В доброволческите чети активно участие вземат опълченците от Освободителната война и съратниците на Васил Левски
Автор: Проф. Пламен Павлов
През последните години понятието „доброволец“/“доброволци“ заема сериозно място в медийния поток. Достатъчна илюстрация е включването на стотици доброволци в гасенето на повсеместните пожари, обхванали страната ни през отминаващото неимоверно горещо лято на 2024-а…
Нека припомним, че в миналото, когато става дума за доброволци (през Възраждането се използва френската заемка „волентири“), се имат предвид онези храбри българи, готови да пролеят кръвта си за българската свобода.
Доброволците са важен фактор и във времето на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септемврийските дни на 1885 г. и последвалата мълниеносна реакция на сръбската агресия срещу младата ни държава, „благословена“ от Русия и Австро-Унгария заради имперските им интереси на Балканите.
И днес Съединението ни изпълва с гордост и респект пред решимостта на нашите деди и „новородения“ политическият елит за отстояване на суверенитета на българската държава и нейния път към постигане на националното единство. Предците ни правят смела, решителна крачка за обединение на разпокъсаната с Берлинския договор нация – напук на т.нар. Велики сили и алчните ни балкански съседи.
През 1885 г., а и десетилетия след това идеята за национално обединение е неразделна част от стремежа към свобода и напредък за всички българи. В учебниците по „Отечествоведение“ (тогавашното име на предмета „Родинознание“, преименуван днес с някаква абсурдна „политкоректност“ на „Човекът и обществото“…) задължително присъства раздел уроци на тема „Неосвободени български земи“.
Още в началните отделения заедно с четенето, писането и смятането българчетата научават, че не всички хора с тяхната кръв имат шанса да живеят в свободна България, че в Македония, Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието живеят българи, останали или попаднали след 1878 г. под властта на Османска Турция, Румъния, Сърбия… И че е дълг за всеки свободен българин да отстоява техните права.
За историческия акт от 6 септември 1885 г. безспорно най-значими са заслугите на гражданите на Пловдив и самата Румелия… Естествено, участват и много дейци от Княжество България. Да не пропускаме бесарабските българи, сред които се откроява командирът на румелийската милиция (войската на областта) майор Данаил Николаев (1852-1942), бъдещ генерал и „патриарх“ на българското войнство.
Да не забравяме и участието на македонските българи, които можем да срещнем буквално навсякъде по време на Съединението и последвалата Сръбско-българска война. С ентусиазъм и жертвоготовност в рискованото начинание се хвърлят офицерите и войниците от военните части в Източна Румелия и Княжество България.
Както стана дума, една от най-интересните, недостатъчно известна на широката публика тема е участието на хилядите доброволци. Това участие е отразено в спомените на съвременици, в тогавашната преса, вкл. чуждата, както и в отделни книги. Най-добрата от тях си остава излязлата през 1935 г. „История на доброволците от Сръбско-българската война от 1885 г.“ на генерал-майор Йордан Венедиков (1871-1957).
По-малко позната, наистина по-кратка, но достатъчно ценна е и книжката на генерал-майор Панайот Сантурджиев (1868-1962) „Доброволците в Сръбско-българската война“, публикувана през 1929 г. Сантурджиев, тогава гимназист и едва седемнадесет годишен, е доброволец в 1-ви Софийски пехотен полк. Участва в боевете за Пирот на 14-15 ноември 1885 г.
„История на доброволците“, 1935 г., Автор: Йордан Венедиков
В преобладаващата си част доброволците са млади българи, преди всичко ученици от „горните класове“ на гимназиите в Княжество България – Габрово, Търново, Свищов, Шумен, Варна, Лом, Ловеч и т.н., да не говорим за територията на току-що съединената с Княжеството автономна област Източна Румелия – Пловдив, Пазарджик, Сливен, Бургас и т.н. В редица случаи немалко от записалите се в „четите“, за огромно тяхно разочарование, са върнати поради прекалено младата си възраст и нужните за един войник физически сили…
Не остават по-назад и предишните поколения, на първо място дружествата на опълченците от Руско-турската война от 1877-1878 г. Неслучайно княз Александър, който тогава е в Русе, се обръща към Дружеството на опълченците в София с телеграма от 7 септември да призоват своите събратя от цялата страна предвид очакваната война с Османска Турция. Освен опълченците активно участие вземат и съратниците на Левски – така например неговият близък приятел и председател на Търновския революционен комитет Христо Иванов Големия (1840-1898) е организатор и войвода на Търновската доброволческа чета „Раковски – Левски“, наброяваща около 500 души!
Само няколко дни след обявяването на Съединението към Пловдив потегля доброволческа чета от Габрово, наричана „Ученически легион“. В голямата си част участниците в нея са учениците от Априловската гимназия. „Четата в 4 часа след пладне – разказва Йордан Веников,– мина моста на Марица под звуковете на народния марш „Шуми Марица окървавена“…“, посрещната с възторг от пловдивското гражданство.
Скоро след тях в Пловдив влиза Търновската чета, в която се включват и ученици от Петро-Павловската семинария Още на 6 септември започва записването на доброволци в София, при това на три места. Първи са „македонците“, следвани от четата на поручик Карауланов и Самоковския доброволчески отряд. Следва нова чета, която брои 425 бойци – водещо при нейната организация е Дружеството на опълченците, но в редовете й се включват всякакви хора от 15 до над 60-годишна възраст – ученици, занаятчии, чираци, чиновници…
Четите от Русе, Шумен, Варна и други места в Северна България, потеглили вече към Пловдив, са пренасочени към Видин, за да подпомогнат недостатъчните сили на майор Узунов срещу многочисления сръбски агресор. Уви, дадени са и много жертви, което се дължи и на остарялото оръжие и отсъствието на команден състав от офицери. Ще припомним, че веднага след Съединението „освободителката“ Русия изтегля своите офицери, поставяйки българската войска в изключително трудна ситуация.
Начело на доброволците от Македония е капитан Коста Паница (1857-1890), който не е „македонец“ (в онази епоха това означава македонски българин и нищо друго!), а родом от старата столица Търново. В неговия отряд се записва и едва 17-годишния бъдещ политик Никола Генадиев, току-що завършил Пловдивската гимназия...
Под командването на Паница са хайдушките войводи Георги Кременлията, Иванчо Поройлията, Стоян Богданцалията, Тодор Тетимов и др. Предвождани от харизматичния капитан, четиристотинте „харамии“ се сражават при Сливница и в други „горещи точки“ на войната.
„Македонските войводи – пише Паница в доклад до командването,– направиха повече, отколкото се мислеше. Те се промъкнаха зад неприятелските предни постове, когато те спокойно спяха около огньовете си. Сърбите се разбягаха кой къде види… Хвърлих се с харамиите против окопите, но в това време мнозина захванаха да викат: „Давайте патрони, патрони немаме!” Македонците нямаха щикове и на заповедта ми да тичат напред и с прикладите да бият сърбите, те извадиха палите си (дълги ножове) и дружно се хвърлиха напред…. Сърбите с бяг отстъпиха, като не успяха да приберат дори раниците си…“ При Пирот при една тяхна атака бяга самият сръбски крал Милан, който със свитата си панически се спасява по посока на Ниш!
В тази кратка статия не е възможно да осветлим тази все пак обширна тема, но нека поставим акцент на някои важни „подробности“. Както отбелязва ген. Сантурджиев, в събитията участват не по-малко от десет хиляди доброволци от цяла България, Македония, Одринска Тракия, гурбетчии и студенти, завърнали се по най-бързия начин от чужбина. С оглед на общата численост на тогавашната българска войска доброволците са 11 процента от участвалите във войната, а в боевете за Видин и Северозапада процентът е още по-висок!
