Българският цар Самуил – 1010 години безсмъртие в арогантни опити за фалшифициране на историята

Автор: Проф. Пламен Павлов

От самото раждане на модерната наука за нейните европейски и световни авторитети няма абсолютно никакво съмнение, че цар Самуил (997 - 6 октомври 1014 г.) и неговите потомци са владетели на средновековна България. В най-ново време ще отбележим книгата на талантливия сръбски историк Сърджан Пириватрич „Самуиловата държава – обхват и характер“ (Белград, 1998), чиято оценка за българската същност на държавата е особено болезнена на псевдонаучната пропаганда в Скопие.

Нов тласък на изследванията даде организираната от акад. Васил Гюзелев и проф. Георги Николов международна научна конференция, посветена на 1000-годишнината от кончината на бележития владетел (2014 г.). На 6 октомври т.г. Македонският научен институт организира нов авторитетен форум, който ще се проведе в Петрич – града, в чиято околност се намира Самуиловата крепост при с. Ключ и който е посветен на навършващите се тази година 1010 години от драматичната смърт на именития ни владетел.



Лого на честването на 1010-та годишнина на цар Самуил

Личността на цар Самуил вълнува не само нас, но и честните и мислещи хора в република Северна Македония. Затова още несекващите опити за кражба на история от казионната македонистка пропаганда са още по-неприемливи! Нека още веднъж подчертаем, че наред с категоричните сведения на средновековнитее автори за произхода на цар Самуил, показателни са и държавно-политическите характеристики на тогавашното Българско царство.

В миналото е широко застъпено мнението, че „могъщият комит“ Никола, бащата на цар Самуил и неговите братя (т.нар. Комитопули), е княз на „славянското племе“ берзити. В Скопие тази теория се приема за меродавна и днес, въпреки че отдавна е изоставена в европейската наука. При това е възможно загадъчните берзити да не са „македонски славяни“, а  „клонка“ на /пра/българската общност берсили – част от държавата на кан Кубер (по-малкият брат на Аспарух), създал „втората България“  на Балканите в полетата на Прилеп и Битоля.

И все пак, няма данни родът на Комитопулите да е свързан с Куберовите българи, без да подценяваме тяхното място в общата ни българска история с република Северна Македония. За византийската историчка Анна Комнина (правнучка на цар Иван Владислав по линия на своята майка), Самуил е потомък на „... българския василевс Мокрос…” – „Кромос“ (Крум), чието име е изопачено от по-късен преписвач на нейния исторически труд.

Нещо повече, според византийската принцеса родът на Самуил произлиза не от Македония, а от Велики Преслав, „домашният Цариград“ на българските царе! Тази тема сме разгледали подробно в книгата „Династията на Крум“ (2019 г.).

В продължение на близо три столетия византийските хронисти пишат за „Крум Българина”, „Симеон Българина“, „Петър Българина“, „Самуил Българина“, „Пресиан Българина“, „Арон Българина“, „Алусиан Българина“, „Василий Алусиан Българина“ и т.н. – в един и същ маниер, като се започне от прародителя Крум, чак до внуците на Иван Владислав.

Смехотворните обяснения на скопските „историчари“ в случая са още по-абсурдни! Ако „македонецът“ Самуил уж бил приел да е „български цар“, за да се опре на българската държавна идея, този „аргумент“ е напълно непригоден, когато става дума за потомците на Иван Владислав в елита на Византийската империя от края на XI – началото на XII в.

През 1015 г. в своя известен Битолски надпис цар Иван Владислав  се обръща както към своите поданици и към бъдещите поколения. „Българският самодържец“ гордо заявява, че е „българин родом“, син на Арон, племенник на „… самодържавния цар Самуил…”, „… внук на Никола и Рипсимия, благоверните…” Йоан Скилица и Михаил Псел, високопоставени представители на византийския елит, подчертават изрично – в България  (за разлика от Византия!) права върху царския престол имат само личности „… от царския род…“ 

Затова през 971 г., когато цар Борис II и брат му Роман попадат в ромейски плен, българите поверяват управлението на братята Комитопули, които са „…от същото царско коляно…“ – изразът е на неизвестния автор на „Българския апокрифен летопис“ от XII век.

Интересна илюстрация на традицията е повторението на имената „Пресиан”, „Гаврил”, „Йоан” и др. при представителите на династията, както и популярността на старозаветните царски и пророчески имена „Симеон”, „Вениамин”, „Давид”, „Мойсей”, „Арон”, „Самуил”…

Цар Самуил и неговите приемници са пазители и продължители на българската политическа мисъл от Плиска и Велики Преслав. При тяхното царуване, а дори и във въстанията на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073) виждаме традиционния български политически модел, познат още от времената на Крум и Омуртаг.

Факт са автентичните български институции и титли: кавхан, ичиргу-боил (по думите на Йоан Скилица „началник на вътрешните крепости”), комит (областен управител), свикването при важни поводи на „народен събор“, и т.н. 

При Самуил и неговия син Гаврил Радомир кавхан е могъщият болярин Дометиан, представен от византийските хронисти като „съобщник“ във властта на царя. И няма как да е случайно, че след повече от половин век Георги Войтех „от рода на кавханите“ е неформалният „лидер“ на болярството в Скопие – столицата на голямата византийска тема (провинция) с името България!

Ичиргу-боилът Богдан през 1018 г. изпъква като български болярин, притежаващ значителна власт и влияние – напълно в духа на онова, което знаем за предшествениците му от Плиска и Велики Преслав. 

Върховият израз на държавната идеология е титлата на владетеля – „цар и самодържец на българите”. Цар Самуил и неговите наследници не се ограничават с придобитите през 927 г. идейно-политически позиции, когато Византия признава на цар Петър титлата „василевс” (император, цар).

Напротив, доктрината на цар Симеон Велики за правата на българите върху короната на Империята продължава своя живот. След българската победа в прохода Траянови врата (17 август 986 г.), византийският поет Йоан Геометър възкликва: „Истър (Дунав, българите) грабна венеца (короната) на Рим…”

Израз на същото мислене са и двата заговора на „магистър Пресиан Българина“, на практика последният владетел на Първото царство, през 1026 и 1029/1030 г., за които разказваме по-подробно в книгата „Векът на цар Самуил“.

Пресиан прави опит да превземе империята „отвътре“ и да освободи народа си „отгоре“… Така е, защото синът на цар Иван Владислав, носещ името на кан Пресиан I (836-852),  е възпитан в духа на идеите на цар Симеон Велики, „императорът на българи и ромеи“.

И друг път сме цитирали някои водещи имена в световната наука, писали за цар Самуил, но не е излишно да го направим още веднъж. Британският историк Стивън Рънсиман в своята „История на Първата българска империя“ (Лондон, 1930 г.) пише:

„Макар  понякога ликът на България да е засенчен от облаци, тя може да бъде горда със своята история… Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император…“

Според световноизвестния гръцки византолог Йоанис Караянопулос „…дългата, продължила повече от четиридесет години война, водена и от двете страни сурово и упорито, показва нещо важно – народностният елемент, който е водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори от фанатизъм. По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни действия срещу Византия са можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които са подчертано български..."

Нека завършим с думите на солунския писател Йоан Ставракий от XIII век: „Онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…“ Така е и след 1010 години, и така ще бъде, докато на този свят има българи.

Източник: ТРУД


В категории: Новини , История