Малцина са българските политици, които си отиват от този свят почитани, без да са охулвани приживе, преследвани или насила пратени в емиграция
Автор: Борислав Гърдев
И днес името на Кимон Георгиев навява смесени чувства. За едни той е голям политик и патриот със забележителна дълголетна политическа кариера, продължила цели 50 години – повече и от тази на Живков, а за други е въжеиграч, отблъскващ службогонец, професионален превратаджия и гробокопач на парламентарната демокрация у нас.
Георгиев обаче не желае да изпъква, да е на първа линия – там е опасно за
живота. Предпочита да е сред основните действащи лица в политическия театър, да е на престижна властова позиция и да се съхрани колкото се може по-дълго на върха. Типично по български.
Кимон Георгиев се ражда на 11 август 1882 г в Пазарджик. Син е на скромен държавен чиновник и майка – гъркиня, поради което получава и прякора Гърка. Завършва Военното училище в София през 1902 г. Расте във военната йерархия и по време на Балканската война е капитан и командир на рота в Трети резервен полк.
В Първата световна война е командир на дружина в 27 пехотен полк. През 1916 г. е ранен в окото на фронтовата линия на завоя на река Черна, където се проявява като храбър офицер. Лепнато му е още едно нелицеприятно прозвище „Кьоравият Кимон”.
В началото на 1919 г. е един от основателите на Военния съюз и член на централното му ръководство, а на 3 декември 1920 г. е уволнен от армията като подполковник.
Кимон Георгиев ще расте във военната йерархия, но след 9 септември 1944 г. – на 1 ноември 1944 г . е вече ген.-майор, а на 16 октомври 1946 г.става и ген.-полковник от запаса (резерва).
Както и следва да се очаква, кадровият военен Георгиев не одобрява земеделските експерименти и е за силна надпартийна власт. Той дейно участва в създаването на Народния сговор на 15 март 1922 г. , както и в блестящо проведения деветоюнски преврат срещу Стамболийски през 1923 г.
Като един от лидерите на Демократическия сговор е депутат в 21 и 22 ОНС (1923 - 1931) и е дори транспортен министър в първия кабинет на Ляпчев от 4 януари 1926 до 3 март 1928 г. От този период съм чел негови парламентарни речи, вкл. и тази по оставката му и мога да се съглася с казаното от Стефан Груев в „Корона от тръни”, че „Кимон беше добър оратор и по-представителен пред публика”, като за разлика от Дамян Велчев „владееше себе си и чувствата си” и „беше строг и взискателен с подчинените си”.
Запомнил съм и декларацията на новото ОФ правителство от 9 септември 1944 г., която той чете с треперещ от вълнение писклив глас и която Георги Ламбрев пускаше всяка година на „забележителната дата” в рубриката си „България – дела и документи” по БНР.
Оженил се късно за по-млада жена от заможна фамилия (Веска Родева, от която има две дъщери – Мария – омъжена за покойния омбудсман Гиньо Ганев и Корнелия), Кимон Георгиев е образцов баща и съпруг.
Към 1927 г. вече му е тясно в Демократическия сговор, затова с Димо Казасов се насочват към създаването на Политическия кръг „Звено” на 27 юни 1927 г., с печатен орган едноименното списание (издавано от 1 януари 1928 г. до 20 май 1934 г.), клонящ към лявото крило на Военния съюз.
Той търпеливо дочаква своя звезден час, дошъл на 19 май 1934 г., когато, изненадвайки цар Борис III, Александър Цанков и Никола Мушанов, заграбва властта, ставайки премиер и полагайки основите на авторитарното управление у нас.
Кимон Георгиев е министър-председател до 22 януари 1935 г., но е едновременно външен министър до 23 май 1934 г., министър на правосъдието до 22 януари 1935 г. и дори за няколко часа до появата на ген. Пенчо Златев ръководи военното ведомство. Това обаче не пречи на видния му съвременник Симеон Радев да го нарече „мукавен диктатор“, заграбил властта както крадец измъква кесията от ръката на наивен гражданин.
Новият кабинет упорито и методично работи за създаване на елитарна държавно-политическа система, клоняща повече към Мусолини, отколкото към Хитлер.
Разтурено е 23 ОНС, забранени са основните политически партии, създава се общ синдикат и общ работодателски съюз, законодателства се с наредби – закони (практиката ще продължи и веднага след Девети септември), на базата на превратното тълкувание на чл.47 от Конституцията, ликвидира се ВМРО, тръгва се към открит конфликт с монарха по пътя на усилието за създаване на силна република.
Същевременно, независимо от изолацията, в която изпада, правителството прави ново териториално деление на страната – създаването на областите на 19 май 1934 г. е негова идея, и установява дипломатически отношения със СССР на 23 юли 1934 г. Още оттогава съществуват съмнения, че премиерът е завербуван от съветското и югославското разузнаване.
Опитът за нормализиране на отношенията с Югославия са минирани от марсилския атентат на 9 октомври 1934 г., при който човекът на Иван Михайлов Владо Черноземски ликвидира кървавия сатрап крал Александър. По-късно Ванчо Михайлов ще смята, че именно този акт сваля Кимон Георгиев от власт, въпреки че истината е доста по-тривиална.
Цар Борис III умело използва противоречията във Военния съюз, залагайки на десницата около ген. Пенчо Златев, и така се стига до нов преврат на 22 януари 1935 г., когато Кимон Георгиев е свален, а звенарите свиват знамената за по-добри времена.
Ако и да е на власт само 8 месеца, Кимон Георгиев полага основите на авторитарното управление у нас. Той ликвидира фундамента на родната парламентарно-демократична система и ако беше успял да отстрани и монарха от власт, щяхме да учим в учебниците по история, че сме били на прага на социалистическото ни развитие.
Защото комунистите, завземайки властта през 1944 г. – при това в тесен съюз именно със „Звено”, правят точно това – ликвидират монархическия институт, забраняват конкурентните си партии от левия политически спектър и дооформят диктаторския характер на режима, чийто основи полага на 19 май 1934 г. именно Кимон Георгиев.
Заради откритото си несъгласие с новите властници около ген. Златев Кимон Георгиев е заточен на остров Света Анастасия, заедно с Александър Цанков между 1 и 9 април 1935 г., инцидент умело използван от царя за отстраняване от власт на неуспелия автократор Пенчо Златев на 21 април 1935 г.
Любопитен щрих от взаимоотношенията им е фактът, че Пенчо Златев умира на 24 юли 1948 г., без да бъде репресиран от стария си противник Кимон Георгиев.
Именно през 1935 г. настъпва сериозната еволюция у българския държавник. Той окончателно се насочва към сътрудничество с БЗНС „Пладне”, а през 1936 г. вече търси и единодействие с БКП, за да го видим като кандидат-депутат „народофронтовец” на изборите на 27 март1938 г.
През 40-те години на миналия век е все така смел, решителен и пресметлив. На 1 ноември 1940 г. подписва писмо до премиера Филов, обявявайки се против гласувания Закон за защита на нацията, след 3 години е вече член на НК на ОФ, създаден на 17 юли 1942 г., а на 7 август 1944 г., заедно с 12 дейци на буржоазната опозиция подписва декларация до правителството и регентите с искане за коренна промяна във външната ни политика, излизане от войната, сближаване със СССР и създаване на ново правителство.
Ще мине малко повече от месец и желанието на Кимон Георгиев ще се осъществи – след 9 септември 1944 г. именно той ще бъде новият премиер на България, за втори път в своята политическа кариера. До 22 ноември 1946 г., когато сдава поста на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров, той ще е министър – председател, министър без портфейл и военен министър.
След оставката на Дамян Велчев на 25 септември 1946 г., заради конфликт с комунистите е свален от власт и пратен на заслужен отдих като пълномощен министър в Швейцария.
В периода 22 ноември 1946 г. – 17 март 1962 г. Кимон Георгиев е последователно подпредседател на МС и външен министър , министър на електрификацията, мелиорацията и водното стопанство, председател на Комитета по строителство и архитектура с ранг на министър.
Едновременно с това е депутат без прекъсване от 1945 до 1969 г. и член на президиума на Народното събрание – негов зам. – председател от 15 март 1962 до смъртта си на 28 септември 1969 г.
Кимон Георгиев, който е и масон с висока степен, възстановява Народния съюз „Звено” на 1 октомври 1944 г., на чийто изпълком веднага е избран за председател, какъвто остава до закриването на съюза и вливането му в ОФ на 19 февруари 1949 г.
Като премиер Кимон Георгиев сключва примирието с антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 г., а по – късно участва и в подписването на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г., с който успява да спаси българския характер на Южна Добруджа и да не предаде Родопите на Гърция.
На 27 октомври 1946 г. се провеждат и оспорваните избори за VI ВНС, спечелени с насиля и манипулации от ОФ. Време е Кимон Георгиев да се съсредоточи около мирните преговори като външен министър (до 11 декември 1947 г.) и да предаде властта на Георги Димитров. Но ще остане негов заместник, ще го приветства на историческия 5 конгрес на БРП (к) на 18 декември 1948 г. в Народния театър „Иван Вазов“, такъв ще бъде и при Васил Коларов до 20 януари 1950 г., а министър на електрификацията, мелиорацията и водното стопанство ще е от 11 декември 1947 до 16 март 1959 г. в кабинетите на Димитров, Коларов, Вълко Червенков и Антон Югов, като председател на комитета по строителство и архитектура в кабинета на Антон Югов е от 16 март 1959 до 25 декември 1959 г.
Георгиев е отново вицепремиер от 25 декември 1959 до 17 март 1962 г.
През 50-те години на миналия век с името му се свързва Баташкия водносилов път, каскадата „Белмекен – Сестримо”, язовирите „Искър” и „Студен кладенец”. Неговият подпис като вицепремиер полага основите и на атомната енергетика у нас!
Сложната и своеобразна еволюция на този политик наистина няма аналог у нас, но и българският Талейран най-накрая си намира майстора в лицето на Тодор Живков. Освобождаването му от МС предшества, но е и свързано с възхода на Живков към неговата еднолична власт.
След като правешкият хитрец отстранява Антон Югов от БКП на 4 ноември и МС на 27 ноември 1962 г., за Кимон Георгиев остава синекурата на зам.- председател на бутафорното Народно събрание, съответно на Фердинанд Козовски и Сава Гановски, което по комунистическо време с умиление наричахме „долината на умрелите слонове”.
Той е два пъти „Герой на социалистическия труд” за кръглите си годишнини през 1962 и 1967 г.
Нещо повече, дори доживява 25-годишнината на делото на своя живот – деветосептемврийския преврат от 1944 г., след което, удовлетворен от постигнатото, умира на 28 септември 1969 г. на 87 години.
Колцина български политици са имали подобна щастлива съдба – да умрат в леглото си почитани, без да са охулвани приживе, преследвани или насила пратени в емиграция?!
