Попадайки в чужда среда, лишени от свои културни институции, стотици хиляди наши сънародници са напълно или отчасти асимилирани
Автор: Проф. Пламен Павлов
През есента на 2003 г. заедно с режисьора Константин Чакъров заснехме за БНТ документалния филм „3924 км из Румъния“, посветен на нашите исторически общности в северната ни съседка. За съжаление, телевизията не е излъчвала скоро този филм, но интересуващите се могат да се запознаят с него в YouTube. Нашият призив бе да не забравяме не само историята, но и съвременното състояние на нашите сънародници.
Твърде често, когато става дума за българи в Румъния, обичайната асоциация е с банатските българи католици. Не бива да забравяме обаче, че на север от Дунав живеят още повече православни българи, както и представители на старинни общности от незапомнени времена...
Добра основа за нашите знания е книгата на професорите Максим Младенов, Николай Жечев и Благовест Нягулов „Българите в Румъния, XVII-XX в. Документи и материали“ (1994 г.). Съществени приноси за изследването на този сложен проблем има и известният езиковед проф. Тодор Балкански (1944-2020).
Унищожаването на българската държава от османските завоеватели, режимът на верска дискриминация, кървавото потушаване на въстанията против чуждата власт принуждават стотици хиляди българи да напуснат завинаги родната земя. Процесът е особено силен в земите на север от Стара планина и в районите, засегнати от войните между османците и техните мощни противници - Хабсбургската (Австрийската) и Руската империя.
Попадайки в чужда среда, лишени от свои духовни и културни институции, хиляди българи с течение на времето губят своята идентичност. Преселенията в княжествата Влашко и Молдова (обединени в държавата Румъния през 1859-1862 г.) е почти постоянно явление, често с масови размери. Днес по официални румънски данни българите в северната ни съседка са едва около 8хиляди души...
Всъщност, само населението на някои големи села, каквито са Извоареле, Стар Бешенов (Дудещи Веке), Бълен, на българския квартал на старата влашка столица Търговище, и др., са многократно повече. Според различни оценки днес хората от български произход в Румъния са не по-малко от 200-300хиляди, а изследователят Румен Иванов определя общата им численост на около 400-500 хиляди души.
И това е напълно правдоподобно, тъй като през XIX в. за българската възрожденска интелигенция в Букурещ и Браила, вкл. за Христо Ботев, сънародниците ни в тогавашна Румъния са повече от милион...
През 1918 г. българите имат сериозно присъствие в 26 града и 160 села, и то по непълни данни. На север от Дунав живеят и по-малочислени общности с български произход (карашовени, свиничани, шкеи, бунгардски българи и др.), които са загубили българското си самосъзнание почти напълно.
Първите сведения за масови преселения на българина север от Дунав са от епохата на османското завоевание.
Походите на влашкия воевода Мирчо Стари (1386-1418 г.) на юг от голямата река са съпроводени от изселвания от пределите на Търновското царство, Силистренско, Видинско... Още през 1392 г. група българи достигат и се установяват в населения с немци град Кронщад (дн. Брашов) отвъд Карпатите, тогава в кралство Унгария.
Хиляди търсят спасение във Влашко след завладяването на Видинското царство (1422 г.), както и при последвалите походи на унгарския пълководец Пипо Спано и „господин» Фружин, синът на цар Иван Шишман, срещу Силистра и Видин.
Нов поток от изселници е регистриран по време на кръстоносните походи на полско-унгарския крал Владислав Варненчик и Янош Хуниадипрез1443-1444 г., както и през следващата 1445 г., когато бургундският флот превзема някои дунавски крепости. Тогава само от района на Русе във Влашко емигрират над 12 хиляди българи.
Данните за миграции към Молдова сапо-малко, но наблюденията на учените показват, че в княжеството е имало сериозно българско присъствие. Често срещаният в хрониките от ХV-ХVI в. топоним „българи на Сирет» говори за население, отчасти останало от времето на българската власт през ХII-ХIII в. Тези българи имат и своя аристокрация - например боляринът Стоян Прочелник и неговия род в района на Яш, споменаван в грамоти на молдовските владетели от онази епоха.
Преселването на българи на големи или по-малки групи не спира и през следващите столетия. То отново придобива масови размери в края на ХVI в. във връзка с Първото Търновско въстание (1598 г.) и походите на влашкия владетел Михаил Храбри в българските земи.
След потушаването на въстанието, търсейки спасение от турските жестокости, хиляди българи, преди всичко от Търновско, Плевенско и Никополско, са принудени да напуснат родните си места. Исторически спомен за това преселване отчасти се е запазил и до днес сред техните потомци в района на Крайова. Тази картина се повтаря и при въстанията в края на ХVII в. - Второто Търновско (1686), Чипровското (1688) и Карпошевото (1689).
Най-много са данните за преселването на българи във Влашко на българите католици от Чипровци и околните селища, последвани от свои единоверци от Никополско, Беленско, Свищовско, известни под името българи павликяни(„палкени“). Впоследствие те в голямата си част се преселват в Банат - област, която в онази епоха е в хабсбургска Австрия (по-късно Австро-Унгария), а след 1918 г. е поделена между Румъния и Югославия.
Особено масови мащаби преселенията на българи във Влашко и Молдова придобиват в края на ХVIII и първата половина на ХIХ в. Те са свързани с кърджалийските размирици, но най-вече споредицата от руско-турски войни, довели до обезбългаряването на големи райони в цялата източна част на българските земи. Хищническото отношение на Руската империя с пълно право е наречено от Георги Раковски „убийствената руска политика към българите...“
Тогава десетки хиляди бежанци се установят не самов Бесарабия, но и в Молдова и Влашко. Не са за пренебрегване и изселванията на север от Дунав на българи от Северозападна България, Тетевенско, Софийско, Пловдивско и Македония. Миграцията в редица случаи е предизвикана от беззаконията на османската власт, както и от епидемии, години на глад, търсенето на земя...
Въпреки оскъдицата на статистически данни за различните миграционни вълни, убеждението на нашите възрожденци за внушителната численост на българите в Румъния през ХIХ в. звучи напълно достоверно. Събраните от проф. Стоян Романски данни показват, че в началото на ХХ в. в северната ни съседка поне около 200 000 души все още са пазели българското си самосъзнание, като в това число не влизат българите от Банат и Добруджа.
От наблюденията на проф. Романски личат протичащите процеси на асимилация - от многобройните български колонии в Браила, Галац, Фокшан, Плоещ, Питещ и други градове днес следите са твърде слаби...
През XIX век българите във Влашко и Молдова са част от възрожденското ни общество с неговите проблеми и тежнения. Най-активна е революционната емиграция (т. нар. хъшове), на чиято основа се изграждат политическите организации начело с Георги Раковски, наследени от ТБЦК на Иван Касабов и БРЦК на Любен Каравелов, Васил Левски и техните съмишленици.
В Букурещ, Браила, Гюргево и други румънски градове със значителна българска емиграция развиват своята дейност личности от ранга на Добри Войников, Христо Ботев, Стефан Стамболов, апостолитена Априлското въстание (1876 г.), както и много предприемачи, търговци, ханджии (хотелиери), занаятчии, представители на интелигенцията.
Непременно следва да се отбележи и активността на консервативната „партията на старите“. Нейната най-известна организация е „Добродетелната дружина“, чиито знакови фигури са братята Евлоги и Христо Георгиеви. Преди 1878 г. в Румъния съществуват повече от двадесет български училища, създадени са църковни настоятелства, читалища и театрални трупи, издавани са български вестници, списания и книги.
Нещо повече, през 1869 г. в Браила са поставени основите на нашата модерна наука в лицето на Българското книжовно дружество, чийто наследник е Българската академия на науките.
