на Георги Караславов с режисьор Васил Мирчев.
Не липсват и роднинските назначения – братът на Неделчо Петър Чернев поема ролята на Гастон в „Трите удивителни“, а съпругата на Шарланджиев Невена Коканова виждаме във втория сезон като вдовицата Арабова в епизода „След полунощ“, както и дежурното гостуване на голяма съветска звезда – Василий Меркуриев в „Голямата скучна игра“.
Всъщност Неделчо Чернев е рожба на телевизията и в бъдеще ще продължи да жъне успехи – достатъчно е да споменем само „Капитан Петко войвода“, докато Шарланджиев идва от киното, въпреки че и той е пленен от магията на новото изкуство и от 1974 г. планира да направи сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов.
Помня като очевидец какъв шеметен успех има сериалът. При излъчването му улиците на България наистина опустяваха, а да гледат всяка серия при нас регулярно гостуваше семейството на моята първа братовчедка в пълен състав. И предполагам, че е било така не само с мен. Не съм броил повторенията на сериала , но до 1990 г. бяха регулярни.
Актьорите от поредицата станаха национални знаменитости, с тях се организираха масово посещавани срещи – около 400 в страната, по будките се продаваше комплект от снимки с избрани сцени от първия сезон на поредицата, като всяка от тях, дело на „Българско фото“, струваше доста солената за онези години цена от 4 стотинки. Такъв след това бе пуснат само и единствено за „Черните ангели“ на Въло Радев.
Няма да забравя вълненията след покупката на комплекта от будката до градската гимназия, както и запознанството „на живо“ с всеобщия любимец Стефан Данаилов, гостувал на моите съседи по етаж малко след излъчването на първите 13 епизода. (Споделям пикантната подробност, че съпругата му Мария Данаилова имаше наследствена къща на 50 метра от нашата кооперация, а съседката ми й беше землячка от Долна Оряховица).
В едно тв интервю пред Надя Панчева от 1972 г. Шарланджиев говори с голяма гордост за срещите с нови актьори, за петгодишния ползотворен труд, за посетените страни – това е първият ни тв сериал, сниман не само у нас, но и в чужбина – Москва, Париж, Дамаск, Истанбул, за заснетите близо 200 000 метра филмова лента.
Но интересно защо пропуска да спомене липсата на името на един от основните сценаристи на поредицата Георги Марков, напуснал страната ни на 15 юни 1969 г., малко преди премиерата на първия сезон, като неговата заслуга за сглобяването, синхронизирането и полирането на драматургията от над 800 страници е безспорна и категорична.
Не забравям и гордото му признание: „Аз извадих от гроба Никола Гешев!“, както и тъжният факт колко късно името му е възстановено като един от сценаристите на сериала и желанието му, дори когато е в емиграция, да продължи да работи по поредицата.
Ще кажа личното си мнение за успеха на „На всеки километър“ сред родната аудитория.
Този сериал бе обречен да стане хит. Какво друго да гледаш от 20,30 ч. по единствената ни национална телевизия?! Вестниците тогава бяха малко на брой и все издания на важни организации – не отиваше да правя бойкот на поредицата, четейки „Кооперативно село“ или „Народна младеж“! Нямаше интернет, други тв канали, социални мрежи, дори радио „Свободна Европа“ почна да се слуша по-масово от 1974 г.
Първата поредица – ако и да бе посветена на БКП – бе по-приемлива за гледане. Вероятно защото бе смес от революционна романтика, дискретен пропаганден устрем и наивна детско-приключенска приказка.
Както чистосърдечно си признава Свобода Бъчварова в тв интервю от 1972 г. пред Надя Панчева: „Вместо нашите деца и нашите юноши да играят по дворовете и улиците на някакви рицари и ковбои, да играят на Левски, на Никола Деянов, на Митко Бомбата“.
При следенето на всеки епизод се разбираше, че сериозният патос на антифашистката борба е заглушен от сцени и епизоди, граничещи с приключенската фантастика, но обагрени от специфичния кукерски хумор на Митко Бомбата – Григор Вачков.
Давам за пример само „Рицарският кръст“. Полицията залавя важен съветски емисар – Петър Слабаков, пуснат с парашут у нас. Партизаните на Войводата – Гец, разбират за това. Налага се спешна намеса за спасяване на отговорния другар. Деянов и Алексей, преоблечени в немски офицерски униформи, чакат на пътя появата на Бомбата.
Той изниква в най-решителния миг с германска военна машина, споделяйки небрежно как ловко и като на майтап се е сдобил с нея. След това Алексей Вершинин на перфектен немски академичен език произнася слово, с което съобщава, че фюрерът награждава с „Рицарски кръст“ безмълвния и недоумяващ все още, овързан с въже, съветски шпионин.
Деянов нарежда освобождаването му, а след като автомобилът с нашите герои изчезва от хоризонта, се появява на кон пратеникът на Каназирев, крещейки да не се убива заловеният. На неговия вик офицерът – Добромир Манев, отвръща презрително: „Нашият, немците си го взеха!“.
Втората поредица, с която се величаят безименните герои от невидимия фронт, е повече засегната от идеологическата мунщровка. Това е неизбежно – Данаилов свидетелства: „Велински избяга и хукнахме да го гоним по света“. Но зад това чистосърдечно изказване се крият поредица от епизоди, белязани от дъха на Студената война.
Освен всичко друго, нашите момци Деянов и Бомбов са вече офицери от ДС – наистина без да доживеят повишение – съответно майор и капитан и без да създадат семейство, но въпреки това държат постоянно да си мерят силите с представители на ЦРУ у нас и по света. На всеки километър.
Всъщност двете поредици описват пълен кръг от историята и борбите на комунистическите властници – първата – от 1923 г., когато във Варна чудодейно Колката Деянов от лодка е прехвърлен на съветски кораб и в Москва усвоява тънкостите в школата на НКВД, превръщайки се в „рицар на плаща и кинжала“ до „първия ден“, когато с хитрост, късмет и измама се овладява държавната власт, но пък е изпуснат на турската граница Велински.
Втората започва от „втория ден“, когато се полагат основите на НМ и КДС и свършва като цяло „след години“ – към 1970 г., когато демаскираният и ненужен вече и на ДС и на ЦРУ Богдан Велински умира от разрив на сърцето във влака, напускащ гара Драгоман. Независимо че до епизода „Урок по толерантност“ действието основно е през 50-те години и едва в „Урок по толерантност“ навлизаме в 60-те години на миналия век.
Втората поредица е не само идеологически подкована. В нея има и епизоди – недомислици като „Шедьовърът на Велински“, и такива, граничещи с нормалната човешка логика – Бомбата и неговата епична борба с питона в „Бал на острова“ , или развенчаването на Корпуса на мира и емисаря му Нилсън – Асен Миланов, в „Урок по толерантност“ в измислената държава Нубия.
Името й бе използвано много умело от Бойко Василев, бъдещият водещ на „Панорама“, а в началото на 90-те на миналия век част от екипа на „Ку-ку“ в легендарното предаване от 6 април 1993 г., в което хвана на тясно депутата д-р Васил Михайлов, подхлъзвайки го да говори за развитието на сътрудничеството с приятелска Нубия, след което заедно с приключването на политическата му кариера през пролетта на 1997 г. д-р Михайлов завинаги си остана Васко Нубиеца.
Днес можем да гледаме „На всеки километър“, най-вече обзети от носталгия, но снизходително и с иронична усмивка. Явно такива са били възможностите преди половин столетие да се прави популярно и партийно проверено тв кино.
То между впрочем стои много добре, състезавайки се с такива образци на жанра в „братските“ социалистически страни като „Майор Вихър“ (1967) на Евгений Ташков и „Залог, по-голям от живота“ (1968) на Януш Моргенщерн и Анджей Кониц.
Със задна дата, можем съжаляваме за две неща.
Първо, в продължението на „На всеки километър“ от 1971 г. вече се чувства осезаемо липсата на Георги Марков, поради което и образът на Велински става по-блед, не така ярък, като дори не запазва първостепенното си място в сагата, а когато трябва да разкрие сърцевината на своята житейска философия, равносметката на своята одисея в „След години“, потъва в блатото на евтината мелодрама и скучните и омръзнали ни идеологически клишета.
Именно при петата директна среща, оказала се и последна между Деянов и Велински, личи колко повърхностна е като сценарист Свобода Бъчварова в сравнение с Георги Марков, който във „Възкръсналият мъртвец“ разкрива в целия му блясък и величие Богдан Велински, доближавайки го максимално до прототипа му Гешев.
Тук дебело подчертавам – това е единственият епизод от поредицата, в който Деянов не успява да се наложи, а се измъква от засадата блед и кахърен, в чиито уши още кънти финалната реплика на суперполицая – „Кайро, пощенска кутия 707!“
Второто, за което може да си ядосваме е, че днес, ако гледаме сериала, той звучи не само старомодно, но и ретро, особено с черно-бялото си изображение.
През 1969 г. в соцлагера цветна телевизия има в Полша, поради което съм се насладил впоследствие максимално на екранизацията в три части по Юзеф Игнаци Крашевски на Йежи Антчак „Графиня Козел“, 1968, а в СССР цветът в телевизията се появява през 1967, като четири години по-късно излиза прекрасната екранизация по Чехов „Тези толкова различни лица“ с Игор Илински във всички основни роли и под режисурата на Илински и Юрий Сааков.
У нас цветната телевизия навлиза постепенно от 1972 г. , когато се излъчва празничната деветосептемврийска манифестация, а първите ни цветни тв филми са от 1973 г. – „Голямата победа“ на Васил Мирчев, „Опак човек“ на Янко Янков,„Деца играят вън“ на Иванка Гръбчева, „Баща ми бояджията“ на Стефан Димитров и поредицата „Нако, Дако и Цако“ на Иван Касабов, Нейчо Попов и Мирослав Миндов.
Малшанс е за Шарланджиев и Чернев, но техният епос си остава черно-бял.
Не искам да правя анкета – „Бихте ли гледали след 50 години „На всеки километър?“ Различни хора, различни пристрастия и желания. За себе си твърдя, че когато имам малко време пред компютъра, но и съм въоръжен със съответното търпение и желание, си пускам „на бърз“ ход и по избор епизоди от прочутата поредица.
Стари са, наивни са, обременени са от белезите на времето, но играта на актьорите е на завидна висота, а освен това винаги, като се загледам в черно-бялото изображение, ме обзема трудно прикрита носталгия и болка. Може би така се прощавам с илюзиите и мечтите си от моето юношество и младост, когато прехласнат следях поредния епизод на „На всеки километър“ по чудото на техниката – съветския телевизор „Електрон“...
